В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (34)

I

— Забележително! — Тийрън обърна дланите на Алукард и прокара кокалест пръст във въздуха над нашарените му от сребърни белези китки. — Боли ли?

— Не — отвърна пиратът умислено. — Вече не.

От другия край на дивана Рай гледаше, сплел пръсти, за да не личи колко му треперят ръцете.

Кралят и Кел наблюдаваха как Тийрън преглежда капитана и осейва тежкото мълчание с въпроси, на които Алукард се опитваше да отговори, макар видимо още да не се чувстваше добре.

Не обясни какво е преживял, а само че е бил в делириум и в трескавото му състояние мраковитият крал се е опитал да проникне в ума му. И Рай не го предаде и не сподели подробности. Все още го боляха ръцете от стискането, беше схванат от лежане на пода на „Острието“, но ако Кел усещаше тази болка, не спомена и за нея — и принцът му беше благодарен за това, както и за много други неща.

— Значи Осарон има нужда от разрешение — констатира Тийрън.

Алукард преглътна.

— Повечето хора, предполагам, го дават, без дори да се усетят. Болестта настъпва бързо. Когато осъзнах какво става, той вече бе проникнал в главата ми. И щом се опитах да се противопоставя… — поколеба се. Погледна право към Рай. — Той изкривява мислите и спомените ти.

— Но сега — намеси се Максим, — магията му не може да те докосне?

— Така изглежда.

— Кой те намери? — поиска да разбере кралят.

Кел стрелна с поглед Хастра, който пристъпи напред.

— Аз, Ваше Величество — излъга бившият гвардеец. — Видях го да излиза и…

Рай го прекъсна.

— Не Хастра откри капитан Емъри. Аз бях.

Раздразнен, брат му въздъхна.

Майка му се вцепени.

— Къде? — настоя да научи Максим с тон, при който принцът обикновено прекланяше глава. Ала сега не отстъпи.

— На кораба му. Заварих го вече болен. Останах с него да видя дали ще оживее и ако оцелее…

Баща му почервеня целия, майка му пребледня.

— Излязъл си навън, сам — обади се тя. — В мъглата?

— Сенките не ме докоснаха.

— Изложил си се на риск — скара му се баща му.

— Не съм в опасност.

— Но можеше да те отвлекат!

— Вие не схващате! — тросна се Рай. — Онази част от мен, която Осарон би пожелал да вземе, вече я няма!

В стаята се възцари тишина. Принцът не можа да се застави да погледне Кел. Долавяше ускоряването на пулса на брат си, тежестта на погледа му.

А после вратата се отвори с трясък и при тях нахлу Лайла Бард, следвана от слабичък и видимо притеснен мъж, стиснал — кой да си го представи! — котка. Крадлата видя — или по-скоро долови — напрежението, изпълнило помещението, и спря.

— Какво пропуснах?

Дланите й бяха превързани, по протежение на челюстта минаваше дълбока драскотина и Рай видя брат си да пристъпва към нея така естествено, сякаш светът се е наклонил натам. За Кел очевидно бе точно така.

— Касеро! — възкликна мъжът, придружителят й и печалните му очи светнаха при вида на Алукард. Явно идваше от града извън двореца, но не показваше признаци на заболяване.

— Ленос! — зарадва му се капитанът, а котката скочи и отиде да се погали в ботуша му. — Къде…?

— Дълга история — прекъсна ги Лайла, подхвърли торбата на Тийрън и, забелязала сребърните белези по лицето на Алукард, попита: — А на теб какво ти се случи?

— Дълга история — повтори той думите й.

Крадлата отиде до барчето да си налее питие.

— Не станаха ли вече всичките дълги, а?

Кралят се взираше в слабичкия и доста опърпан моряк. Попита го строго:

— Как влезе в двореца?

Притеснен, Ленос местеше поглед от краля към кралицата и Кел.

— Втори помощник ми е, Ваше Величество — обясни Алукард.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Намерихме се един друг… — поде Лайла.

— Той сам ще говори от свое име — отряза кралят.

— Може би, ако си давахте труда да разпитвате поданиците си на техния език — не му остана длъжна крадлата.

В стаята отново натежа тишина. Кел вдигна вежди. Рай, макар и добре възпитан, едва не се изсмя.

На вратата се появи гвардеец и прочисти гърло.

— Ваше Величество, затворникът желае да говори.

Лайла се скова при споменаването на Холанд. Алукард тежко се отпусна в едно кресло.

— Най-сетне — Максим тръгна към вратата, но гвардеецът сведе глава, смутен.

— Не с вас, Ваше Величество — и кимна към Кел. — С него.

Принцът антари погледна към краля, който кимна отсечено.

— Донеси ми отговори — настоя, — иначе ще намеря друг начин да му ги измъкна.

По лицето на Кел премина сянка, но той само се поклони и излезе.

Рай проследи излизането на брат си и се обърна към баща си.

— Ако Алукард е оцелял, несъмнено има и други. Позволи ми да…

— Знаеше ли? — попита го Максим.

— Какво?

— Когато напусна това безопасно място, знаеше ли, че си недостъпен за магията на Осарон?

— Подозирах — отвърна Рай. — Ала и в двата случая щях да изляза.

Кралицата се вкопчи в ръката му.

— След всичко…

— Да, след всичко — отскубна се от нея принцът. — Заради всичко… — и се огледа в родителите си. — Научихте ме, че добрият владетел страда с народа си. Научихте ме, че в това се крие силата, то е основата. Не разбирате ли? Никога няма да притежавам магия, но най-сетне имам цел!

— Рай… — призова го баща му.

— Не — прекъсна го принцът. — Няма да допусна народът ни да мисли, че Мареш са го изоставили. Няма да се крия в защитения дворец, когато мога без страх да крача по улиците на града. В състояние съм да напомня на поданиците ни, че не са сами, че се сражавам редом с тях, за тях. Дори да бъда повален, ще се изправя отново и по този начин ще им покажа безсмъртието на надеждата. Това е редно да сторя за своя град и с радост ще го направя. Няма нужда да ме прикривате от мрака. Той вече не е в състояние ме нарани. Нищо не е способно да ме нарани.

Рай внезапно се почувства изцеден и празен, но в тази празнота се криеше добронамерен покой. Не, не точно покой. Яснота. Твърдост.

Погледна майка си, която кършеше пръсти.

— Какъв би предпочела да бъда — твой син или принцът на Арнес?

Кокалчетата й побеляха.

— Винаги ще бъдеш и двете.

— Тогава и в двете начинания ще се проваля.

Посрещна и погледа на краля, но заговори главният жрец.

— Принцът е прав — прозвуча тихият, твърд глас на Тийрън. — Гвардейците и градската стража намаляха наполовина, а жреците не са всемогъщи и усилията да удържат защитата на двореца ги изтощават. Всеки с имунитет към магията на Осарон е съюзник и не бива да го пренебрегваме. Нуждаем се от всеки живот, който сме в състояние да спасим.

— Тогава се разбрахме — кимна Рай. — Ще взема кон…

— Няма да тръгнеш сам — прекъсна го баща му и преди принцът да възрази, поясни: — Никой не излиза сам.

Макар и блед, и изтощен, Алукард се размърда. Беше се вкопчил в подлакътниците на креслото и понечи да се надигне, но Лайла пристъпи напред и гаврътна питието си.

— Ленос, сложи капитана да легне — разпореди тя и се обърна към краля. — Аз ще придружа Негово Височество.

Максим се намръщи:

— Защо да доверя тъкмо на теб безопасността на сина си?

Лайла наклони глава, заговори и люшна тъмната си коса така, че да разкрие разбитото й око. И този жест на непокорство стигаше на Рай да разбере защо Кел я харесва толкова много.

— Защо ли? — повтори тя. — Защото сенките не могат да ме докоснат, а падналите също не смеят. Понеже съм добра с магията и още по-добра с ножа, и имам повече мощ в кръвта си, отколкото вие в целия този прокълнат дворец. Понеже не се гнуся да убивам и на всичкото отгоре много ме бива да опазвам синовете ви — и двамата — живи.

Ако Кел беше тук, щеше да прежълтее.

Кралят почервеня като домат.

Измореното, тихо сумтене на Алукард можеше да мине за смях.

Кралицата се взираше безизразно в странното момиче.

Въпреки натрупалото се напрежение, Рай се усмихна.

 

 

Принцът имаше само една броня.

Тя никога не бе влизала в битка и въплъщаваше фантазията на скулптор, изработил я за малък каменен портрет в спалнята на кралската двойка, дар от Максим за Емайра по случай десетата им годишнина. Рай бе носил бронята само веднъж — беше планирал да я сложи отново в нощта на двайсетия си рожден ден, но нищо през тази нощ не бе минало по план.

Бронята беше лека — твърде лека за истинска битка, но съвършена за позиране: меко, обработено злато, поръбено със седеф и съчетано с кремаво наметало, и издаваше тихичко звънтене при всяко движение, приятен звук като звън на далечни камбанки.

— Не си падаш много по потайното придвижване, нали? — обобщи Лайла, когато видя принца да крачи през фоайето на двореца.

Беше застанала на прага, загледана в града и мъглата, която още се местеше, озарена от късното утро, но при тихите отгласи от приближаването на Рай се обърна и за малко да се изсмее на глас. Според принца имаше защо. В крайна сметка, Лайла не бе сменила износените си ботуши и черната куртка с висока яка, а с превързаните си ръце приличаше на пират след тежка нощ, и ето ти го него, направо засиял в лъсната позлата и с цял отряд гвардейци в сребърни брони по петите си.

— Не съм привърженик на деликатния подход — призна Рай.

Направо си представи как Кел клати глава и притеснението му се смесва с насмешка. Вероятно изглеждаше глупаво, но Рай искаше да го забележат, искаше поданиците му — както колкото са останали по улиците навън, така и всички, приклещени вътре — да узнаят, че принцът им не се крие. Че не се бои от мрака.

Докато се спускаха по стълбите на двореца, Лайла стисна зъби, а изранените си ръце сви в отпуснати край хълбоците юмруци. Принцът не знаеше с какво се е сблъскала в Светилището, но ясно личеше, че преживяването не е било приятно и независимо от дръзкото перчене, изписалото се по лицето на спътничката му изражение го притесни.

— Смяташ идеята за лоша — отбеляза той.

Не беше въпрос. Ала разпали жарава у Лайла, възвърна огъня в очите й и събуди усмивка.

— Без съмнение.

— Тогава защо се усмихваш?

— Понеже — отвърна тя, — лошите идеи са ми любими!

Стигнаха до площада в подножието на стълбите. Застилащите ги букети цветя, които поклонници оставяха редовно, сега се бяха превърнали в скулптури от черен лед. От дузина места из града се издигаше дим, не прости валма от запалени огнища, а твърде тъмни стълбове от горящи сгради. Рай зае достолепна стойка. Лайла се уви по-плътно в куртката си.

— Готов ли си?

— Не се нуждая от бавачка.

— Хубаво — съгласи се крадлата и закрачи напред. — Понеже аз не се нуждая от препъващ се по петите ми принц.

Рай се потресе.

— Нали каза на баща ми…

— Че мога да те опазя жив — продължи тя и погледна през рамо. — Но за целта нямаш нужда от мен.

Възелът в гърдите на Рай се разхлаби. От всички важни хора в живота му — брат му и родителите му, и гвардейците, и дори Алукард Емъри — Лайла първа — и единствена — се отнасяше с него така, сякаш няма нужда от спасяване.

— Гвардейци — подвикна той със заповеден тон. — Разделете се!

— Ваше Височество — заекна един от придружителите им. — Няма да оста…

Принцът им се нахвърли:

— Имаме твърде много площ за покриване и при последната ми проверка, всички бяхме с по чифт зорки очи… — стрелна Лайла с поглед, осъзнал грешката си, но тя само сви рамене, — така че ги вкарайте в употреба и ми намерете оцелели!

Последва зловеща надпревара.

Рай се натъкна на твърде много трупове — или по-лошо, места, където би трябвало да има трупове, но са останали само накъсани одежди и купчина пепел, раздухвана от зимния вятър. Напомняха му за сестричката на Алукард — Аниса — която изгаряше отвътре навън. Дали същото се бе случило с всички, изгубили битката си с магията на Осарон? А падналите? Хилядите, които не се бяха борили със сенките на мраковития крал, а се бяха предали, бяха му отстъпили? Дали все още бяха в телата си, затворници в своите умове? Можеха ли да бъдат спасени? Или бяха изгубени завинаги?

— Вас ир — шепнеше принцът над труповете и над онези, от които не бе останало нищо.

Почивай в мир.

Улиците не бяха точно празни, но той напредваше през тълпите като призрак, пълните с мрак погледи преминаваха над или през него. Рай крачеше, цял излят от бляскаво злато, и хората продължаваха да не го забелязват! Обръщаше се към тях, но не му отговаряха. Дори не трепваха.

Онази част от мен, която Осарон би пожелал да вземе, вече я няма.

Наистина ли вярваше в това?

Ботушите му леко се приплъзнаха и той погледна надолу. Видя, че участък от улицата се е променил, от камък се е превърнал на съвсем друг материал — стъклено черно вещество, подобно на цветята по стълбите.

Коленичи и потърка облечената си в ръкавица длан по гладкия участък. Не беше студен. Нито топъл. Не беше влажен като лед. Не беше никакъв. Много странно. Рай се изправи, озадачен, и продължи да се озърта за нещо — за някой — на когото бе в състояние да помогне.

Сребърните — понеже така бяха започнали да наричат оцелелите, изгорени от магията на Осарон. Жреците, както се оказа, бяха открили вече мнозина, повечето се надигаха от наредените в Розовата зала легла за жертвите на треската.

Но колцина още чакаха в града?

Накрая не Рай намери първия си сребърен.

Сребърният го откри.

Момчето излезе с препъване от една къща и падна на колене в краката на принца. По кожата му танцуваха белези като лъчи от светлина, черен перчем падаше върху грейнали от треската очи.

— Мас варес!

Принце мой.

Покрит с бронята, Рай коленичи и издраска златото при допира до каменния плочник.

— Всичко е наред — рече той, а момчето се разплака и сълзите очертаха нови следи по среброто върху бузите му.

— Самичък! — мърмореше то с пресядащ в гърдите дъх. — Сам-самичък!

— Вече не — поправи го принцът.

Изправи се и понечи да тръгне към къщата, но в ръката му се вкопчиха малки пръстчета. Момчето поклати глава и Рай видя, че предницата на дрехата му е покрита с пепел — и разбра. В къщата не бе останал никой друг.

Вече не.