В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (42)

IX

С падането на нощта настъпи часът на сенките.

Стичаха се заедно с реката и мъглата, и безлунното небе, и не плъпнаха навред. Осарон беше навсякъде. Туптеше с всеки пулс. С всеки дъх.

Някои му се бяха изплъзнали. Засега. Други вече се бяха превърнали на пепел. Така и трябваше — беше прочистване на гората, окастряне на шубраците, за да се отвори път за растежа на новото и по-доброто. Процес, естествен като смяната на сезоните.

Осарон беше есента, зимата и пролетта.

Навред из града чуваше гласовете на верните си слуги.

Как да ти служа?

Как да те славя?

Покажи ми как!

Кажи ми какво да сторя.

Намираше се в умовете им.

Владееше телата им. Шепнеше в главите им и течеше с кръвта им. Беше във всеки, но не оставаше обвързан с никого.

Навсякъде и никъде.

Стигаше му.

И все пак не му стигаше.

Той искаше повече.