В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (85)

III

Месеци наред Кел се упражнява сам в катакомбите под двореца, а подът на Купата се покри с петна от потта и кръвта му. Там се изправя срещу стотици врагове и се сражава с тях, изостри ума и магията си, научи се да използва всичко, попаднало му подръка, и това направи не в подготовка за турнира, в който никога не му беше хрумвало да участва, а именно заради този момент. Така че когато смъртта отново го връхлети, да е готов.

Упражнява се за битка в двореца.

Също и за битка в града.

Упражнява се за бой посред бял ден и в тъмното.

Ала не се досети да тренира по вода.

Без силата на Алукард да пълни платната, те се спихнаха и усукаха „Призрак“ така, че вълните го блъскаха странично и люлееха кораба, докато наемниците се катереха към палубата.

След краткото мимолетно цопване от Ленос останаха само няколко капки кръв по дъските на палубата. Покоят на нощта се разруши — вода и вятър свистяха в ушите на Кел, дърво и стомана под краката му, и всичко се случваше в съчетание с диво люлеене и по двете оси, все едно бяха попаднали в буря. Беше толкова по-шумно и по-интензивно от въображаемите битки в Купата, толкова по-ужасяващо от онези игри в „Есен Таш“, че за миг — само за миг! — Кел се вцепени.

После обаче първият крясък проряза въздуха и водна вълна се надигна в лед — Алукард си извади меч от тъмното море и вече нямаше време за мислене и планиране или за каквото и да е, освен за битка.

Кел почти веднага изгуби дирята на Лайла и разчиташе на нишките на магията й — постоянната вибрация на силата й във вените му — да му подсказва, че е все още жива, докато „Призрак“ се гмурка в хаоса.

Хастра, опрял гръб на мачтата, се сражаваше с противник като сянка, а щом първите двама убийци му се нахвърлиха, Кел завъртя китка, за да освободи ивиците стомана, които държеше скрити в маншета си. Стоманените му оръжия полетяха, както толкова пъти в Купата, само че сега пронизаха сърца вместо чучела, но в замяна на всяка убита от него сянка идваше нова.

Зад него изшушна стомана и Кел се обърна навреме да избегне ножа на убиеца. Въпреки това острието намери цел, но сряза бузата му вместо гърлото. Болката си той отбеляза на далечно ниво, заострена само от морския въздух, поднесе пръсти към раната и сетне стисна ръката на убиеца. По нея разцъфтя лед и Кел я пусна точно когато друга сянка го улови през кръста и го блъсна странично в перилата.

Дървото се строши под тежестта му и двамата рухнаха заедно в морето. Повърхността — като замръзнала стена — изби въздуха от дробовете на Кел, а ледената вода нахлу в тях, докато се бореше с убиеца, само светлината на горящия кораб някъде над главите им нарушаваше кипналия мрак. Антари се помъчи да успокои водата или поне да я отстрани от очите си, но океанът беше твърде голям и дори да беше почерпил мощ от Холанд и Лайла едновременно, пак нямаше да успее. Въздухът му свършваше и не му бе по силите да понесе мисълта за Рай, на един Лондон оттук, който се дави отново на сухо. Нямаше избор. Следващия път, когато убиецът замахна със закривения си нож, Кел се остави ударът да улучи.

Изпъшка със струйка мехурчета, щом острието сряза ръкава на палтото и се заби дълбоко в ръката му. Водата незабавно се оцвети с кръв.

— Ас стено — рече той. Океанът и изчерпващият се дъх приглушиха думите му, но все пак те се разнесоха и огласиха желанието му. Наемникът застина, щом тялото му се превърна от човешка плът в камък и се понесе надолу към морското дъно. Кел нетърпеливо заплува нагоре в огледално отражение на потъващия и се подаде над повърхността на вълните. От мястото си виждаше леките салове на нападателите и омагьосаните стъпенки от дърво и стомана, водещи нагоре от водата към палубата на „Призрак“.

Кел се изкатери по тях с пулсираща ръка и мокри дрехи, които го теглеха надолу на всяка крачка, но успя и се преметна през борда.

— Сър, пазете се!

Кел се завъртя навреме срещу нахвърлилия се убиец, но мечът на Хастра спря мъжа, посичайки гърба му. Убиецът рухна и младият антари се озова лице в лице с ужасения си гвардеец. Кръв бе оплискала лицето, ръцете и къдрите на момчето. Олюляваше се.

— Ранен ли си? — попита притеснено Кел.

Хастра поклати глава и с треперещ глас отвърна:

— Не, сър.

— Добре! — Кел взе ножа на убиеца. — Тогава да си върнем този кораб!