В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (94)

IV

Алукард не помръдваше от руля на кораба, но се стараеше не само да гледа хоризонта, но и да обръща внимание на тримата магьосници на палубата. „Призрак“ му се струваше съвсем непривичен — твърде лек, твърде дълъг… обувка, ушита по мярка за чужд крак. Какво ли не би дал за стабилния корпус на „Среднощно острие“! За Строс и Тав, и Ленос — всяко от имената беше като забита под кожата му треска. И за Рай — чието име отваряше още по-дълбока рана.

Алукард никога не бе копнял толкова силно за Лондон.

„Призрак“ плаваше отлично, но въпреки прохладния, ясен ден и тримата възстановяващи се антари, които пълнеха платната му с вятър, някой трябваше и да прокарва курса, а — колкото и да се фукаше Кел Мареш, той не знаеше нищичко за управлението на кораби, Холанд едва успяваше да си задържи закуската в стомаха, а Бард се учеше бързо, но винаги щеше да си остане по-добър крадец, отколкото моряк, не че Алукард някога би й го казал в очите. Така че на гърба на капитан Емъри падаше задачата да закара „Призрак“ до Танек и екипажа — или поне оцелелите му членове — до Лондон.

— Какво означава това? — разнесе се гласът на Бард от долната палуба. Стоеше съвсем близо до принца антари, а той на свой ред бе вдигнал унаследителя към слънцето.

Алукард се намръщи при спомена през какво мина, за да се сдобие с проклетата вещ. Тайната, платена в Сасенрош. Корабът при скалите в Ханас. Небелязаният гроб и празният ковчег — и това беше само началото, но в крайна сметка се получи интересна история, а за Марис това беше половината от стойността.

И всички плащаха. Най-много онези, които идваха за първи път. Ако Марис не те познаваше, не ти вярваше и умерената цена най-вероятно щеше да ти спечели бързо отпращане без покана за връщане, така че Алукард си плати. Изрови този унаследител и го занесе чак на „Фераси Страс“. И какво? Завърна се там отново, а устройството пак се озова в ръцете му.

Братът на Рай (Алукард установи, че мрази Кел малко по-малко, когато го нарича така) въртеше предпазливо унаследителя между пръстите си, а Бард се беше навела над него.

Холанд ги следеше мълчаливо, така го наблюдаваше и Алукард. Третият антари не говореше често, но отвореше ли си устата, тонът му винаги бе сух и презрителен. Излъчваше самочувствието на човек, наясно и със силните си страни, и че наоколо няма равни, поне не в тази компания. Алукард имаше чувството, че като нищо ще се харесат, ако не беше чак толкова неприятен тип. Или ако беше още по-непоносим… Дори би го харесал при всички случаи, стига да не беше предател. И ако не беше призовал чудовището, което сега върлуваше като пожар из Лондон. Същото, дето уби Аниса.

— Отдай и вземи — присви очи Кел.

— Точно така — съгласи се Бард. — Но как точно действа?

— Допускам, че трябва да си убодеш ръката на върха — обясни той.

— Дай го насам.

— Това не е играчка, Лайла!

— А аз не съм дете, Кел.

Холанд си прочисти гърлото:

— Всички трябва да се запознаем със свойствата му.

Кел подбели очи и за последно огледа уреда, преди да им го подаде.

Белият антари тъкмо се пресегна да го вземе, но Кел изпъшка неочаквано и изтърва унаследителя. Цилиндърът изпадна от ръката му, а той се преви и от гърлото му се изтръгна тихо стенание.

Холанд улови уреда, а Бард — Кел. Беше пребледнял като платно и се държеше за гърдите.

Алукард, вече на крака, тичаше към тях, а в ума и в сърцето му туптеше само една дума:

Рай.

Рай.

Рай!

Магия заблестя пред очите му и той се наведе над черноокия принц да проучи сребристите нишки, които се увиват около душевния му печат. Възелът в сърцето на Кел все още си беше на мястото, но нишките грееха с огнена мощ и пулсираха леко, изпънати като струни.

Антари преглътна писъка си, ала звукът все пак изсвистя между стиснатите му зъби.

— Какво има? — попита го Алукард, почти неспособен да чуе думите си заради паническия тътен на сърцебиенето си. — Какво става?

— Принцът — изпъшка Кел с пресекващ дъх.

Капитанът искаше да изкрещи „Знам, че е принцът!“, но попита само:

— Жив ли е?

Досети се за отговора още преди Кел да му се озъби, вкопчил пръсти в гърдите си:

— Жив е, разбира се. Но беше нападнат.

— От кого?

— Не знам — изръмжа черноокият принц. — Да не съм ясновидец?

— Залагам на Веск — намеси се Бард.

Кел изхълца от болка, нишките за миг грейнаха още по-силно и после потъмняха до обичайното си сребърно сияние.

Холанд прибра унаследителя в джоба си.

— Ако не е възможно да умре, няма и причини за тревога.

— Разбира се, че има причина — възрази Кел и се надигна с усилие. — Някой току-що се опита да убие принца на Арнес! — извади кралската брошка от джоба на палтото си. — Трябва да тръгваме. Лайла. Холанд.

Алукард ги зяпна.

— Ами аз? — пулсът му се бе успокоил, но цялото му тяло още вибрираше от животинска паника и нужда да предприеме нещо.

Кел притисна палец към иглата на брошката и пусна кръв.

— Остани на кораба.

— Няма начин — изръмжа Алукард и хвърли поглед към скромния екипаж на борда.

Холанд си стоеше на място, но когато Лайла понечи да застане до Кел, я улови за ръка с бледите си пръсти. Тя го премери с гневен поглед, ала той не я пусна, а Кел не погледна към тях, не дочака и да провери дали го следват, просто поднесе амулета към стената на кубрика.

Холанд поклати глава:

— Няма да стане.

Кел не го слушаше.

— Ас таскен…

Остатъкът от заклинанието бе прекъснат от разцепила въздуха гръмотевица, съпроводена от внезапно люшване на кораба и от болезнения вик на младия антари, запратен със сила заднешком по палубата.

На Алукард му изглеждаше сякаш фойерверк за Деня на светиите е избухнал насред „Призрак“.

Яростна светкавица, пръски енергия, сребърната магия на Кел, сблъскваща се със синьото, зеленото и червеното на природата наоколо… Братът на Рай се опита да седне и се хвана за главата, очевидно изненадан да открие, че все още е на кораба.

— Какво, да му се не види, беше това? — попита Бард.

Холанд пристъпи бавно напред и сянката му полази по Кел.

— Както тъкмо предупредих, не можеш да отвориш проход на плавателен съд в движение. Противоречи на правилата на магията за прехвърляне.

— Защо не ми го каза по-рано?

Белият антари вдигна вежда:

— Очевидно предположих, че знаеш.

Цветът постепенно се връщаше на лицето на Кел, а силно изчервяване замени болезнената му гримаса.

— Докато не стигнем суша — продължи Холанд, — не сме с нищо повече от обикновени магьосници.

Презрението в гласа му опъна нервите на Алукард. Нищо чудно, че Бард все се опитваше да го убие.

В този момент Лайла изсумтя и капитанът се обърна навреме, за да види как Кел, на крака, вдига ръце в посока на мачтата. Поток магия изпълни полезрението му, а силата се наклони към антари като вода в чаша. Секунда по-късно порив на вятъра удари кораба толкова силно, че платната изплющяха и цялата конструкция изскърца басово и заплашително.

— Внимателно! — извика Алукард и се втурна към руля, докато корабът се накланяше силно под напора на внезапната буря.

Успя да върне „Призрак“ в курса му, а Кел го подкара с целеустременост — и концентрирана сила — каквато капитанът никога не го беше виждал да използва. Ниво на силата, запазено не за Лондон или за краля и кралицата, не и за Розенал или за самия Осарон.

Само за Рай, помисли си Алукард.

Същата сила на любовта, разчупила законите на света и върнала единия брат към живота.

Нишките магия се опънаха и пламнаха, щом Кел съсредоточи мощта си върху платната, а Холанд и Лайла се стегнаха, защото той премина границите на своята сила и почерпи и от тяхната.

Дръж се, Рай! — помисли си Алукард, а корабът се плъзна напред, надигна нос и полетя, докосвайки едва-едва повърхността. Пръските вода се стелеха около тях като мъгла. „Призрак“ бързаше отново към Лондон.