В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (84)

II

Дявол го взел, помисли си Лайла, превита насред палубата.

След часове упражнения й се виеше свят, Кел бе прогизнал от пот, докато Холанд не изглеждаше дори задъхан. Тя се пребори с желанието да го удари в корема, преди Хано да се провикне от наблюдателницата на мачтата. Корабът имаше нужда от вятър.

Лайла се облегна на един сандък, а другите двама се притекоха на помощ. Тя имаше чувството, че е изкарала три рунда в „Есен Таш“ — и ги бе изгубила. Цялото тяло — не само плътта, а дори и костите — я болеше от употребата на пръстените. Нямаше представа откъде другите двама антари намираха енергия да напълнят платната с вятър.

Ала тренировките май вършеха работа.

Докато корабът плаваше през първите нишки на здрача, тримата постигнаха нещо като своеобразно равновесие. Вече съумяваха да балансират и усилват магията си, без да прекаляват с тегленето един от друг. Беше невероятно странно усещане: да си по-силен и по-слаб едновременно, толкова много мощ се събираше и бе така трудно да я използваш… като зле балансирано оръжие.

Ала дори и сега светът пламтеше от магия, нишките й се носеха във въздуха като лъчи, задържаха се всеки път, когато Лайла примигваше. Имаше чувството, че само да се пресегне, и да дръпне някоя, ще накара света да звънти.

Протегна ръка пред очите си и се загледа в сребърния пръстен, все още поставен на безименния й пръст.

Той й даваше контрол. Даваше й равновесие. Даваше й всичко, което не й достигаше, и въпреки това Лайла се изкушаваше да го запрати в морето.

Умереността никога не я беше мамила. Нито докато обикаляше улиците, бърза на реакция и още по-бърза с ножа, нито сега, когато бе поднесла огниво към магията във вените си. Знаеше каква е и се харесваше — и беше убедена, че това я е опазило жива. Жива, но и сама — трудно е да следиш какво се случва с другите, ако държиш да си пазиш гърба.

Лайла потрепери, потта й отдавна бе изстинала.

Кога бяха изгрели звездите?

Тя се изправи тромаво, скочи от сандъка и измина половината път до трюма, когато чу песен. Всичко я болеше и беше прежадняла, но краката сами я насочиха към песента и скоро намери източника й. Хастра седеше с кръстосани крака, облегнал гръб на планшира, и държеше нещо в шепите си.

Дори на слабата светлина кестенявата му коса изглеждаше прошарена със злато. Изглеждаше млад, по-млад и от Лайла — и, когато я видя да стои пред него, не се стресна като Ленос. Вместо това се усмихна.

— Мис Бард! — приветства я топло. — Харесва ми новото ти око!

— На мен също — тя седна на палубата. — Какво е това в ръцете ти?

Хастра разтвори пръсти да й покаже малко синьо яйчице.

— Намерих го на пристана в Розенал. Предполага се човек да пее на яйцата, знаеше ли?

— За да се излюпят ли?

Младежът поклати глава.

— Не, те и бездруго ще го направят. Пее им се, за да се излюпят щастливи.

Лайла вдигна вежда. Бяха горе-долу на една възраст, но гвардеецът имаше момчешко излъчване — беше млад по начин, неприсъщ за нея. Въздухът около него винаги беше топъл, както и при Тийрън, покоят се плъзгаше през ума й като коприна, като сняг.

— Кел ми спомена, че е трябвало да станеш жрец.

Усмивката на Хастра леко се изкриви от тъга:

— Знам, че не бях много добър гвардеец…

— Не го е казал като обида.

Младежът прокара палец по крехката черупка.

— Дали си така известна в своя свят, както Кел в нашия?

Лайла се сети за плакатите „Търси се!“, разлепени из нейния Лондон.

— Не по същата причина.

— Но реши да останеш тук.

— Май да.

Усмивката на момчето се затопли:

— Радвам се.

Лайла издиша така силно, та чак бретонът й се раздвижи.

— На твое място не бих се радвала толкова. Имам навика да се забърквам в каши.

Хастра погледна към малкото синьо яйце.

— Животът е хаос. Времето е ред.

Крадлата присви колене към гърдите си.

— Това какво ще рече?

Той се изчерви.

— Не съм напълно сигурен. Но са думи на мастър Тийрън и ми прозвучаха мъдро.

Лайла понечи да се разсмее, но спря, понеже от смеха я заболя. Наистина имаше нужда от едно питие, затова остави Хастра да пее на яйчицето и слезе под палубата.

 

 

Каюткомпанията не беше празна.

Джаста седеше до тясната маса с чаша в ръка и колода карти в другата. Стомахът на Лайла изръмжа, в помещението ухаеше сякаш Айло се е опитал (и не е успял) да направи яхния. Тя се отправи към полицата и си напълни чаша от същото питие, с което вече се беше снабдила капитанката. Оказа се силно и тъмно.

Лайла ясно усещаше, че Джаста я гледа, и след малко й каза:

— Това ново око… Отива ти.

Крадлата наклони чашата си към нея.

— Наздраве.

Джаста остави своята и разбърка картите с две ръце.

— Седни при мен. Да ударим една ръка!

Лайла огледа масата, покрита със следи от игра: от едната страна имаше натрупани празни чаши, от другата — карти.

— Какво е станало с последния ти противник?

Джаста сви рамене.

— Изгуби.

Крадлата се усмихна сухо.

— Мисля да пропусна.

Капитанката изсумтя тихичко.

— Не искаш да играеш, понеже знаеш, че ще загубиш.

— Не можеш да ме примамиш да играя.

— Так, в крайна сметка може и да не се окажеш истински пират, Бард. Май се преструваш, също като Алукард, обличаш дрешки, които не ти отиват. Май мястото ти е в Лондон, не тук, в морето.

Усмивката на Лайла се заостри.

— Мястото ми е там, където сама избера.

— Смятам, че си крадец, не пират.

— Крадецът краде по земя, пиратът — по море. Когато последно се пробвах, бях и двете.

— Това не е истинската разлика — обясни Джаста. — Истинската е тарнал.

Лайла не знаеше думата. Жената сигурно се досети, защото за известно време се замисли и сетне каза на английски:

— Безстрашие.

Крадлата присви очи. Нямаше представа, че капитанката говори друг език, освен арнески. Ала моряците имаха навика да прибират думите като монети и да ги кътат за черни дни.

— Нали разбираш — продължи Джаста и разцепи колодата, — крадецът играе само когато смята, че ще спечели. Пиратът ще се хване да играе дори когато смята, че ще загуби.

Лайла гаврътна питието си и преметна натежал крак през пейката. Почука с кокалчета по масата, а новият й пръстен блестеше на светлината на фенера.

— Добре, Джаста. Раздай картите.

Играта се оказа Санкт.

— Ако загубиш, пиеш — уточни капитанката и раздаде. Картите засъскаха по масата с лицето надолу. Гърбовете им бяха в черно и златно. Лайла събра каквото й се падна и ги огледа. Знаеше правилата достатъчно добре да е наясно, че в играта е важно не умението да събереш ръка, колкото това да мамиш.

— А сега ми кажи — продължи Джаста и подреди своето ветрило, — какво искаш?

— Доста неясен въпрос.

— И същевременно лесен. Ако не знаеш отговора, значи не се познаваш.

Лайла се позабави и се замисли. Хвърли на масата две карти. Призрак и кралица. Отсече:

— Свобода. А ти?

— Какво искам аз ли? — промърмори Джаста. — Ами, да спечеля!

И хвърли на масата чифт светци.

Лайла изруга.

Усмивката на капитанката бе като на изпечен мошеник:

— Пий!

 

 

— Как да узнаеш, че Сероус е близо? — тананикаше си Лайла, докато се спускаше по тесния канижел на кораба, плъзгайки пръсти и по двете стени, за да пази равновесие.

Горе-долу по същото време най-накрая съвсем ясно си припомни предупреждението на Алукард.

Никога не я предизвиквай на надпиване. Или на бой с мечове. Или на нещо друго, в което можеш да загубиш. Защото ще загубиш.

Палубата се люлееше под краката й. Или може би тя се люлееше. Да му се не види. Лайла беше слабичка, но не неопитна — и въпреки това никога не й се бе случвало толкова трудно да удържа питието си.

Когато стигна до каютата, завари Кел приведен над унаследителя — изучаваше надписите по него.

— Здравей, красавецо! — ухили му се Лайла и се облегна на рамката на вратата.

Кел вдигна поглед, но неговата усмивка угасна, преди да разцъфти.

— Пияна си — отбеляза и премери крадлата с тежък, преценяващ взор. — И не носиш обувки.

— Потресаващо наблюдателно око имаш! — Лайла сведе поглед към босите си крака. — Изгубих ги.

— Как се губят обувки?

Тя сбърчи вежди.

— Заложих ги. Загубих.

Кел се надигна.

— Кой ги спечели?

Тя изхълца лекичко.

— Джаста.

Рижият антари въздъхна.

— Стой тук!

Пропъхна се покрай крадлата в канижела, прегърна я за миг през кръста и после, твърде бързо, докосването му изчезна. Лайла успя да стигне до койката и рухна на нея, като взе захвърления унаследител и го поднесе към светлината. Вретеното в основата на цилиндъра беше достатъчно остро да те прободе и тя внимателно завъртя устройството между пръстите си, присвила очи, за да разчете гравираното по протежението му.

Росин — пишеше от едната страна.

Касон — от другата.

Лайла се намръщи и повтори думите, точно когато Кел се появи на прага.

— Отдай и вземи — преведе той и й подхвърли ботушите.

Тя седна твърде бързо и се намръщи.

— Как успя?

— Обърнах й внимание, че е безсмислено да ги задържи, няма да й станат, и после й дадох моите.

Лайла погледна босите крака на Кел и избухна в смях. Той се наведе, притисна длан към устата й и прошепна едва чуто:

— Ще събудиш всички!

Дъхът му бе като милувка, крадлата рухна в койката и го повлече със себе си.

— Мътните те взели, Лайла! — Кел успя да се подпре, точно преди да си удари главата в стената. Леглото наистина не беше достатъчно голямо за двама. — Колко успя да изпиеш?

Смехът на Лайла заглъхна.

— Не съм свикнала да пия в компания… — промърмори на глас. Странно беше да се хване да говори, когато не си го беше наумила. Думите сами се изляха. — Не исках да ме спипат неподготвена.

— А сега?

Същата мимолетна усмивка.

— Мисля, че мога да те понеса.

Кел се отпусна и перчемът му погъделичка слепоочието на Лайла.

— Така ли? — И в същия момент погледът му попадна на гледката, която се разкриваше през люка над главите им. — Там има кораб!

На Лайла й се виеше свят.

— Как така го виждаш в мрака?

Кел се намръщи:

— Ами понеже гори.

Крадлата скочи начаса, а светът се залюля под босите й крака. Заби нокти в дланите си с надежда болката да й прочисти главата. И опасността трябваше да помогне.

— Какво означава това? — попита Кел, но тя вече тичаше нагоре по трапа.

— Алукард! — извика още преди да изскочи навън.

В течение на кратка, ужасна секунда „Призрак“ се простираше тих около нея, палубата беше празна и Лайла си помисли, че е закъсняла, но не видя трупове, а миг по-късно и капитанът застана до нея, към тях се присъедини и Хастра, все още с яйчицето в ръце. Появи се и Ленос, разтъркваше сънено очи и раздвижваше присвитите си рамене, все едно се е събудил от лош сън. Кел ги догони, бос, още си навличаше палтото.

В далечината корабът гореше като ярка комета от червено и златно на фона на нощта.

Алукард застана до Лайла.

— Светии! — изруга и пламъците се отразиха в очите му.

— Мас авен… — поде Ленос.

А после издаде странен звук — напомняше заседнало в гърлото хълцане — и Лайла се обърна навреме, за да види назъбено острие да стърчи от гърдите му, миг преди враговете да го дръпнат със сила през планшира.

Така Морските змии се качиха на борда на „Призрак“.