В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (109)

II

Ожка, убийцата…

Ожка, пратеничката…

Ожка, антарито…

Но това вече не беше Ожка.

„Кралю мой!“ — толкова пъти бе наричала Холанд така, но гласът й винаги бе дрезгав и плътен, а сега резонираше из залата и в главата му, познат и незнаен, точно както този дворец бе познат и особен. Белият антари се бе срещнал с Осарон в копие на този замък, когато мраковитият крал беше само стъкло и дим, и умиращ въглен магия.

А сега отново се срещаше с него в най-новата му черупка.

Навремето Ожка имаше жълти очи, а сега и двете сияеха в черно. На косата й се кипреше корона, тъмен и безтегловен обръч, с настръхнали във въздуха над главата й шипове като ледени шушулки. Гърлото й бе увито с черен шал; сияещата й по-рано от мощ кожа бе несъмнено мъртва. Тя не дишаше и тъмните вени изпъкваха на кожата й, изпръхнали и празни.

Единствените признаци на живот, колкото и невъзможно да беше, идваха от черните й очи — очите на Осарон — изпълнени със светлина и гъмжащи от сенки.

— Холанд — приветства го мраковитият крал и гневът в белия антари кипна, щом стана свидетел как Осарон изрича думи с устните на Ожка.

— Аз те убих! — заинтригува се Лайла, приведена от лявата страна на Холанд и приготвила ножовете си.

Веселието разкриви лицето на Ожка.

— Магията не умира.

— Пусни брат ми! — заповяда Кел и пристъпи пред другите двама антари, готов да повелява дори и в цитаделата на врага.

— И защо да го правя?

— Той няма сила — отвърна черноокият принц. — Няма нищо, полезно за теб, нищо, което да вземеш.

— Но продължава да живее — отвърна трупът. — Колко интересно. Всичко живо си има струни. Къде ли са неговите?

Ожка вирна брадичка и ледът, пронизващ тялото на Рай, се разтвори като пръсти и в резултат принцът изпищя задавено. От лицето на Кел се оттече всякакъв цвят: той се бореше да преглътне същия писък, а болката и непокорството се сражаваха в гърлото му. Пръстенът завибрира на пръста на Холанд, споделената им сила затрептя помежду им в опит да се прелее към Кел заради тревогата му.

Белият антари я удържа в равновесие.

Ожка вдигна ръце — деликатни, но силни — с дланите навън.

— Нима най-сетне си дошъл да молиш за пощада, антари? Да се преклониш? — вихрените черни очи се обърнаха към Холанд. — Да ме допуснеш в себе си?

— Никога отново — закле се Холанд и оброкът му бе истински, макар унаследителят да тежеше в джоба му. Осарон имаше талант да се приплъзва в умовете и да променя мислите, но в прикриването на своите мисли антари притежаваше повече практика от другите. Насили се да не мисли за устройството.

— Дойдохме да те спрем — заяви Лайла.

Ожка отново отпусна ръце покрай хълбоците си.

— Да ме спрете? — повтори Осарон. — Не можете да спрете времето. Нито промяната. Не можете да спрете и мен. Аз съм неизбежен.

— Ти не си нищо повече от демон, маскирал се на бог — отвърна крадлата.

— А ти ще умреш бавно — не й остана длъжен ошокът.

— Вече убих веднъж това тяло — усмихна му се тя. — Смятам, че мога да го сторя повторно.

Холанд още се взираше в трупа на Ожка. В синините по кожата й. В здраво увития около шията й шал. Сякаш почувствал тежестта на погледа му, Осарон извърна краденото си лице към него.

— А ти не се ли радваш да видиш своята дясна ръка?

Белият антари никога не подклаждаше гнева си до нажежаване. Поддържаше го студен и остър, а думите служеха за брус по острието му. Ожка му бе вярна — не на Осарон, а на него. Служеше му. Възхищаваше му се. Вземаше пример от него и не виждаше бог, а крал. И беше мъртва — като Алокс, като Талия, като Ворталис.

— Тя не те е допуснала в себе си.

Ошокът наклони глава и се усмихна озъбено:

— В смъртта никой не е в състояние да ми откаже.

Холанд извади оръжието си — сърп, взет от спящия на площада.

— Ще те изрежа от това тяло — обеща той. — Дори ако се наложи да го правя парче по парче.

Огън пламна между ножовете на Лайла.

Кръв покапа от пръстите на Кел.

Бяха се разгърнали бавно около мраковития крал — обкръжаваха го, заграждаха го.

Точно както бяха планирали.

 

 

— Никой няма да му се предлага — даде наставленията си Кел. — Независимо какво прави или казва Осарон, независимо какво обещава или заплашва, никой не бива да го допусне в себе си.

— Значи да го раздаваме лукави? — попита Лайла, въртейки на дървената маса кинжал, изправен на върха си.

Холанд понечи да се обади, но поради внезапното залюляване на кораба той спря, за да преглътне. Вълната от гадене премина и антари отбеляза:

— Осарон копнее за онова, което не е в състояние да получи. Целта не е да му дадем тяло, а да го накараме да иска такова.

— Прекрасно — подхвърли сухо Лайла. — Значи ни остава само да победим въплъщение на магията, достатъчно силно да съсипва светове.

Кел я изгледа изпод вежди.

— И откога страниш от битки?

— Не страня — отряза тя. — Искам да съм сигурна, че ще спечелим.

— Печелим, понеже сме по-силни — заяви Кел. — Пръстените като нищо ще ни помогнат.

— Като нищо — повтори Лайла.

— Всеки съд все някога се изпразва — Холанд завъртя сребърния обвързващ пръстен около палеца си. — Магията не може да бъде убита, но няма пречка да бъде изтощена, а колкото и огромни да са силите на Осарон, несъмнено не са безкрайни. В Черния Лондон го намерих, сведен до статуя, твърде слаб да удържи подвижна форма.

— Преди ти да го сдобиеш с такава — промърмори крадлата.

— Именно — белият антари пренебрегна обидата й.

— Осарон се храни благодарение на моя град и моя народ — намеси се Кел. — Но ако заклинанието на Тийрън е проработило, време е източниците му да свършват.

Лайла вдигна кинжала от масата.

— Следователно би трябвало да е огладнял и готов за бой.

Холанд кимна.

— И ние ще му предоставим схватка. Ще го накараме да се чувства слаб. Да се изнерви.

— И после? — полюбопитства крадлата.

— После — отвърна Кел, — и чак после, ще му набавим домакин… — При тези думи посочи с глава Холанд, на чиято шия висеше унаследителят.

— И какво ще стане, ако не избере теб? — озъби се сиволондончанката. — Няма лошо да му се предложи, но ако реши да пробва мен, ще се възползвам.

— Лайла… — поде Кел, но тя го прекъсна.

— Ти също ще приемеш. Не се преструвай, че няма да го направиш.

Помежду им се възцари тишина.

— Права си — призна Кел накрая.

И за изненада на Холанд — макар че вече нищо у нея да не би трябвало да го накара да се изненада — Лайла Бард се усмихна. Гримасата й беше сурова и невесела.

— Значи обявяваме състезание — обобщи тя. — И нека най-добрият антари победи!

 

 

Осарон се движеше далеч не така грациозно като Ожка, но пък беше двойно по-бърз. В ръцете й се появиха два меча от струи дим и добиха плътност, а страните им блеснаха, щом прорязаха въздуха, където Лайла се намираше преди миг.

Ала крадлата вече летеше в скок, оттласна се от най-близката колона, а Холанд със заслепяваща сила призова порив на вятъра през коридора и стоманените парчета на Кел полетяха по вихъра като силен дъжд.

Ожка вдигна ръце и спря вятъра и стоманата, докато Лайла се носеше надолу към тялото на мъртвата и проряза черта по гърба й.

Но Осарон се оказа твърде бърз и ножът на Лайла едва поряза рамото на тялото, което носеше. От раната като пара блъвнаха сенки, преди мъртвата кожа да се съшие сама.

— Не си достатъчно бърза, малка антари — заяви ошокът и я удари с опакото на ръката си.

Лайла политна странично и изпусна единия нож още докато се претъркаляше в бойна стойка. Щракна с пръсти и падналото острие излетя във въздуха и се заби в крака на Ожка.

Осарон изръмжа, от раната блъвна още дим, а крадлата му се усмихна студено.

— Този номер го научих от нея — между пръстите й се появи ново острие. — Точно преди да й прережа гърлото!

Ожка изкриви устни в гримаса.

— Ще те накарам да…

Холанд обаче вече се бе задвижил и по сърпа му танцуваха електрически искри, докато прорязваше въздуха. Осарон се извърна и блокира удара с единия меч, а с другия замахна изотдолу към гърдите на противника си. Той се измъкна от опасността, но острието се плъзна по ребрата му, докато Кел нападаше от другата страна с лед, увит около юмрука.

Ледът се разби в бузата на Ожка и я поряза до кост. Преди раната да успее да зарасне, Лайла вече бе на линия с нажежен до червено нож.

Движеха се синхронно като части от едно оръжие. Танцуваха като ножовете на Ожка навремето — когато ги въртеше тя — всяко бутване и дръпване се предаваха по връзката помежду им. Когато Лайла се раздвижеше, Холанд усещаше намеренията й. Когато той предприемаше лъжливо нападение, Кел знаеше къде да удари.

Представляваха фонтан от енергия, слънчеви зайчета, танцуващи около пружина от мрак.

И печелеха.