В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (62)

III

Ворталис открай време бе копнял да стане крал — не обещаният, някогашен крал, както каза на Холанд, а крал днес. Не се интересуваше от легенди. Не им вярваше. Но знаеше, че градът се нуждае от ред. Нуждае се от сила. И има нужда от водач.

— Всички искат да бъдат крале — обясни Ворталис.

— Не и аз — възрази Холанд.

— Е, тогава или си лъжец, или глупак.

Двамата седяха в „Овъгления кокал“. На това място хората имаха възможност да си говорят за кралеубийство без да пробудят съмнения. От време на време привличаха нечие внимание, но Холанд знаеше, че то има по-малко общо с темата им и повече с неговото ляво око и ножовете на Ворталис.

— Ама че хубава двойка сме — ухили се спътникът му, когато влязоха в пивницата. Наля първите питиета и допълни: — Антари и Ловеца. Звучи като някоя от любимите ти приказки…

— Лондон си има крал — отсече Холанд твърдо.

— Лондон винаги има крал — противопостави се Ворталис. — Или кралица. И от колко време насам са все тирани?

И двамата знаеха, че има само един начин тронът да смени собственика си — чрез насилие. Властникът носеше короната толкова време, колкото успяваше да я крепи на главата си. Което означаваше, че всеки крал или кралица първо е станал убиец. Властта изискваше поквара, а покварата възнаграждаваше с власт. Хората, които се озоваваха на трона, неизменно павираха пътя си с кръв.

— Нужен е тиранин — отвърна Холанд.

— Но не е задължително — спореше с него Ворталис. — Ти ще бъдеш моя дясна ръка, мой рицар, моя мощ, а аз ще съм законът, правото, реда — и заедно сме способни да постигнем нещо повече от завземането на трона… — Той остави чашата си на масата. — Можем да го задържим.

Вор беше надарен оратор, Холанд му го признаваше. Беше от хората, способни да пробуждат страст, както ръженът съживява жаравата. В града го наричаха Ловеца, но колкото повече време прекарваше антари в присъствието му, толкова по-често мислеше за него като за Мяха — беше му го казал веднъж и приятелят му се разсмя и заяви, че наистина е пълен с въздух.

Ворталис притежаваше истински чар — не младежкото излъчване на човек, все още неизправял се пред най-страшното, което светът е способен да му поднесе, а огъня на онзи, успяващ да вярва в промяната при все видяното.

Когато Ворталис говореше на Холанд, винаги го гледаше и в двете очи — и благодарение на този му навик антари оставаше с усещането, че е забелязан.

— Знаеш ли какво стана с последния антари? — попита Ворталис и се наведе по-близо към Холанд. — Аз знам. Бях в двореца, когато кралица Стол му преряза гърлото и се окъпа в кръвта му.

— Какво си правил в двореца? — поинтересува се Холанд.

Ворталис го изгледа продължително и сурово. Поклати глава:

— Това ли те заинтригува в разказа ми? Виж, светът ни се нуждае от всяка капка магия, а си имаме крале и кралици, които я пилеят като вода, та да вкусят от силата — или може би за да не се разбунтува срещу тях. Намираме се в това положение заради страха. Страх от Черния Лондон, страх от магията, която не притежаваме, за да властваме над нея, но това по никакъв начин не е напредък, а само падение. Можех да те убия…

— Поне да опиташ…

— Но светът се нуждае от сила. И хора, които не се боят от нея. Само помисли какво ще постигне Лондон с такъв предводител… Крал, който го е грижа за народа.

Холанд прокара пръст по ръба на чашата — не беше докоснал бирата си, а събеседникът му вече пресушаваше втора халба.

— Значи искаш да убиеш настоящия крал.

Ворталис се наведе напред.

— Нима не искат същото и останалите?

Въпросът беше логичен.

Горст — човекът-планина, проправил си път към трона с армия зад гърба си — бе превърнал замъка в цитадела, а града — в бордей. Хората му препускаха по улиците, вземаха всичко, което им бе по силите и което желаеха; правеха го в името на краля, уж загрижен за поданиците си, и същия, който твърдеше, че му е по силите да възкреси града, дори при условие, че го бе изцедил до капка.

И всяка седмица крал Горст режеше гърла на кървавия площад — дан за умиращия свят, сякаш тази жертва — която дори не беше негова! — можеше да върне доброто в света. Сякаш проливането на кръвта на поданиците му беше доказателство за неговата всеотдайност за каузата.

Колко ли пъти Холанд заставаше на края на площада, гледаше и умуваше дали да не пререже гърлото на Горст? Да го предложи на свой ред на гладната земя?

Ворталис го гледаше умислено и антари се досети:

— Искаш аз да убия Горст…

Събеседникът му се усмихна.

— Защо не го убиеш самият ти?

Ворталис нямаше проблеми с убиването — не беше заслужил прякора си чрез въздържание от насилие — и дори се смяташе за извънредно добър в тази област. Но само глупак би влязъл в бой без най-острите си ножове, обясни той, навел се по-наблизо, и Холанд беше уникално подготвен за задачата. Допълни:

— Знам, че не обичаш такива постъпки. Но има разлика между убиването за дадена цел и за спорта, а мъдреците казват, че някои трябва да паднат, за да се въздигнат други…

— С други думи, трябва да се режат гърла — отбеляза Холанд сухо.

Ворталис се усмихна хищно:

— Именно. Така че имаш избор — да се навърташ наоколо в очакване на края на приказката или да ми помогнеш да напишем нова и истинска.

Холанд почука с пръсти по масата. Замислено отбеляза:

— Няма да е никак лесно. Не и с неговата стража.

— Тези хора са като плъховете — отвърна Ворталис и извади плътно свита цигара. Запали края й от най-близкия фенер. — Без значение колцина убивам, все нови и нови бързат да заемат местата им.

— А верни ли са? — поинтересува се Холанд.

При пренебрежителното изсумтяване от ноздрите на събеседника му блъвна дим:

— Верността или се купува, или се печели, а доколкото мога да определя, Горст не притежава нито парите, нито чара да овладее армията си. Хората му се сражават за него и умират за него, те му бършат задника. Притежават сляпата целеустременост на прокълнатите.

— Проклятията умират с творците си — отбеляза Холанд.

— И пак се връщаме на въпроса. Смъртта на един тиранин и творец на проклятия, както и защо ти си подходящ за задачата. Според един от малкото шпиони, които съм вкарал, Горст се е установил на най-горния етаж на двореца, в зала, пазена от четирите страни, заключен като най-голямата скъпоценност в съкровищницата си. А сега ми кажи — в погледа на Ворталис затанцува светлина, — дали антари наистина могат да отварят врати?

 

 

Три нощи по-късно, при деветата камбана, Холанд мина през вратата на двореца и изчезна. Една крачка го преведе през прага, а следващата го приземи в средата на кралските покои — стая, препълнена с възглавници и коприна.

Кръв капеше от ръката на антари, в която още стискаше талисмана. Горст се кичеше с толкова много украшения, че дори не бе забелязал изчезването на това, откраднато от шпионина на Ворталис в двореца. Три прости думи — Ас таскен Горст — и ето, че нашественикът е вътре.

Кралят седеше пред напален огън и се тъпчеше от отрупана трапеза с фазани, хляб и карамелизирани круши. В града хората умираха от глад, но костите на Горст отдавна бяха скрити под тлъстини, благодарение на вечните му пиршества.

Зает с блюдата си, кралят не забеляза застаналия зад гърба му Холанд, нито го чу да вади ножа.

— Опитай се да не го пробождаш в гърба — беше го посъветвал Ворталис. — В крайна сметка, все пак е кралят. Заслужава да види острието.

— Много странни принципи имаш.

— Поне ги имам.

Холанд бе преполовил пътя до краля, когато осъзна, че Горст не вечеря сам.

Момиче — на няма и петнадесет — бе приклекнало голо до краля като животно, като домашен любимец. За разлика от господаря си, тя нямаше с какво да отвлича вниманието си и завъртя глава към движението още при първата крачка на антари. Разпищя се, щом го зърна.

Звукът пресекна рязко, понеже той възпря въздуха в дробовете на момичето, но Горст вече се надигаше, масивното му тяло закри камината. Холанд не изчака — ножът му полетя към сърцето на краля.

И Горст го улови.

Кралят грабна оръжието от въздуха с усмивка, а момичето още си дереше гърлото.

— Само с това ли разполагаш?

— Не — отвърна Холанд и събра длани върху брошката. Рече: — Ас стено! — и разтвори ръце, докато тя се трошеше на дузина парчета метал. Те полетяха във въздуха, бързи като светлината; пронизаха плат, плът и мускул.

Горст изстена, върху бялата му туника бликна кръв и петноса ръкавите му, но той все пак не падна. Холанд натисна метала по-дълбоко, усети парчетата да задират в кост и кралят рухна на колене до момичето.

— Да не мислиш, че е толкова лесно… да убиеш… крал? — изпъшка той и, преди антари да успее да го спре, вдигна ножа му и го използва да пререже гърлото на момичето.

Холанд се олюля при вида на бликналата на пода кръв и пусна гласа на горкото дете. Горст натопи пръсти през лепкавата локва. Опитваше се да изпише заклинание. Животът на момичето не струваше повече от мастилото, което му осигуряваше тя.

Холанд се разгневи. Разпери длани и Горст отхвръкна назад и нагоре — като кукла на конци. Тиранинът изрева гърлено, понеже ръцете му се оказаха разперени насила.

— Мислиш, че можеш да управляваш този град, така ли? — изпъшка той, а костите му напъваха срещу хватката на Холанд. — Опитай и виж… колко дълго… ще удържиш!

Магьосникът бръсна огъня от камината — панделка от пламък, която се уви около гърлото на краля като горящ нашийник. Горст най-сетне започна да пищи — викове, които преминаха в скимтене. Холанд пристъпи напред, право през похабената кръв на момичето, и се озова толкова близо, че горещината от горящото въже ближеше кожата му.

— Време е — натърти той, макар че предсмъртното хъхрене заглуши думите му, — за нов вид крал.

 

 

— Ас оренси — каза Холанд, когато се свърши.

Пламъците затихнаха и вратите на покоите се отвориха една след друга, а в залата влезе Ворталис, следван от дузина от хората си. На предниците на тъмните си брони вече носеха избрания от него знак — отворена длан с нарисуван в средата на шепата кръг.

Самият Ворталис не беше облечен за битка. Носеше обичайните си тъмносиви дрехи, единствен цветен акцент по него бяха очите му — и кръвта, която вкара в помещението вместо кал.

Телата на пазачите на Горст обсипваха коридора зад гърба му.

Холанд се намръщи.

— Мислех, че каза, че проклятието ще се вдигне. Не е било нужно да умират.

— По-добре да си предпазен, отколкото да съжаляваш после — Ворталис сви рамене и, като видя изражението му, добави: — Не съм убил онези, които помолиха за пощада.

Хвърли един поглед към трупа на Горст — кървавите рани, изгарянето на шията му — и подсвирна под мустак.

— Напомни ми никога да не ти се противопоставям!

Вечерята на Горст още стоеше сервирана пред огнището и Ворталис взе чашата на мъртвия крал, изсипа съдържанието й в огъня, който запращя, и си наля ново питие. Разклати го, за да изплакне ръбовете на чашата. Вдигна я към хората си.

— Он вис ош! Замъкът е наш. Свалете старите флагове. Призори искам целият град да знае, че тиранинът вече не седи на трона. Разбийте складовете му и намерете това кисело вино, и се постарайте да ги раздадете от даса до Косик. Нека хората знаят, че в Лондон има нов крал и името му е Рос Ворталис!

Войниците му избухнаха в ликуване, изсипаха се през отворените врати, повечето дори не си даваха труда да прекрачват труповете на досегашната дворцова стража.

— И намерете някой да почисти този хаос! — подвикна Ворталис след тях.

— В чудесно настроение си — отбеляза Холанд.

— И ти би трябвало да бъдеш. Ето така се случва промяната. Не с шепот и копнеж като в твоите легенди, а с добре изпълнен план — и да, с малко кръв, но така се върти светът, нали? Сега е наш ред. Ще бъда крал на този град, а ти ще станеш неговият добър защитник и заедно ще построим нещо по-смислено… — той вдигна чаша срещу антари и повтори. — Он вис ош! За нови зори и добри завършеци, и верни приятели!

Холанд скръсти ръце:

— Изумен съм, че са ти останали приятели, след като прати толкова хора след мен!

Ворталис се разсмя. Антари не бе чувал такъв смях от Талия насам — и дори тогава смехът й беше сладък като отровни ягоди, а този на новия крал бе като вълнението в открито море.

— Никога не съм ти пращал приятели — отвърна Вор. — Само врагове!