В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (98)

VIII

Рай беше на осем, когато за първи път попадна в картографската стая на баща си.

Не му позволиха да влезе през позлатената врата и само за малко видя елегантните фигурки, подредени върху огромната маса — сцените се движеха със същата бавна магия на рисунките по градските новинарски дъски.

Опита да се вмъкне отново в стаята, разбира се, но Кел не пожела да му помогне, а в двореца имаше и куп други ъгълчета за изучаване. Ала Рай така и не забрави странната магия на помещението и същата зима, когато времето се развали и слънцето сякаш спря да изгрява, си направи карта: изработи двореца от златна триетажна стойка за торти, реката — от ивица тюл, стотината дребни фигурки — от всичко, попаднало му в ръцете. Направи и вестра, и остра, жреци и кралски гвардейци.

— Това си ти — посочи на Кел и вдигна огниво с червена капачка и капка черна боя за око.

Брат му не се впечатли.

— Това си ти — размаха пред майка си кралица, направена от стъклена колбичка за тоник.

— Това си ти! — гордо показа на Тийрън парче бял камък, което изрови на двора.

Работеше върху комплекта си вече над година, когато баща му дойде да го види. Рай така и не бе успял да намери подходящо въплъщение за краля. Кел — той обикновено не желаеше да играе — му предложи камъче с дузини малки улеи, които почти образуваха зловещо лице, поне при подходяща светлина, но Рай сметна, че то прилича повече на кралския готвач Лор.

Максим влезе късно една вечер и завари принца наведен над дъската. Кралят, висок и снажен, бе облечен в червено и златно, а тъмната брада и веждите засенчваха лицето му. Нищо чудно защо Рай не бе успял да открие подходяща фигура. Нищо не му се струваше достатъчно масивно.

— Какво е това? — попита баща му и приклекна на коляно до самоделния дворец.

— Игра — отвърна момчето гордо, — като твоята.

Тогава Максим го хвана за ръка и го поведе по стълбите, заедно прекосиха целия дворец, а босите крака на момчето потъваха в дебелите килими. Стигнаха до златната врата, сърцето на Рай запърха в гърлото, донякъде от страх, но по-скоро от възбуда, понеже баща му я отключи.

Спомените често изкривяват видяното и го правят по-великолепно. Ала споменът на Рай за картографската стая бледнееше в сравнение с истината. За изминалата година бе пораснал цели два пръста, но вместо да му се стори по-малка, картата изглеждаше все тъй грамадна, необятна и омагьосваща.

— Това — каза баща му твърдо, — не е игра. Всеки кораб, всеки войник, всяко парче камък и стъкло са живият пулс на това кралство, отразен тук, на картата.

Рай се взираше с почуда в магическата дъска, станала още по-омайваща след предупреждението на баща му. Максим скръсти ръце, а принцът започна да обикаля масата и да оглежда всичко поред, преди да насочи вниманието си към двореца.

Не беше като неговия чайник, нито пък стойката за торти. Този дворец сияеше, съвършено копие на дома на Рай, пресъздадено от стъкло и злато.

Принцът се надигна на пръсти и надзърна през прозорците.

— Какво търсиш? — попита баща му.

Рай го погледна изумен.

— Теб.

Най-сетне през гъстата брада изгря усмивка. Максим посочи леко възвишение в чертите на града — площад на два моста от двореца, където бяха изведени неколцина кралски гвардейци на коне. Фигурката между тях, не по-голяма от останалите, се различаваше само по златната корона.

— Мястото на един крал — каза баща му, — е при народа.

Рай пъхна ръка в джоба на пижамата си и извади малка фигурка — дете-принц — направена от чиста захар и открадната от тортата за отминалия му рожден ден. Сега внимателно я постави до баща си.

— А мястото на принца — обяви гордо, — е до неговия крал.

 

 

Рай крещеше, мяташе се и се бореше с мъчителите си.

Мястото на един крал е при народа му.

Молеше се, умоляваше и се мъчеше да се откопчи.

Мястото на един принц е при краля му!

Вратите бяха затворени. Баща му бе изчезнал, дърво и камък препречваха пътя към него.

— Ваше Височество, моля ви!

Рай замахна с все сили и улучи Исра право в брадичката. Тя го пусна и той успя да направи една крачка, преди Сол-ин-Ар да го сграбчи в зловещо ефикасна хватка и да му извие ръката зад гърба.

— Ваше Височество, не!

При опита да се бори го прониза болка, но за Рай тя вече не значеше нищо. Измъкна се с цената на рязко изхрущяване в рамото и с лакът цапна фароанеца в лицето.

На помощ се притекоха още гвардейци и блокираха вратата съгласно заповедите, които Исра крещеше през окървавени зъби.

— Отдръпнете се! — нареди Рай с пресекващ глас.

— Ваше Височество…

— Отдръпнете се!

Бавно, колебливо, гвардейците отстъпиха встрани от вратата и принцът се втурна напред, дори успя да хване бравата, преди Исра да притисне дланта му към дървената плоскост.

— Ваше Височество — изръмжа тя, — да не сте посмял!

Мястото на един крал е при народа му.

— Исра! — примоли се Рай. — Мястото на принца е при неговия крал!

— Тогава остани при него — отвърна гвардейската капитанка, — като изпълниш последната му заповед!

Исра свали тежката си ръка и Рай остана сам пред широките дървени крила на вратата. Някъде от другата страна, едновременно съвсем близо и така далеч…

Усети нещо да се къса в него — не плът, а по-дълбок пласт. Залепи длани за вратата. Стисна здраво очи, опря чело в дървото и целият се разтрепери от копнеж да отвори и да се втурне след баща си.

Не го стори.

Краката му поддадоха и той се свлече на пода — и ако светът бе избрал този миг да го погълне цял, Рай щеше да приветства избора му.