В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (20)

II

Емайра Мареш стоеше на прага на спалнята на сина си и гледаше заспалите си деца.

Кел се беше свил в кресло до леглото на Рай, палтото му — захвърлено встрани, голите му рамене — заметнати с одеяло, главата му — отпусната върху скръстените на чаршафите ръце.

Принцът се бе изтегнал в постелята си, преметнал ръка през гърдите си. Розовината се бе възвърнала на бузите му и клепачите му потрепваха, а миглите танцуваха както винаги, когато сънуваше.

Насън и двамата изглеждаха тъй спокойни!

Когато бяха малки, Емайра имаше навика да се вмъква като призрак от спалня в спалня след като са си легнали, да оправя завивките и да милва косите им, докато ги гледа как спят. Рай не я оставяше да го завива — твърдеше, че го лишавало от достолепие — а Кел, когато опитваше, само се взираше в нея с онези негови огромни, непроницаеми очи. Настояваше, че се справя и сам, и така и правеше.

Сега се размърда в съня си и одеялото започна да се изхлузва от раменете му. Без да се замисли, Емайра посегна да го намести, но щом докосна сина си, той се стрелна и с кървясали очи и изкривено от паника лице скочи на крака, сякаш го нападаше. Магията вече пееше по кожата му и блъвна горещина във въздуха.

— Аз съм — прошепна тихо кралицата, но макар че Кел се успокои след като я позна, не се отпусна. Плъзна длани край хълбоците си, ала раменете му останаха сковани, а погледът му я прикова със силата на каменна стена и Емайра избяга до леглото и приклекна до него, чудейки се защо ли е толкова по-труден за гледане, когато е буден.

— Ваше Величество — поздрави той с уважение, но студено.

— Кел — подхвана тя в опит да намери топлината в себе си. Искаше да продължи, името му да е само начало на въпрос — Къде отиде? Какво стана с теб? Със сина ми? — но той вече се бе извърнал да си вземе палтото.

— Нямах намерение да те будя — завърши кралицата.

Кел потри очи.

— Нямах намерение да заспивам.

Въпреки желанието й да го спре, Емайра не намери сили. По-точно — не посмя.

— Съжалявам — допълни той от вратата. — Знам, че вината е моя!

Не, понечи да му каже тя. Или да. Понеже погледнеше ли го, виждаше и Рай — да се моли за присъствието на брат си; виждаше го да кашля кръв от чужда рана, да застива подобно на мъртвец; вече не принц, а само тяло, отдавна мъртъв труп. Ала антари се беше върнал и Емайра си даваше сметка, че именно заклинанието на Кел е върнало Рай в света на живите.

Вече бе видяла какво е дарил Кел на принца и какво би бил брат му без него, и това тяхно обвързване я ужаси, но синът й лежеше в леглото, жив, и тя искаше да се вкопчи в Кел, да го целуне, и да му каже: Благодаря ти, благодаря ти!

Не му прощаваше за нищо.

Ала му дължеше всичко.

Преди да му го каже обаче, той вече беше излязъл.

Вратата се затвори зад гърба му и Емайра се свлече на изоставеното от Кел кресло. Думите чакаха в устата й, неизречени. Тя ги преглътна и се намръщи, понеже дращеха по пътя си надолу.

Наведе се напред и положи нежно ръка върху дланта на Рай.

Кожата му беше гладка и топла, пулсът — силен. Сълзи се стичаха по бузите на кралицата и замръзваха при падането си, а в скута й кацаха все едно са мънички мъниста от лед, които се топяха по роклята й.

— Всичко е наред — прошепна тя накрая, без да знае дали думите й са предназначени за Кел или за Рай — или за нея самата.

Емайра не бе копняла да стане майка.

Определено не планираше да става и кралица.

Но се омъжи за Максим. Беше втора от децата на Вол Насаро, а родът й — четвърти на опашката за унаследяването на трона след Мареш, Емъри и Лорени.

Като дете Емайра беше от момичетата, които чупят всичко.

Яйца и стъклени буркани, порцеланови чаши и огледала.

— И камък можеш да разбиеш! — закачаше я баща й и тя не знаеше дали е несръчна, или прокълната, но каквото похванеше, то се разпадаше. Стори й се жестока шега, когато се оказа, че стихията й не е нито стомана, нито вятър, а вода — лед. Лесно се получава. Лесно се чупи.

Поначало мисълта за деца я ужасяваше — толкова малки, тъй крехки, толкова лесни за чупене! Ала после се появи принц Максим с осезаемата си сила, стоманена решителност и доброта като разпенена река под тежкия зимен сняг. Емайра знаеше какво означава да си кралица, какво изисква този пост, макар тайно да се надяваше да не я сполети подобна съдба, да не я застигне такова нещастие.

Но не би.

И в течение на девет месеца тя се движеше сякаш крие свещ в шепите си от силен вятър.

Девет месеца затаяваше дъх, закотвяна само от мисълта, че ако някой иска да отнеме живота на сина й, трябва първо да мине през нея.

Девет месеца се молеше на извори и безименни светци, на духовете на рода Насаро да вдигнат проклятието й или да го спрат.

А после се роди Рай — беше съвършен — а тя разбра, че ще прекара остатъка от живота си в страх.

При всяко спъване и падане на принца, тя си налагаше да преглъща сълзите. Рай скачаше на крака със смях, изтриваше синините като мръсни петна и хукваше отново, втурваше се към поредната катастрофа, а Емайра оставаше вцепенена, протегнала ръце да го хване.

— Успокой се — съветваше я в такива случаи Максим. — Момчетата не се чупят лесно. Синът ни ще бъде по-силен от кована стомана и дебел лед!

Ала Максим грешеше.

Стоманата ръждясва, а ледът остава твърд само докато някоя пукнатина не го разбие на ситни късове. Емайра будуваше по цели нощи в очакване на катастрофата и наясно, че тя ще настъпи.

Вместо това се появи Кел.

Кел, който носеше в кръвта си магията на целия свят.

Кел, който беше неуязвим.

Кел, който можеше да защити сина й.

— В началото исках да ви отгледам като братя…

Емайра не беше сигурна кога е започнала да говори на глас, но чу думите си да отекват нежно в спалнята на принца.

— Бяхте на сходна възраст, мислех си, че ще е добре за теб. Максим винаги е искал повече от едно дете, но аз… не можех да се насиля да родя второ… — тя се наведе напред. — Притеснявах се, да знаеш, че няма да се разбирате — Кел беше толкова кротък, ти — толкова буен, като утрото и нощната доба, но от самото начало се залепихте един за друг, същински близнаци. И всичко вървеше добре, докато единствената опасност идваше от хлъзгави стълби и насинени колене. Ала Сенките дойдоха и те откраднаха, а Кел не беше до теб, понеже двамата играехте поредната си игра… Чак после осъзнах, че не ти е нужен брат. Трябваше ти пазител. И оттам насетне се постарах да отгледам Кел като твой защитник, не като кралски син. Но се оказа твърде късно. Бяхте станали неразделни. Надявах се с порастването да се отдалечиш от него — Кел да се занимава с магия, ти да се готвиш за короната. Толкова сте различни, разчитах времето да издълбае пропаст помежду ви и да ви раздели. Ала вие растяхте заедно, вместо да се делите…

Леко движение откъм леглото, потрепване на крак под чаршафа стигаха кралицата да се изправи начаса. Бръсна тъмните къдри от бузата на принца и прошепна:

— Рай. Рай!

Синът й вкопчи пръсти в чаршафа, сънят му се разсейваше и ставаше неспокоен. Между устните му се изплъзна дума — на косъм от въздишката, но по тона и дължината кралицата позна името на Кел, преди, най-сетне, принц Мареш да се събуди.