В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (46)

IV

Лайла видя Кел да изчезва през ръба на терасата.

Първоначално си помисли, че е бил съборен, понеже несъмнено не би скочил доброволно в черната вода, не и за Холанд, но после си спомни думите му — можеше да съм аз — и осъзна, с ледена яснота, че не й е казал истината. Екзекуцията беше фарс. Поначало не се предполагаше Холанд да загине.

Беше само капан, но Осарон не лапна въдичката и сега белият антари потъваше към дъното на Айл, а Кел щеше да си отиде с него.

— Мамка му и прасе! — промърмори Лайла и си съблече куртката.

На терасата Джинар бе рухнал, тялото му се разпадаше на влажна пепел, а поддалите се на магията на Осарон вече бяха победени. Двама гвардейци със сребърни белези се сражаваха за възстановяването на реда, а трети се бореше с вихрещата се в тялото му треска. Кралят разбута охраната си и прочисти терасата, докато Алукард заслоняваше Рай, който се държеше с ръце за гърдите, сякаш не можеше да диша.

Понеже, разбира се, че не можеше да диша. Не само Кел се давеше!

Лайла се обърна, качи се на перилата на терасата и скочи.

Водата режеше като ножове. Тя изгуби ритъм, стресната от болката и студа, и реши, когато това приключи, да убие някого.

Без тежестта на куртката, тялото й се бунтуваше и с всяко загребване се опитваше да се издигне към повърхността, към въздуха, към живота. Вместо това тя заплува надолу към светлото петно на речното дъно — дробовете й горяха, ледената вода щипеше отворените й очи. Очакваше долу да открие Холанд, приведен под тежестта на оковите. Но петното се гърчеше свободно, а косата му бе по-ярка от облак по залез.

Кел!

Лайла тъкмо зарита към него, когато я улови нечия ръка. Обърна се и видя Холанд зад гърба си, вече освободен от веригите.

Вдигна ботуш да го изрита настрани, но водата го хвана и пръстите му се стегнаха, за да я завърти с лице към борещия се на речното дъно човек.

В течение на един мъчителен, ужасен миг Лайла мислеше, че врагът й иска да гледа как умира Кел.

Ала после забеляза смътните очертания на нещо — на някой — който се намираше във водата пред него.

Осарон!

Холанд посочи себе си, после мраковития крал. Посочи нея и Кел. А после я пусна и тя го разбра.

Гмурнаха се едновременно, но белият антари първи стигна до дъното и стъпи в облак от тиня, която докосна краищата на мраковития крал като прахоляк в лъч светлина.

Лайла стигна до Кел под прикритието на мътната вода и се опита да го вдигне нагоре, да го освободи, но волята на Осарон го държеше здраво. Тя отчаяно заръкомаха към Холанд в безмълвна молба, а магьосникът от Белия Лондон разпери ръце и бутна.

Реката се отдръпна, разплискана във всички посоки, и освободи колона от въздух с Кел и Лайла в средата. Не включваше и Холанд обаче.

Лайла си пое лакомо дъх, а Кел рухна на дъното на реката и повърна обилно вода.

Махни го оттук — безмълвно изписа с устни Холанд, чиито ръце трепереха от усилието да удържа реката — и Осарон — настрани.

С какво? — искаше да попита Лайла. Вярно, бяха способни да дишат, но все още стояха на дъното на реката и Кел бе почти в безсъзнание, а тя разполагаше с цялата си сила, но не и с неговите умения. Не можеше да сътвори крила от въздух, нито да образува стълби от лед. Плъзна поглед по тинестото дъно.

Колоната въздух около тях се разклати.

Холанд губеше битката си.

Сенките се сгъстяваха, усукваха се във водата около отслабващия антари, същи опипващи крайници, пръсти, усти.

Лайла копнееше да го остави, но Кел ги бе довел тук, до тази точка, само заради проклетия живот на Холанд. Остави го. Спаси го. Прокълни го. Крадлата изръмжа и без да отлепя ръка от ръкава на Кел, протегна другата към водната стена. Разшири колоната така, че Холанд се олюля напред, в безопасните й предели.

Безопасността е нещо относително.

Белият антари още пъхтеше задавено, а Кел, най-сетне върнал се в съзнание, притисна длани към влажното речно дъно. То започна да се издига — диск от пръст под краката им се втурна нагоре към повърхността, а колоната пропадаше под него.

Излязоха от реката и се изкатериха по речния бряг под двореца. Проснаха се на земята мокри и премръзнали, но живи.

Холанд се съвзе първи, ала преди да успее дори да се изправи, Лайла вече бе опряла нож в гърлото му. Ръцете й трепереха, но му заповяда:

— Кротувай!

— Чакай… — понечи да каже Кел, но кралят и хората му вече ги бяха връхлетели, гвардейците свалиха Холанд обратно на колене на ледения бряг. Когато осъзнаха, че вече не е окован, половината се втурнаха напред с извадени мечове, а другата половина заотстъпваха. Ала Холанд не понечи да нанесе удар. Все пак Лайла остана с изваден нож, докато кралските гвардейци помъкнаха затворника обратно към килиите. След тях по речния бряг се втурна Рай. Принцът стискаше зъби, бузите му бяха зачервени, сякаш почти се беше удавил. Понеже, разбира се, беше именно така.

Кел го видя да се задава.

— Рай…

Принцът заби юмрук в лицето на брат си.

Рижият магьосник се олюля и тупна на земята, а Рай залитна назад от отразената болка и стисна бузата си.

Миг по-късно обаче сграбчи Кел за мокрото палто.

— Примирих се със смъртта — изрева и размаха пръст в посока на отдалечаващия се Холанд. — Но отказвам да умра заради него!

С тези думи отново блъсна брат си. Кел отвори уста и я затвори, дори не облиза стичащата се в ъгълчето й капка кръв, но принцът се обърна и закрачи към двореца.

Лайла се отърси.

— Просеше си го!

И остави Кел на брега, мокър, зъзнещ и самичък.