В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (103)

V

Рай Мареш не отклоняваше поглед от светлината.

Стоеше в края на магическия кръг, начертан от Тийрън, и се съсредоточи върху сгушената в шепите на жреца свещ, с равномерното й, нетрепващо пламъче.

Искаше да пробуди авен есен от транса му, да зарови глава в рамото на стареца и да се наплаче. Копнееше за покоя на магията му.

През последните няколко месеца отблизо опозна болката и смъртта, но мъката беше нещо ново. Болката беше ярка, смъртта — тъмна, а мъката означаваше сивота. Каменна плоча, притиснала гърдите му. Отровен облак, който го оставяше без дъх.

Не мога да се справя сам, помисли си той.

Не мога сам.

Не мога…

Каквото и да бе искал да постигне баща му, не се получи.

Рай бе видял реката да просветлява и сенките да започват отстъпление, бе съзрял града си в червено и златно като видение в мъглата.

Ала не продължи дълго.

След броени минути мракът се завърна.

Беше изгубил баща си… и за какво?

За един миг?

За един дъх?

Гвардейците прибраха тялото на краля от подножието на дворцовите стълби.

Баща му, проснат в езеро изстиваща кръв…

Баща му, сега положен редом с майка му — чифт скулптури, черупки със затворени очи и тела, внезапно състарени от смъртта. Кога ли бяха хлътнали бузите на Емайра? Кога бяха посивели слепоочията на Максим? Това бяха натрапници, техни зловещи имитации приживе. На хората, които Рай бе обичал. Видът им — видът на останките им — го съсипваше и избяга на единственото възможно място. При единствения възможен човек.

Тийрън.

Тийрън спеше във вцепенение, лесно да бъде сбъркано със смъртта, ако Рай не я бе видял току-що, не бе притиснал ръце към неподвижните гърди на баща си, не бе стиснал вкочаненото рамо на майка си.

Върни се…

Върни се…

Върни се…

Не го повтаряше на глас от страх да не събуди стареца — изпитваше предчувствие, че независимо колко тихо ще го каже, тъгата му ще бъде твърде шумна. Другите жреци коленичеха със сведени глави, сякаш бяха в транс, сбърчили вежди в концентрация, но лицето на Тийрън бе отпуснато и безжизнено като на мъжете и жените, спящи по улиците. Рай би дал всичко да чуе гласа на авен есен, да усети тежестта на ръцете му върху раменете си и да види разбирането в очите му.

Беше толкова близо.

И тъй далеч.

В очите на Рай пареха сълзи и заплашваха да се излеят — и когато това се случи, капнаха на пода на един пръст разстояние от края на обвързващия кръг, очертан от пепелта. Пръстите го боляха от удара по Исра, рамото му пулсираше там, където се бе изтръгнал от хватката на Сол-ин-Ар. Ала тези болки представляваха само спомен, плитки рани в сравнение с онази в гърдите му — с празнота, отворена от двама души при откъсването си.

Ръцете му тежаха край хълбоците. В едната държеше короната си — златен обръч, който носеше още от малък, а в другата бе кралската брошка, способна да достигне Кел.

Бе си мислил да призове брат си, разбира се. Стиска иглата, докато емблемата с бокала и слънцето не се вряза в дланта му, въпреки уверенията на Кел, че не е нужна кръв. Той грешеше. Кръв бе нужна за всичко.

Една дума и брат му ще дойде.

Една дума и вече няма да е сам.

Една дума — но Рай Мареш не успяваше да се насили да я изрече.

Толкова пъти се проваля. Щеше да провали и Кел…

Някой се окашля зад гърба му.

— Ваше Величество!

Рай изпъшка треперливо и отстъпи назад от края на Тийръновото заклинание. Обърна се и се изправи срещу капитанката на бащината си градска гвардия. На бузата на Исра цъфтеше синина, а очите й бяха помътнели от мъка.

Последва я извън притихналата зала. В коридора го чакаше пратеник, останал без дъх, с дрехи мокри от пот и кал, сякаш бе препускал, без да жали коня. Беше един от разузнавачите на баща му, пратен да наблюдава разпростирането на магията на Осарон извън града. За момент умореният Рай не успя да проумее защо куриерът е дошъл при него. После си спомни: нямаше при кого друг да отиде — и ето ти, по-лошо от нож, внезапното нападение на спомените отваряше наново кървава рана.

— Какво има? — попита Рай с дрезгав глас.

— Нося вест от Танек — отвърна пратеникът.

На младия крал му призля.

— Мъглата чак дотам ли е стигнала?

Пратеникът поклати глава.

— Не, сър, още не, но по пътя срещнах ездач. Забелязал флотилия в устието на Айл. Десет кораба. Плавали под вескански флаг.

Исра изруга под нос.

Рай затвори очи. Какво казваше баща му относно приликата между политиката и танца? Веск се опитваше да наложи темпото. Време беше новият крал на Арнес да поведе танца. Да покаже, че е достоен за короната.

— Ваше Величество? — подкани го пратеникът.

Рай отвори очи.

— Доведете ми двама от техните магьосници.

 

 

Прие ги в картографската стая.

Би предпочел Розовата зала със сводестия каменен таван, подиума и трона. Ала там бяха положени кралят и кралицата, така че и тази стая щеше да свърши работа.

Рай зае мястото на баща си зад масата, стисна дървения кант и сигурно бе игра на сетивата, но му се стори, че напипва вдлъбнатините, където пръстите на Максим Мареш се бяха притискали към ръба, а дървото е още топло от допира му.

Лорд Сол-ин-Ар стоеше от лявата му страна, до стената, заобиколен от антуража си.

Исра и двама гвардейци застанаха от дясната страна на младия крал.

Весканските магьосници влязоха — Ото и Рул, едри мъже, водени от двойка бронирани гвардейци. По заповед на Рай им свалиха оковите. Искаше да осъзнаят, че не ги наказват за действията на техните повелители.

Все още не.

На турнирната арена Рул, Вълка, бе надавал вой преди всеки мач.

Ото, Мечока, се бе удрял по гърдите.

Сега двамата стояха, мълчаливи като статуи. По израженията им личеше, че знаят за предателството на управниците си, за убийството на кралицата, за саможертвата на краля.

— Съболезнования за загубата ви — продума накрая Рул.

— Искрени ли са? — попита Рай, прикрил мъката си под презрение.

Докато Кел прекара детството си в изучаване на магия, принцът изучаваше хората, учеше всичко възможно за кралството си, както от вестра и остра, така и от простолюдието и престъпниците, а после премина на Фаро и Веск. И макар да знаеше, че светът в действителност не може да бъде опознат по книга, поне трябваше да започне отнякъде.

В крайна сметка, знанието също е вид сила, разновидност на могъществото. А весканците, както бе научен, уважаваха гнева и радостта, и дори завистта, но не и мъката.

Рай посочи картата.

— Какво виждаше?

— Град, сър — отвърна Ото.

Кралят кимна към редицата фигурки, поставени в устието на Арнес — малки каменни корабчета, белязани с изумруденозелено и с развети сиви флагове.

— А там?

Рул се намръщи срещу редицата.

— Флотилия?

— Весканска флотилия — уточни Рай. — Преди вашите принц и принцеса да нападнат моите крал и кралица, те са изпратили вест във Веск и са извикали десет военни кораба… — погледна към Ото, който се скова при тази вест — не от вина, стори му се, а от потрес. — Кралството ви дотолкова ли се е уморило от мира? За война ли копнее?

— Аз… аз съм само магьосник — заекна Ото. — Не познавам сърдечните пориви на моята кралица.

— Но познаваш твоята империя. Не си ли част от нея? Какво казва твоето сърце?

Весканците, както Рай знаеше, бяха горд и упорит народ, но не бяха глупаци. Намираха удоволствие в хубавите битки, но не търсеха война.

— Ние не…

— Днес Арнес може да е бойното поле — намеси се Сол-ин-Ар, — но ако Веск желае война, ще я получи и с Фаро. Само кажете, Ваше Величество, и ще доведа сто хиляди войници да се присъединят към вашите.

Рул почервеня като жарава, Ото пребледня като тебешир.

— Не сме го направили ние! — изръмжа Рул.

— Не знаем нищо за тази измама — добави Ото решително. — Не искаме…

— Да искате? — озъби се Рай. — Какво общо имат желанията? Дали желая народът ми да страда? Искам ли да видя кралството си потопено във война? Множеството плаща за избора на малцинството и ако вашите благородници бяха дошли при вас и ви бяха поискали подкрепа, ще ми отвърнете ли, че нямаше да им я предоставите?

— Но не са го сторили — отвърна студено Ото. — При цялото ми уважение, Ваше Величество, не управникът следва народа си, а народът е длъжен да следва управника. Прав сте, мнозинството плаща за избора, направен от малцина. Но благородниците избират, а ние — плащаме.

Рай потисна желанието да се намръщи при тези думи. Потисна и желанието да се обърне към Исра или Сол-ин-Ар.

— Но вие попитахте за моите сърдечни пориви — продължи Ото, — а моето сърце има семейство. Сърцето ми има живот и дом. Сърцето ми се забавлява с игрите, не с войната.

Рай преглътна и взе един от корабите.

— Ще напишете две писма — разпореди той и претегли фигурката в шепата си. — Едно до флотилията и едно до повелителката ви. Ще им съобщите за хладнокръвното предателство на принца и принцесата. Ще им обясните възможността да се оттеглят сега и ние ще се погрижим вината за действията на двамата аристократи да остане само тяхна. Оттеглят ли се, ще спестят на страната си войната. А приближат ли и крачка към града ни, правят го с ясното съзнание, че ще се изправят пред един повече от жив крал и съседска империя, негов съюзник, и сме готови да ги посрещнем. Ако потеглят, подписват смъртната присъда на хиляди.

По време на речта гласът му премина в по-нисък регистър, както винаги правеше баща му, а думите вибрираха като току-що извадена от ножницата стомана.

Ние, кралете, не е нужно да повишаваме глас, за да ни чуят.

Един от многото уроци на Максим.

— А какво става с този крал от мрак? — попита Рул ледено. — Да пишем ли и за него?

Рай вкопчи пръсти в малкото каменно корабче.

— Слабостта на града ми ще се прехвърли и върху вас, ако тези кораби навлязат в Лондон. Народът ми ще спи, но вашите войници ще умрат. За тяхно благо предлагам да сте възможно по-убедителни… — остави корабчето върху масата. — Разбрахте ли? — Последното не беше въпрос, а заповед.

Ото кимна. Рул — също.

Със затварянето на вратата зад гърба им силата се оттече от раменете на Рай. Той се свлече по стената на картографската стая. Попита:

— Как мина?

Исра сведе глава.

— Справихте се като крал.

Той обаче нямаше време да се порадва на изживяването.

Камбаните на Светилището бяха млъкнали заедно с целия град, но тук, в двореца, започна да бие часовник. Другите не се вслушаха, понеже никой не броеше часовете, ала Рай изправи гръб.

Кел отсъстваше от четири дни.

Четири дни, Рай. Толкова време ни трябва да се върнем. И после ще можеш да си докараш неприятности и…

Само дето неприятностите не само го намериха, ами и отминаха, че и пак се върнаха, а от брат му нямаше и следа. Обеща на Кел да кротува, но чакаше вече достатъчно дълго. Беше само въпрос на време Осарон да възстанови силата си. Само въпрос на време отново да се обърне към двореца. Последната защита на града. Тя приютяваше всички на крак — Сребърни, жреци, Тийрън под охрана и заклинанието, което държеше другите заспали. И ако твърдината паднеше, нямаше да остане нищо…

Рай даде обещание на Кел, но брат му закъсняваше и кралят не възнамеряваше да остане тук, погребан заедно с труповете на родителите си.

Не смяташе да се крие от сенките, когато те не могат да го докоснат.

Има избор. И ще го направи.

Ще се изправи пред мраковития крал лично.

 

 

И отново капитанката на гвардейците му препречи пътя.

Исра беше на възрастта на баща му, но докато Максим бе — доскоро — широкоплещест и едър, тя беше суха и жилеста. Въпреки това беше най-страховитата жена, която Рай бе срещал някога, с горда стойка, с аура на свирепост и винаги с ръка върху ръкохватката на меча си.

— Отдръпни се — нареди Рай и закопча наметалото в червено и златно на раменете си.

— Ваше Величество — възрази капитанката. — Винаги съм била честна с баща Ви, ще бъда честна и с Вас, така че простете ми за дръзките думи. Колко кръв трябва да дадем на това чудовище?

— Ще му дам всяка капка от вените си — отвърна Рай, — ако това ще го засити. А сега се отдръпни. Това е заповед от твоя крал! — думите изгориха гърлото му на изричане, но Исра се подчини и отстъпи от пътя му.

Рай сложи длан на вратата, а капитанката заговори отново, сухо и настоятелно:

— Когато тези хора се събудят, ще имат нужда от своя крал. Кой ще ги води, ако вие умрете?

Рай я погледна право в очите и отвори вратата.

— Не си ли чула? Вече съм мъртъв.