В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (30)

VI

— Ваше Величество?

Градът падаше.

— Ваше Величество?

Мракът се разпростираше.

— Максиме?

Кралят вдигна глава и видя Исра, очевидно в очакване на отговор на въпрос, който той не бе чул. За пореден път насочи вниманието си към картата на Лондон с ширналите се сенки и черната река. Как да се сражава с бог или призрак, или каквото там беше това чудо?

Максим изръмжа и с усилие се оттласна от масата.

— Не мога да стоя тук, на сигурно място в двореца, а кралството ми да умира!

Исра му прегради пътя.

— Не можете и да излезете там, навън.

— Направи ми път!

— Каква полза ще има за кралството ви, ако загинете с него? Откога солидарността е станала вид победа?

Малцина биха говорили с Максим Мареш толкова дръзко, но Исра му служеше още преди да стане крал, преди безброй години се беше сражавала редом с него на Кървавия бряг, тогава той беше генерал, а тя — негов адютант, приятел и сянка.

— Мислите като войник, не като крал!

Максим се извърна и прокара пръсти през гъстата си черна коса.

Напротив, разсъждаваше прекалено кралски. Като човек, омекнал след дълги години мир. Човек, чиито битки сега се водеха в бални зали и по трибуните на стадиони, с думи и вино, не със стомана.

Как биха се сражавали навремето с Осарон на Кървавия бряг?

Как биха подходили към него, ако представляваше враг от плът и кръв?

С лукавство, помисли си Максим.

Ала такава бе разликата между магията и простосмъртните, че хората правеха грешки.

Той поклати глава.

Чудовището беше магия с ум в притурка, а умовете можеха да бъдат измамени, подлъгани и накрая пречупени. Дори най-добрите бойци имаха недостатъци в стойката, процепи в бронята…

— Отмести се, Исра.

— Ваше Величество…

— Нямам намерение да излизам в мъглата — уточни кралят и допълни: — Познаваш ме достатъчно добре. Ако падна, ще падна в бой!

Исра се намръщи, но му позволи да премине.

Максим излезе от картографската стая, ала не зави към галерията, а встрани, пресече двореца и изкачи стълбите към кралските покои. Мина през тях, без да погледне към приветливото легло, към голямото дървено бюро със златни орнаменти, към легена с чиста вода и гарафата с вино.

Беше се надявал, егоистично, да завари Емайра тук, но стаята беше празна.

Максим знаеше, че ако я повика, съпругата му ще дойде и ще помогне колкото й е по силите да облекчи товара, който му предстоеше да поеме — независимо дали означаваше да твори магия с него, или да притиска хладни длани към челото му и да плъзга пръсти през косата му, както през младостта им, и да му тананика песни, които действат като заклинания…

Емайра беше лед за огъня на Максим, студената баня, в която да се закали стоманата му. Правеше го по-силен.

Ала той не я призова.

Отиде самичък до отсрещната стена на кралската спалня, където, полускрита под пластове тюл и коприна, имаше врата.

Максим поднесе десетте си пръста към кухината в ламперията и достигна металната облицовка отвътре. Завъртя и двете си длани пред вратата и усети движението на зъбчатите колела, щракането на отварящите се резета и затварянето на други. Не беше обикновена ключалка и нямаше комбинация, която враговете да разкрият, защото Максим Мареш бе построил лично тази врата и единствен той бе способен да я отваря.

Бе спипал Рай да опитва веднъж, в детските му години.

Синът му имаше страст да разкрива тайни, независимо дали принадлежат на човек, или на дворец, и щом бе открил заключената врата, навярно бе отишъл да повика Кел и бе домъкнал момчето с черното око — все още непривикнало с добронамерените му бели — горе, в кралската спалня. Максим се натъкна на тях, докато Рай подкокоросваше брат си, а той беше поднесъл предпазливо пръсти към ламперията.

Кралят пресече стаята под съпровода на движещ се метал и хвана момчето за ръката, миг преди вратата да се отвори. Не ставаше въпрос за способности. С всеки изминал ден Кел ставаше все по-силен, магията му разцъфтяваше по-буйно от дърво напролет, но дори младият антари — всъщност, на първо място тъкмо той — трябваше да научи, че силата си има граници.

Че правилата са предназначени да бъдат изпълнявани.

Рай се нацупи и си тръгна сърдит, но докато Максим ги отпращаше Кел не отрони нито дума. Винаги се държаха така — толкова различни бяха по характер: Рай — гореща глава и бързо се палеше, а антари — хладнокръвен и бавно се разтапяше. Странно, помисли си Максим, докато отключваше вратата, че Кел и кралицата имат толкова много общи черти!

В стаята отвъд вратата нямаше нищо забранено. Просто беше лично помещение. А когато си крал, личното пространство струва много повече от всякакви скъпоценни камъни.

По късо каменно стълбище Максим се спусна в кабинета си — прохладно, сухо място, пропито с метал — по рафтовете бяха наредени само няколко книги, стотици спомени и амулети. Не от живота му в двореца, всички те се пазеха в кралската спалня — златната сватбена роза на Емайра, първата корона на Рай, портрет на Рай и Кел в градината на сезоните. Тук се намираха реликви от друго време и друг живот.

Полуизгоряло знаме и чифт мечове, дълги и тънки като житни стебла.

Бляскав шлем — не от злато, а от патиниран метал, прошарен с рубинови ивици.

Каменен връх на стрела, който Исра извади от хълбока на принца по време на последната битка при Кървавия бряг.

Напълно комплектувани брони стояха на стража до стената — безлики маски със сведени надолу шлемове — и в това светилище Максим захвърли елегантното наметало в алено и златно, разкопча бутониерите с емблемата на кралството, които придържаха маншетите му, и остави короната си на полицата. Къс по къс смъкваше кралския си облик и призоваваше онзи, който беше навремето.

Ан тол варес, така го наричаха.

Стоманеният принц.

Много време бе изминало, откакто Максим Мареш бе носил тази мантия за последно, но едни задачи са за крале, а други — за войници. И именно войникът нави ръкави, взе ножа и се захвана за работа.