В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (29)

V

Алукард препускаше с бясна скорост към пристанището, а Аниса трепереше в обятията му.

Ту се връщаше в съзнание, ту го губеше, кожата й бе хлъзгава и гореща на допир. Нямаше как капитанът да я заведе в двореца, поне това беше ясно. Не биха я пуснали, след като е заразена. Макар да се бореше с болестта. Макар да не се беше поддала — и нямаше да падне, Алукард бе сигурен.

Трябваше да я отведе у дома.

— Дръж се! — повтаряше й, когато стигнаха редицата кораби.

Айл беше в прилив, оставяше мазни ивици по стените на пристана и плискаше върху плочите. Тук, на брега на реката, магията се вдигаше над водната повърхност като пара.

Алукард слезе от седлото, пренесе Аниса по трапа на борда на „Острието“.

Не знаеше дали се надява да намери някого на борда, или се бои от това, защото в града май бяха останали само лудите, болните и падналите.

— Строс? — извика той. — Ленос?

Не му отговори никой и Алукард свали сестра си долу.

— Върни се — прошепна Аниса при изчезването на нощното небе, заменено от ниския таван на пристройката.

— Тук съм с теб — увери я Алукард.

— Върни се! — примоли се тя отново, докато я поставяше на своята койка и притискаше студен компрес към бузите й. Очите й се отвориха, фокусираха се и срещнаха неговите. С внезапно ясен и чист глас тя попита:

— Лук?

— Тук съм! — повтори той, а сестра му се усмихна и помилва челото му с пръсти. Очите й отново започнаха да се затварят и страхът го преряза, внезапен и остър.

— Хей, Нис? — подкани я Алукард и стисна ръката й. — Помниш ли онази история, дето ти разказвах?

Сестра му потрепери трескаво.

— За мястото, където отиват сенките нощем — продължи той.

Аниса се сгуши в него, както правеше, когато й разказваше приказки. Като слънчоглед към слънцето, така обичаше да казва майка им. Майчицата им, починала преди толкова много години и отнесла със себе си повечето светлина. Само Аниса бе останала да грее като свещица в мрака. Само Аниса бе наследила очите и топлотата й. Само Аниса напомняше на Алукард за по-добрите дни…

Той се отпусна на колене до леглото, стиснал дланта на сестра си с две ръце.

— Имало едно време момиче, което се влюбило в сянката си — поде той с глас, преминал в по-басова и мелодична гама, подходяща за приказки, а „Острието“ се полюшваше и зад люка падаше мрак. — Цял ден не се разделяли, но с настъпването на нощта, тя оставала самичка и винаги се чудела къде ли отива сянката й. Проверявала във всички чекмеджета и всички буркани, и навред, където обичала да се крие, но където и да надзъртала, не я намирала. Накрая запалила свещ, за да си помогне в търсенето, и ето ти я и сянката…

Аниса мърмореше неразбираемо. По хлътналите й бузи се стичаха сълзи.

— Нали разбираш — Алукард стисна ръчичката й по-здраво, — сянката не била отишла никъде. Понеже нашите сенки не ни напускат. Ето защо ти никога не си сама… — гласът му се пречупи, — все едно къде си и кога се случи, без значение дали слънцето грее, или луната е пълна, или ти светят само звездите в небето, все едно имаш ли какво да осветява пътя ти или липсва светлинка, ще знаеш, че… Аниса? Аниса, не ме напускай… моля те…

В течение на следващия час болестта я изгаряше, а тя го наричаше с името на баща си, на майка си, на Берас. Накрая изобщо спря да говори, дори в трескавия сън, и се унесе по-дълбоко в мрак без видения. Сенките не бяха спечелили, но пролетнозелената светлина на магията на Аниса гаснеше полека, същински изгарящ фитил, и Алукард не можеше да й помогне с нищо.

Той скочи сърдито на крака. Каютата се полюшваше под краката му, когато се отправи към барчето да си налее питие.

Улови отражението си в алената повърхност на виното и се намръщи, отпивайки от чашата. Петното на челото му, оставено от кървавия пръст на Лайла по кожата му, бе изчезнало. Изтрито от трескавата ръка на Аниса или навярно при нападението на Берас.

Колко странно, каза си. Дори не беше забелязал.

Каютата се полюля отново и най-после Алукард осъзна, че не се клати подът.

Олюляваше се той.

Не, помисли си точно преди гласът да се плъзне в главата му.

Пусни ме — прозвуча, щом ръцете му започнаха да треперят. Чашата му се изплъзна и се разби върху пода на каютата.

Пусни ме!

Алукард се подпря на барчето и стисна здраво очи, за да спре пълзящите лиани на проклятието, които се увиваха през него, в кръвта и костите му.

Пусни ме!

— Не! — изръмжа на глас, хлопна вратите на ума си и застави мрака да отстъпи. До този миг гласът бе само шепот, макар и топъл и настоятелен, а пулсът на магията — нежен, но упорит гост, който чука на вратата. Сега напъна с цялата си мощ и се захвана да открехва ъгълчетата на ума на Алукард, докато каютата бавно изчезваше и той се озова отново в имението Емъри, пред баща си, в чиито ръце преливаше огън. Горещината от първия ленив удар още гореше по бузата на младежа.

— Позор! — изръмжа Ризън Емъри, а горещината на гнева и магията тласкаха Алукард назад към стената.

— Татко…

— Опозори се. Опозори и името си. И дома си! — Ризън сграбчи сребърното перо, окачено на верижка на шията на сина му, и пламъците близнаха кожата под него. — И позорът свършва тук! — избълва благородникът и отскубна знака на Дома Емъри. Перото се стопи в шепата му, капки сребро падаха на пода като кръв, но когато Алукард отново вдигна глава, пред него не стоеше баща му. Образът на Ризън Емъри потрепна, заменен от мъж, изграден от мрак от главата до петите, сякаш мракът се втвърдяваше и отразяваше светлината като камък. По очертанията на главата му блестеше корона.

— Мога да бъда и милостив — подсказа мраковитият крал, — ако ми се примолиш.

Алукард се изправи.

— Не!

Каютата се залюля силно и той се препъна на колене в студена каменна килия. Тъмничарите притискаха главата му надолу и същевременно насила вдигаха окованите му китки върху вдлъбнат железен блок. Жаравата припукваше, когато ръженът я разръчка, а димът прогори дробовете на Алукард при опита да си поеме дъх. Непознат мъж извади от жаравата ръжен с нажежен до червено край и затворникът отново видя пред себе си суровото лице на мраковития крал.

— Моли се! — заповяда Осарон и отпусна желязото върху веригата.

Затворникът стисна зъби и не издаде нито звук.

— Моли се! — повтори ошокът, а оковите се нагряваха все повече.

Непоносимата горещина белеше плътта му, а отказът на Алукард се превърна в едничък, проточен писък.

Той се дръпна назад, внезапно свободен, и откри, че отново стои в коридора, няма ги нито краля, нито баща му, с него е само Аниса, боса, по нощница, протегнала изгорената си ръка, а пръстите на баща й обхващат китката като маншет.

— Защо ме оставяш на това място? — попита тя.

И преди да успее да отговори, Алукард бе издърпан отново в килията, а брат му Берас държеше ръжена и се усмихваше над покритата с мехури кожа на брат си.

— Изобщо не биваше да се връщаш!

Отново и отново кръгът се въртеше, спомените прогаряха плътта и мускулите, ума и душата му.

— Спри! — примоли се Алукард.

— Пусни ме — отвърна Осарон.

— Мога да бъда вярна — обеща сестра му.

— Мога да бъда милостив — заяви баща му.

— Мога да бъда справедлив — закле се брат му.

— Стига само да ни допуснеш в себе си!