В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (11)

XI

Границата между световете отстъпи с лекотата на коприна под наточено острие.

Осарон не срещна съпротива — нищо освен здрач и крачка, миг в небитието — тази тясна цепнатина между края на един свят и началото на следващия — преди ботушът на Холанд, сега негов, да намери отново стабилна опора.

Пътят между неговия Лондон и този на Холанд беше тежък, заклинанията — стари, но силни, портите — ръждясали и зарезени. Ала като при стар метал, и там си имаше слаби места, пукнатини, и в годините огледи от трона си Осарон ги беше открил.

Онази порта му се бе съпротивлявала, но тази поддаде.

И се отвори към нещо изумително.

Дворецът бе изчезнал, студът не щипеше толкова силно, и навред, накъдето се обърнеше ошокът, пулсираше магия. Ветрееше се на линии пред очите му, бълваше от света като пара!

Толкова много сила.

Такъв голям потенциал!

Осарон стоеше в средата на улицата и се усмихваше.

Това беше свят, който си струваше да се оформя.

Свят, който се прекланя пред магията.

И щеше да се преклони и пред него.

По вятъра се носеше музика — тиха като далечни камбанки — и навред царяха светлина и живот. Дори най-тъмните сенки тук бяха плитки езера в сравнение със света на ошока и със света на Холанд. Въздухът бе напоен с аромат на цветя и зимно вино, с бръмчене на енергия, с мощния пулс на сила.

Осарон още държеше монетата между пръстите си и сега я захвърли, привлечен от разцъфналите светлини в центъра на града. С всяка крачка чувстваше как силите му нарастват, магията нахлува в дробовете му, в кръвта му. Реката сияеше червена в далечината, пулсът й — тъй силен, толкова жизнен. Междувременно гласът на Холанд заглъхваше като гаснещо сърцебиене в ума на мраковития крал.

— Ас Анаси — шепнеше той отново и отново, опитвайки се да разпръсне Осарон, като че е обикновено проклятие.

Холанд, скара му се кралят, аз не съм някакво си заклинание, което да разсееш.

Наблизо висеше новинарска дъска, докосна я, улови нишките магия и заклинанието потръпна и се преобрази, а текстът се обърна в знака на антари за мрак. За сянка. За него.

Осарон подминаваше фенер след фенер, пламъците им проблясваха, стъклата избухваха и се пръсваха в нощта, а улицата под ботушите му се превръщаше в гладка чернота — мрак, който се разпространяваше като лед. Заклинания се разомагьосваха навсякъде около него, стихиите се преобразуваха една в друга при смяната на спектъра — огън във въздух, въздух във вода, вода в земя, земя в камък, камък в магия, магия, магия…

Зад гърба му се разнесоха вик и трясък на копита — приближаваше каруца. Кочияшът, стиснал юздите, го наруга на език, нечуван никога от ошока, но думите бяха сплетени също като заклинания и буквите се разплетоха и развиха в мислите на Осарон, приемайки позната му форма.

— Махай се от пътя, глупако!

Осарон присви очи и посегна към юздите на коня.

— Не съм глупак — отвърна. — Аз съм бог.

Сграбчи здраво кожената юзда.

— А на боговете трябва да се кланят!

По юздата плъзнаха сенки, по-бързи от светлината. Плиснаха по ръцете на кочияша и той изпъшка, щом магията на Осарон се пъхна под кожата му и нахлу във вените, уви се около мускули и кости — и около сърцето.

Кочияшът не опита да се бори с магията, а и да го беше сторил, бързо щеше да изгуби битката. Скочи или по-скоро падна от капрата, за да коленичи в краката на краля на мрака, а когато вдигна глава, Осарон видя димното ехо от истинската си форма да се отразява в очите на поклонника.

Огледа го — нишката мощ, която течеше по негова воля, беше тъмна и слаба.

Така значи, помисли си той, това е силен свят, но не всичките му обитатели са силни.

Щеше да намери приложение и на слабите. Или да ги изкорени. Те бяха съчки — сухи, но тънки, горяха бързо, но не стигаха да поддържат пламъка му дълго време.

— Стани — заповяда той и, когато кочияшът се изправи, Осарон се пресегна и леко стисна гърлото му, любопитен какво ще се случи, ако влее повече от себе си в толкова скромна черупка. Чудеше се колко ли ще побере.

Сви пръсти и вените под тях се издуха, почерняха и се очертаха в кожата. Стотици малки процепи грейнаха, щом пленникът пламна с магия, отворил уста в безмълвен, еуфоричен писък. Кожата му се обели, тялото засия, алено като жарава, после почерня, и накрая се разпадна.

Осарон отпусна ръка и разпиля пепелта в нощния въздух.

Толкова беше погълнат от случилото се, че почти не забеляза опита на Холанд да изплува отново, да издрапа нагоре през процепа във вниманието му.

Осарон затвори очи и насочи фокуса си навътре.

Започваш да ставаш досаден.

Уви нишките на ума на Холанд около пръстите си и дръпна, докато дълбоко в ума му антари не изпищя задавено. Докато съпротивата — и глъчката — не секнаха най-сетне, разпилени като кочияша на улицата, като всичко смъртно, опитало се да се противопостави на един бог.

В последвалата тишина Осарон отново насочи вниманието си към красотата на новото си кралство. Улиците гъмжаха от народ. Небето бе обсипано със звезди. Дворецът грееше озарен — интригуваща гледка, понеже не беше масивна цитадела като в света на Холанд, а ефирна постройка от стъкло и злато, която сякаш пронизваше небето — дом, наистина достоен за крал.

Светът наоколо се замъгляваше около главозамайващия шпил на този дворец, докато Осарон напредваше през града. Видя реката да пулсира в червено и дъхът заседна в гърдите му.

Прекрасна. Пропилявана.

Можем да бъдем много повече!

По протежение на брега се бе ширнал грейнал в алено и златно пазар, а отпред дворцовите стълби бяха отрупани с букети прошарени от скреж цветя. Щом ботушите на Осарон тупнаха на първото стъпало, ред цветя изгубиха леденото си сияние и разцъфтяха отново в бурни цветове.

Твърде дълго се беше сдържал.

Твърде дълго.

С всяка крачка краските се разпростираха — цветята растяха буйно, избиваха им пъпки и се отваряха, стеблата лъщяха от тръни, всички те се изсипваха надолу по стълбите в килим от зелено и златно, бяло и червено.

Всички те процъфтяваха — той цъфтеше — в този странен, богат град, толкова съзрял и готов за откъсване.

О, щеше да стори такива прекрасни неща!

По петите му цветята се променяха до безкрай, листенцата им се превръщаха в лед, после в камък. Бунт от цветове, хаос от форми, докато накрая, изтощени от еуфоричната си трансформация, ставаха черни и гладки като стъкло.

Осарон стигна до горната площадка и се изправи лице в лице с неколцина мъже, които го чакаха пред портите. Заговориха му, но в началото той стоеше и оставяше думите да се леят преплетени във въздуха — неелегантни звуци, които разваляха съвършената му нощ. После въздъхна и им придаде форма.

— Казах спри! — предупреди го един гвардеец.

— Не се приближавай! — нареди втори и извади меча си, с блеснало по острието заклинание. За отслабване на магия. Осарон почти се усмихна, макар усмивката да не му се отдаваше добре на лицето на Холанд.

На неговия език имаше една-едничка дума за спри — анаси — и дори тя означаваше само да разплетеш, да развалиш. Една дума да сложиш край на магията, а толкова много, за да я създадеш: расти, разпростри се, промени.

Осарон вдигна ръка — съвсем прост жест — силата се спусна по спирала надолу по пръстите му и към тези мъже в тънки метални черупки, където…

Взрив разкъса небето над него.

Ошокът обърна глава и видя сфера цветна светлина над короната на двореца. После още една и още една, зарево в червено и златно. Вятърът донесе отгласи от ликуване и той усети резониращия ритъм на тела високо горе.

Живот.

Сила.

— Спри — повториха гвардейците на тромавия си език.

Ала Осарон тепърва се развихряше.

Въздухът се надигна под краката му и той полетя в нощта.