В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (86)

IV

Седнал в койката, Холанд оглеждаше сребърната халка на палеца си. Внезапно чу Лайла да тича нагоре по трапа, последва плисъка на нещо тежко във вода, както и тропот на твърде много крака.

Надигна се и стигна почти до вратата, но подът се наклони и зрението му се потопи в чернота, а цялата му сила угасна в течение на внезапен, стъписващ миг.

Помъчи се да си я върне, усети коленете си да тропват на пода и тялото си като съд, отсечен от силата си, понеже някой друг дърпаше магията му, все едно е въже.

В течение на ужасяваща по продължителност пауза не долавяше нищо, а после, също тъй изненадващо, каютата се върна на фокус и изглеждаше точно като преди, само дето над главата му се разнасяха крясъци, зад прозореца се виждаше горящ кораб и някой слизаше по трапа.

Холанд се насили да се изправи, макар още да му се виеше свят от липсата на магия.

Откачи от стената доскорошните си вериги, уви ги около китките си и се олюля навън в коридора.

Двама непознати бързаха към него.

— Керс ла? — попита единият, а белият антари си позволи да се препъне и да падне.

— Затворник — отвърна вторият, забелязал проблясък на метал и помислил — погрешно — че Холанд е все още окован.

Антари чу съскането на остриетата при изваждането им от каниите, а междувременно той си взе обратно отдадената назаем сила, все едно си пое дъх.

Кръвта му запя — магията плисна отново във вените му — точно когато нападателят го хвана за косата и изви главата му назад, за да разкрие гърлото му. В течение на един удар на сърцето Холанд остави двамината да мислят, че са спечелили; да сметнат, че всичко ще мине лесно и почти усети как свалят гарда си, а напрежението им намалява.

После скочи, обърна се и се освободи с плавно, почти небрежно движение, в края на което уви веригата около шията на врага си и превърна металните брънки в камък. Пусна ги и непознатият рухна напред, дращейки безпомощно по шията си, докато Холанд вадеше ножа от канията на бедрото си и прерязваше гърлото на втория.

Или поне се опита.

Убиецът се оказа бърз, избегна стъпка, втора, танцуваше около острието както правеше Ожка, само че тя не се препъваше, а с убиеца това се случи — една грешка стигаше на Холанд да го събори и да забие острието в гърба му. Прикова го към пода.

Полумесецът изникна отникъде и запя по своя специален начин.

Ако Атос и Астрид не бяха обожавали заострените сърпове от стомана и Холанд не бе мечтал да използва извити остриета, за да им пререже гърлата, никога не би познал тона, никога не би се научил накъде и кога да се наведе.

Падна на коляно, а извитият полумесец се заби в стената над главата му. Холанд се обърна навреме да улови второ острие с голи ръце. Стоманата го ухапа бързо и дълбоко, още докато се бореше да омекоти удара, омагьосвайки метал, въздух и кост. Убиецът налегна на острието и кръвта на антари покапа гъста на пода, а триумфът по лицето на мъжа се превърна в страх, щом осъзна, какво е сторил.

— Ас исера — нареди Холанд, а от съсипаните му длани бликна лед и погълна острие и кожа за едно примигване.

Полумесецът се изплъзна от вкоравените пръсти, а дланите на Холанд пееха от болка. Разрезите бяха дълбоки, но преди да успее да ги омагьоса, преди да стори каквото и да е, около гърлото му се уви въже. Вдигна длани към шията си, ала още две примки изникнаха отникъде, оковаха китките му и опънаха ръцете му настрани.

— Дръжте го! — нареди нов убиец, пристъпвайки през телата, покрили коридора. В едната си ръка държеше кука. — Искат окото му непокътнато!

Холанд не замахна. Застина неподвижен: внимателно оценяваше оръжията на противниците си и преброи още колко живота щеше да добави към списъка си.

Докато убиецът напредваше към него, ръцете му започнаха да парят от непозната горещина — ехо на нечия чужда магия.

Лайла.

Холанд се усмихна, уви пръсти около въжетата и дръпна — не самите нишки, а заклинанието на младата антари.

Въжетата избухнаха в пламъци.

Усуканите върви се строшиха като прахан и белият антари бе свободен. С един замах разби фенерите, в коридора падна мрак и той нападна враговете.