В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (119)

IV

Небето представляваше светлосин чаршаф, опънат до скъсване зад слънцето. Простираше се безоблачно и голо, с изключение на една-единствена рееща се в небесата черно-бяла птица. Тя премина в сферата на светлината, превърна се в ято, а то се разчупи като призма, щом се срещна със светилото.

Холанд обърна глава, очарован от гледката, но при всеки опит да преброи птиците очите му губеха фокус, изтощени от силната светлина.

Не знаеше къде се намира.

Стоеше в двор, високите стени бяха покрити с лози, нацъфтели в пищно пурпурно — такъв невъзможен цвят! — но листенцата им бяха плътни и меки. Във въздуха се долавяше намек за лято, за топлина, сладък аромат на цъфтеж и разрохкана пръст — всичко му подсказваше къде не се намира и къде няма вероятност да се озове.

И все пак…

— Холанд? — повика го глас, който не бе чувал от години. Много животи наред. Обърна се в търсене на източника и намери цепнатина в стената на двора, рамка без врата.

Премина през нея и дворът изчезна, стената зад гърба му бе плътна, а тесният път пред него гъмжеше от народ, дрехите на всички бяха бели, но лицата — грейнали от цветове. Той познаваше това място, намираше се в Косик, най-лошата част на града.

И все пак…

Чифт мътнозелени очи се обърнаха към него, блеснали от сенките в края на улицата.

— Алокс? — повика го той, загледан след брат си, но нечий писък го накара да се обърне.

Малко момиченце притича покрай него и само миг по-късно го грабна в обятията си мъж. Момиченцето изписка радостно, когато мъжът го завъртя във въздуха. Не беше писък.

Беше кратък, радостен смях.

Старец подръпна Холанд за ръкава и съобщи:

— Кралят идва!

Антари искаше да попита какво има наум, но Алокс се измъкваше и Холанд забърза след него по улицата, зад ъгъла и…

Брат му бе изчезнал.

Както и тясната уличка.

Изведнъж се озова насред оживен пазар със сергии, преливащи от многоцветни плодове и прясно изпечен хляб.

Познаваше това място. Беше Големият площад, където през годините паднаха толкова много жертви, отдали кръвта си на гневната земя…

И все пак…

— Хол!

Обърна се по посока на гласа и мерна края на плитка с цвят на мед да изчезва в тълпата. Последва я ръбчето на развени поли.

— Талия?

Бяха трима и танцуваха в края на площада. Другите двама танцьори бяха облечени в бяло, единствено Талия цъфтеше в червено.

Холанд си проправи път през пазара към нея, но когато навлезе в тълпата, танцьорите вече не бяха на предишното място.

Гласът на Талия прошепна в ухото му:

— Кралят идва!

Обърна се към нея, ала пак беше изчезнала. Също и пазарът, също и градът.

Всичко бе изчезнало, с цялата суетня и шум, светът се бе потопил отново в тишина, нарушавана само от шумоленето на листата и далечните крясъци на птиците.

Холанд стоеше насред Сребърния лес.

Стволовете и клоните още блестяха с металното си сияние, но земята под ботушите му беше сочна и тъмна, а листата над главата му — заслепяващо зелени.

Потокът криволичеше през гората, ледът обаче бе разтопен и на брега клекнал мъж топеше ръце във водата, а на тревата встрани бе оставена корона.

— Ворталис! — поздрави го Холанд.

Мъжът се изправи, обърна се към него и се усмихна. Понечи да заговори, но силен и внезапен вятър погълна думите му.

Той премина през леса, разлюля клоните и събори листата. Падаха като дъжд, засипаха света със зеленина. Холанд видя през пороя им свитите юмруци на Алокс, отворените устни на Талия и танцуващите очи на Ворталис. Имаше ги и ги нямаше, изчезваха и се появяваха, и всеки път, когато пристъпеше към някой от тях, листата го скриваха и оставаха само гласовете им да отекват в леса около него.

— Кралят идва! — викна брат му.

— Кралят идва — изпя любимата му.

— Кралят идва! — каза приятелят му.

Ворталис се появи отново, крачеше през дъжда от листа. Протегна ръка с дланта нагоре.

Холанд още се пресягаше към нея, когато се събуди.

 

 

Позна къде се намира по възхитителния лукс в стаята, червено и златно, наплескани като боя по всяка възможна повърхност.

Кралският дворец на Мареш.

На един свят разстояние.

В късния утринен час завесите бяха дръпнати, лампата до леглото не гореше.

Холанд разсеяно се пресегна за магията си, но си спомни, че я няма. Тази мисъл го удари под лъжичката и го остави без дъх. Втренчи се в ръцете си, потърси мястото, където силата винаги се бе намирала и където бе редно да се крие и сега — и не намери нищо. Нямаше вибрация. Нямаше топлина.

Треперливата му въздишка бе единственият външен знак за мъката му.

Чувстваше се кух. И беше само празна черупка.

Долови движение зад вратата.

Преместване на тежестта върху другия крак, тихо издрънчаване на разместена и улягаща в новото си положение броня.

Холанд колебливо се изправи, измъкна се изпод дебелите одеяла на леглото и облакоподобната купчина възглавници. Обзе го раздразнение — та кой спи в такова обкръжение?

Беше по-милостиво от затворническа килия обаче.

Но не тъй милостиво като бързата смърт.

Изправянето изискваше прекалено много усилия или вероятно бе прекомерно отслабнал, но остана без дъх, докато спусне крака на пода.

Облегна се на леглото и плъзна поглед по тъмната стая, различи диван, маса и огледало. Видя отражението си в него и се вцепени.

Косата му, преди време графитена на цвят — а после, за кратко, гарвановочерна — сега беше стряскащо бяла. Леден саван, внезапен като снеговалеж. В комбинация със светлата му кожа го правеше почти безцветен.

Като изключим очите.

Очите му, белег на силата от толкова много време и негова основна насока в живота. Очите му, превърнали го в мишена, в предизвикателство, в крал.

Очите му, сега и двете ярко, почти сочно зелени.