В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (73)

V

— Светии! — промърмори Алукард, — става по-зле!

Изплю през борда на кораба най-новата порция сутрешно кафе на Айло. Джаста се провикна от руля, но вятърът отнесе думите й, а той се зае да бърше устата с опакото на ръката си и едва когато вдигна глава, видя „Печеливши води“ да се очертават на хоризонта.

Отначало представляваха само видение, а после, постепенно, се превърнаха в кораб.

При първото стъпване на знаменитата палуба на Марис Алукард очакваше да се окаже на нещо от рода на пристанището в Сасенрош или на лондонския Нощен пазар, само че сред морето. „Ис Фераси Страс“ не приличаше на тях. Всъщност — наистина беше кораб — по-скоро, няколко, растящи заедно като корал върху повърхността на ясносиньото море. Квадрати платна се издигаха тук и се накланяха там, превръщайки мрежата от палуби и мачти в преплетено гнездо от шатри.

Цялата конструкция изглеждаше нестабилна — къщичка от карти, която всеки миг ще падне, люлее се и се клати на зимния вятър. Имаше печалното излъчване на нещо, издържало извънредно много време, и само расло, без никога да са го разваляли или престроявали по прищявка или по повеля на вятъра, а само са му добавяли пластове като боя.

Ала в тази лудост се криеше странна елегантност, ред в хаоса; впечатлението се засилваше от тишината, обкръжаваща кораба. От палубите му не се чуваха крясъци. По вятъра не се наслагваха гласове. Цялата конструкция се носеше върху вълните — паянтово имение, къпещо се в слънчеви лъчи.

За последен път Алукард бе стана свидетел на изкуството на Марис преди близо две години и въпреки това остана странно изумен от вида му.

Бард застана до него до планшира.

Подсвирна тихичко, ококорила очи със същата алчна светлина.

До плаващия пазар вече беше привързана лодка от друг бриг и когато „Призрак“ започна да забавя ход, Алукард различи как от кораба на Марис отпращат човек, слаб като скелет и изсушен от вятъра и морето.

— Чакайте! — повтаряше той. — Платих си таксата. Искам да продължа да разглеждам. Ще намеря нещо друго!

Ала мъжете, които го държаха, изглеждаха нечувствителни към молбите и възраженията му, докато го премятаха с тласък през борда. От височина няколко фута, той падна с тупване в лодката си и започна да стене.

— Един съвет — обади се Алукард, — Марис каже ли да си тръгваш, значи си тръгваш.

— Не се притеснявай — обеща Бард, — ще се държа възможно най-прилично.

Това не беше никак утешително. Поне доколкото той си спомняше, крадлата имаше само един начин на поведение и изблиците й обикновено завършваха с няколко трупа.

Управляван от Джаста, „Призрак“ забави ход и застана до „Фераси Страс“. Поставиха дъска между кораба и борда на плаващия пазар. По нея минаха до покрита платформа с проста дървена врата. Всички се изнизаха по дъската един по един: Джаста водеше, следвана от Лайла и Кел, а Алукард вървеше най-отзад. След часове спорове, решиха да оставят Холанд на кораба заедно с Хастра и Ленос.

Отново оковаха белия антари, но явно между Кел и Холанд бе постигнато някакво безмълвно споразумение, защото му дадоха свобода да се движи из кораба — сутринта Алукард влезе в каюткомпанията и видя магьосника да седи на тясна масичка и да крепи чаша чай. Сега стоеше на палубата с вирната към небето глава, облегнат на мачтата в сенките на главното платно и скръстил ръце, доколкото оковите му позволяваха.

— Трябва да почукаме ли? — попита Лайла, хилейки се на Алукард, но преди да посегне и да потропа с юмрук по вратата, тя се отвори и оттам премина мъж в елегантни бели дрехи. Това, повече от всичко друго, придаваше пикантна нотка нереалност на случващото се. Животът по море е картина, изпълнена предимно с приглушени тонове — слънцето и солта изсмукват цветовете, потта и мръсотията превръщат бялото в сиво. А този човек стоеше насред морските пръски и утринното слънце, безупречен в панталони с цвят на мляко и туника без нито едно петънце.

На главата си носеше нещо средно между кърпа и шлем. Обхващаше темето му и се спускаше над челото и покрай високите му скули. В цепнатината между двете части се виждаха очите му — оказаха се възможно най-светлокафяви — обкръжени от дълги черни мигли. Представляваше прелестна гледка. Прелестен си беше от едно време.

Щом зърна Алукард, наклони глава.

— Не се ли отървах току-що от теб?

— И аз се радвам да те видя, Катрос! — отвърна капитанът весело.

Мъжът плъзна поглед покрай Алукард към останалите и за миг го спря върху всеки един, преди да протегне загорялата си ръка.

— Вашите амулети!

Предадоха ги. Джаста — малка метална сфера, покрита с дупчици, които свистяха и шепнеха; Кел — монета от Сивия Лондон; Лайла — сребърен часовник; Алукард — стъкленица бързи сънища, с която се бе сдобил в Розенал. Катрос изчезна зад вратата и в течение на няколко продължителни минути четиримата изчакаха мълчаливо на платформата той да се върне да ги пусне вътре.

Кел премина през вратата първи и изчезна в тъмата отвъд, следван от Бард с резките й, беззвучни стъпки и после Джаста — но когато капитанката на „Призрак“ се устреми напред, Катрос й препречи пътя.

— Не и този път, Джаста — отсече той равно.

Тя му се озъби:

— Защо не?

Катрос сви рамене.

— Марис решава.

— Дарът ми си го биваше.

— Сигурно — отвърна посрещачът.

Джаста изръмжа нещо — или проклятие, или гневно възклицание, промърмори го твърде тихо, за да го разбере Алукард. На ръст той и Катрос бяха горе-долу еднакви и, въпреки шлема, Алукард се запита какво ли ще стане, ако капитанката се опита насилствено да влезе на „Печеливши води“. Съмняваше се подобен опит да завърши добре за всички тях и въздъхна облекчено, когато тя вдигна ръце и нацупено се върна на „Призрак“.

Катрос се извърна към него с тънка усмивка, опъната като стрела на устните му.

— Алукард — каза той, премервайки капитана със своите светли очи. А после, най-сетне: — Влез!