В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (49)

VII

— Искаш да кажеш, че си го продал? — нахвърли се Кел на капитана.

— Нямах представа какво представлява.

Скандалът продължаваше вече няколко минути и Лайла си наля ново питие, докато стаята около нея пулсираше от гнева на Кел, разочарованието на краля и раздразнението на Алукард.

— Магията не ми беше позната — обясняваше пиратът за трети път, — никога не бях виждал подобно нещо. Знаех, че е рядкост, но това е всичко.

— Продал си унаследител — повтори Кел, разтягайки думите.

— Технически не съм го продал — заяви в своя защита Алукард. — Предложих го за размяна.

При това уточнение всички простенаха в един глас.

— На кого си го дал? — поиска да узнае Максим. Не изглеждаше добре — под очите му се бяха очертали тъмни торбички, сякаш не е спал от дни. И другите не бяха имали тази възможност, но Лайла предпочиташе да си мисли, че умората й отива повече, дори и само заради огромната й практика с нея.

— Марис Патрол — отвърна Алукард.

Кралят почервеня, като чу името. Май никой друг не забеляза. Лайла обаче го видя.

— Познаваш я.

Максим се обърна към нея.

— Какво? Не. Само съм чувал за репутацията й.

Лайла я биваше да разпознава лъжи, особено зле скалъпените, но Рай се намеси.

— И каква е тази репутация?

Кралят нямаше намерение да отговори. Крадлата забеляза и това.

— Марис върти „Фераси Страс“ — обясни Алукард.

— „Печеливши води“ — преведе Кел, предположил, че Лайла не знае значението. Знаеше го. Допълни: — Никога не съм го чувал.

— Не съм изненадан — кимна капитанът.

— Ер ан мерст… — Ленос се обади за първи път. Това е пазар… Алукард го погледна накриво, но корабният помощник продължи с тих глас и силен провинциален акцент, — обслужва моряци от специалния вид, като търси стоки за… — най-сетне забеляза изражението на капитана и млъкна смутено.

— Имаш предвид черна борса — предположи Лайла и леко наклони чаша към капитана. — Като Сасенрош.

Кралят вдигна вежда.

— Ваше Величество — започна Алукард, — стана, преди да започна служба за короната…

Максим вдигна ръка, очевидно незаинтересован от извинения.

— И смяташ, че унаследителят е още там, така ли?

Пиратът кимна отсечено.

— Собственичката на пазара си го хареса. Когато го видях за последно, висеше на шията на Марис.

— И къде е този „Фераси Страс“? — попита Тийрън и побутна към тях парче пергамент. На него беше нарисувал груба карта на империята. Без надписи, само с очертания на границите на сушата. Гледката пробуди нещо в дълбоките спомени на Лайла.

— Там е работата — обясни Алукард и прокара пръсти през разрошените си кестеняви къдрици. — Той се мести.

— Можеш ли да го намериш? — поинтересува се Максим.

— С пиратски шифър, несъмнено — отвърна капитанът, — но не разполагам вече с такъв. Кълна се в Арнес, че…

— Имаш предвид, че е бил конфискуван при ареста ти — обади се Кел.

Алукард го стрелна с отровен поглед.

— Пиратски шифър ли? — попита Лайла. — Това вид морска карта ли е?

Капитанът кимна.

— Морските карти са най-различни видове. На всички има отбелязани пристанища, опасни маршрути, хубави места и времена за сключване на сделки. Ала пиратският шифър е предназначен да пази тайни. За невъоръженото око е практически безполезен, на него има само очертания. Не са обозначени дори градовете… — погледна грубата карта на Тийрън. — Представлява нещо подобно.

Лайла се намръщи. Ето го пак онзи гъдел в ума й, само че сега доби форма.

Върна се в спомените си за своята стая в онзи друг Лондон в другия й живот. Карта без обозначения, опъната върху масата на тавана в „На хвърлей камък“, с краища, притиснати от нощната плячка.

Сигурно бе свалила защитата си, бе допуснала емоцията да се изпише по лицето й, защото Кел я побутна леко.

— Какво има?

Тя прокара пръст по ръба на чашата си в опит да не позволи чувствата да разтреперят гласа й.

— Едно време имах такава карта. Свих я от дюкянче, когато бях на петнайсет. Дори не знаех какво представлява — свитъкът бе плътно навит и пристегнат с ремъче — но той ме… притегляше, така че го взех. Странното е, че изобщо не съм и помисляла да го продавам. Харесваше ми, предполагам, обещанието на карта без имена, без места, нищо освен суша, море и възможности. Моята карта за навсякъде, така я наричах…

Лайла осъзна, че всички са се смълчали. И я зяпаха — и кралят, и капитанът, и магьосникът, и жрецът, и принцът.

— Какво има?

— Къде е сега — попита Рай, — тази карта за навсякъде?

Лайла сви рамене.

— В Сивия Лондон си е, най-вероятно в стаята ми на най-горния етаж в „На хвърлей камък“.

— Не — обади се меко Кел, — вече не е там.

Думите му я поразиха като удар. Захлопна се и последната врата към миналото й.

— О… — Струваше й се невъзможно да си поеме дъх, — ами… трябваше да се сетя, че някой ще…

— Аз я взех — намеси се антари. И после, преди крадлата да успее да го попита защо, добави припряно. — Привлече ми погледа. Както ти каза, Лайла, картата имаше някакъв… магнетизъм. Сигурно е от заклинанието.

— Сигурно — сухо отбеляза Алукард.

Кел му се озъби, но отиде да донесе картата.

В негово отсъствие Максим се настани в едно кресло и вкопчи пръсти в тапицираните подлакътници. Дори някой да беше забелязал напрежението в тъмните очи на монарха, не го спомена, но Лайла проследи как Тийрън се премести и застана зад краля. Отпусна длан на рамото му и Максим въздъхна с видимо облекчение, сякаш под пръстите на жреца отстъпи силна болка или може би дори болест.

Крадлата не знаеше защо тази гледка я притеснява, но все пак се опита да потуши боцкането на опънатите си нерви, когато Кел се върна с картата в ръка. Събраха се около масата, само кралят остана на мястото си. Принцът антари разгърна плячката и постави тежести по краищата й. По едната страна имаше петно от отдавна засъхнала кръв. Лайла плъзна пръсти към петното, но се спря и побърза да бръкне в джоба на куртката си, за да се вкопчи здраво в часовника.

— Върнах се там веднъж… — обади се Кел тихичко и наклони глава към нея. — След Барън…

„След Барън“ — така каза. Сякаш Барън беше нещо обикновено, начин да се отбележи преходният момент. Сякаш Холанд не му беше прерязал гърлото.

— Друго да си чопвал? — попита Лайла с пресъхнало гърло.

Кел поклати глава:

— Съжалявам…

Не стана ясно дали съжалява, задето е взел картата — и не е прибрал и нищо друго, или защото й е напомнил за живота — и смъртта — които толкова силно й се искаше да забрави.

— Е — попита кралят, — шифър ли е?

Застаналият от другата страна на масата Алукард кимна.

— Така изглежда.

— Но вратите са били запечатани още преди векове — обади се Кел. — Как изобщо арнески пиратски шифър ще попадне в Сивия Лондон?

Лайла въздъхна шумно:

— О, стига, Кел!

— Какво? — сопна се той.

— Ти не си първият антари тук — напомни тя, — и се обзалагам, че не си бил и първият нарушител на правилата.

При споменаването на престъпленията на Кел Алукард вдигна вежда, но имаше достатъчно здрав разум да не повдига темата. Остана си съсредоточен върху картата, плъзгаше пръсти по нея, като че търси следа на скрита ключалка.

— Знаеш ли изобщо какво правиш? — поинтересува се младият антари.

Пиратът изхъмка неопределено, а нищо чудно и да ругаеше под нос.

— Услужи ми с нож, Бард, ако обичаш.

Лайла измъкна от маншета на куртката си мъничък остър нож. Алукард взе оръжието и със замах убоде палеца си, после допря раната до ъгъла на картата.

— Кръвна магия? — попита крадлата. Горчиво съжаляваше за невежеството си как да отключи тайните на картата и не е била наясно дори че е имало тайни за отключване.

— Всъщност не — отвърна капитанът, — кръвта просто служи за мастило.

Под дланта му картата се разгъваше — такова определение му хрумваше на човек — аленото се разнасяше на тънки щрихи по хартията и очертаваше всичко: от пристанища и градове до чудовищата за украса на морската шир и декоративната лента по ръба.

Пулсът на Лайла се ускори.

Картата й за някъде бе станала карта за навсякъде — или поне навсякъде, където един пират би пожелал да отиде.

Тя присви очи в опит да дешифрира изписаните с кръв имена. Различи Сасенрош — черният пазар беше вдълбан в скалите, където се събираха Арнес, Фаро и Веск — както и град на скалите на име Астор, също и петно към северния край на империята, отбелязано само с малка звездичка и надписа Ис шаст.

Терминът й бе познат от двузначния смисъл на названието на таверна в града: Пътят или Душата.

Ала никъде не откриваше „Фераси Страс“.

— Не го виждам!

— Търпение, Бард.

Алукард плъзна пръсти по ръба на картата и едва тогава тя забеляза, че рамката не е обикновена шарка, а се състои от три ленти с малки, квадратни цифри, поръбили хартията. Пред погледа й числата сякаш се движеха. Променяха се стъпка по стъпка, бавно като меласа, но колкото по-дълго се взираше Лайла, толкова по-сигурна беше — първият и третият ред се преместваха наляво, а средният — надясно. Нямаше обаче представа защо.

— Това — обяви Алукард гордо, докато проследяваше редовете, — е пиратският шифър.

— Впечатляващо — обади се Кел с глас, изпълнен със скептицизъм. — Но можеш ли да го разчетеш?

— По-добре се надявай да мога.

Капитанът взе перо и се зае със странната алхимия на трансформиране на местещите се символи по ръба на картата в нещо като координати — не един комплект, не два, а три. Пишеше по листове хартия, без да прекъсва равномерния поток на разговора не с присъстващите, а със себе си, но говореше прекалено тихо, за да го чува Лайла.

До огнището кралят и Тийрън се уединиха в също тъй недоловим разговор.

Кел и Рай мълчаливо стояха един до друг край камината.

Ленос приседна нервно на ръба на дивана и се заигра с медальона си.

Само Лайла остана до Алукард и го наблюдаваше как превежда пиратския шифър, като през цялото време си мислеше колко много има още да учи.