В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (96)

VI

Осарон седеше на трона и чакаше.

Чакаше дворецът на фалшивия крал да падне.

Чакаше поданиците му да се върнат.

Чакаше вестта за победата си.

Или каквато и да е вест…

Хиляди гласове бяха шепнали в главата му — целеустремени, плачещи, увещаващи, умоляващи, триумфални — и после, изведнъж, изчезнаха до един, а светът внезапно застина.

Той отново се пресегна и подръпна нишките, но никой не отвърна.

Никой не дойде.

Не е възможно всички да са загинали в битката срещу защитата на двореца. Изключено е да изчезнат с такава лекота от властта му.

Чакаше и се питаше дали самата тишина не е някакъв номер, капан, накрая се изправи, защото тя се проточи и мислите му все тъй кънтяха шумно в празното пространство.

Мраковитият крал тръгна към вратите на двореца — гладкото тъмно дърво се разтвори като дим пред него и отново си възвърна формата подире му, раздели се както се полага на бог.

Дворецът на неистинския крал продължаваше да се издига на фона на небето, защитата му бе пропукана, но не и унищожена.

А навред по стъпалата, по бреговете на реката и из града Осарон откри телата на куклите си с прерязани конци.

Където и да надзърнеше, виждаше само тях. Хиляди. Мъртви.

Не, не бяха мъртви.

Но не и напълно живи.

Въпреки студа във всеки тлееше първичното сияние на живота — блед, стабилен ритъм на сърце, което още бие, но толкова тихо, че не може да наруши тишината.

Тишината — ужасяващата, оглушителна тишина, досущ като в света — неговия свят — когато последната капка живот се оттече и остана само воалът от сила, изсъхнало късче магия, било някога Осарон. Дни наред той обикаля мъртвите останки на този град, всеки сантиметър бе почернял, накрая дори и той се усмири, твърде слаб, за да се движи, твърде слаб, за да направи каквото и да било, освен да съществува, да блъска упорито като тези спящи сърца.

— Станете! — заповяда сега на поданиците си.

Никой не му отвърна.

— Станете! — изпищя той в умовете им, в самите им сърцевини, дърпаше всички струни, пресягаше се в памет, в сън, в кост.

Ала никой не се надигна.

В краката на бога лежеше сгушен слуга и Осарон коленичи, пресегна се в гърдите му и вкопчи пръсти в сърцето му.

— Стани! — заповяда. Мъжът не помръдна. Ошокът стегна хватката си, изливаше все повече и повече от себе си в черупката, докато тя не се разпадна. Безполезна. Безполезна! Всички до един бяха безполезни!

Мраковитият крал се изправи и вятърът раздуха пепелта, когато той насочи поглед към онзи, другия дворец, седалище на разгулната аристокрация, от чиито шпилове се виеха нишките на заклинание. Значи това беше тяхно дело, те бяха откраднали служителите му и заглушили гласа му?

Няма значение.

Не могат да го спрат.

Осарон ще завладее този град и този свят.

А първо ще се заеме със събарянето на двореца. Лично.