В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (57)

VI

Рай се върна в двореца много след падането на нощта, а бронята му бе посивяла от пепел. Повече от половината гвардейци в кръчмата бяха умрели; оцелелите сега вървяха подир него с шлемове под мишница, с изпити от треската лица, озарени от сребърните белези, които се стичаха като сълзи по бузите им.

Рай изкачи предното стълбище, смълчан от изтощение.

Гвардейците-Сребърни пред вратите на палата не отрониха и дума и той се запита дали са знаели — несъмнено знаеха, щом бяха допуснали толкова много от своите да излязат навън в мъглата. Не бяха склонни да срещнат погледа на принца си, но се гледаха един друг, разменяха си кимвания — навярно знак на гордост и солидарност или нещо друго, което Рай не бе в състояние да разчете.

Вторият му гвардеец, Вис, стоеше в предното фоайе, очевидно в очакване на вест от Толнерс. Рай поклати глава и го подмина, подмина всички и се насочи към кралската баня, имаше нужда да се почисти, но докато крачеше, бронята сякаш се затягаше около него, врязваше се в гърлото му, стягаше ребрата му.

Не можеше да диша и за момент си помисли за реката и за Кел в плен на дъното й, докато той се задъхваше за въздух горе, но това тук не повтаряше страданията на брат му. Гърдите му напъваха срещу бронирания нагръдник, сърцето му препускаше, пепел от мъртъвци задавяше дробовете му. Трябваше да се отърве от тях.

— Ваше Височество? — обади се Вис, докато принцът се бореше да си свали бронята. Частите й падаха по пода с дрънчене, вдигаха се облаци пепел.

Ала гърдите му продължаваха да се давят, стомахът му се обръщаше и принцът едва успя да стигне до най-близкия леген, преди да му призлее.

Стискаше ръбовете на съда и си поемаше мъчително дъх, а сърцето му най-сетне забави ход. Вис стоеше наблизо, стиснал захвърления шлем в ръце.

— Денят беше дълъг — изрече Рай треперливо и Вис не попита какво не е наред, не каза нищо, и принцът му беше благодарен. Избърса си устата с трепереща ръка, изправи се и продължи към кралската баня.

Вече си разкопчаваше туниката, когато стигна до вратата и видя, че помещението отвъд не е празно.

До стената стояха двама слуги в сребърно и зелено, а Кора кацнала на каменния ръб на големия басейн, вкопан в пода, топеше гребен във водата и го прокарваше през дългата си, разпусната коса. Весканската принцеса носеше само халат, разгърден до кръста — Рай знаеше, че народът й не е стеснителен относно голотата, но все пак се изчерви при вида на толкова много открита кожа.

Ризата му още бе наполовина закопчана, и той отпусна ръце до хълбоците си.

Кора вдигна сините си очи.

— Мас варес! — поздрави на колеблив арнески.

— На ч’ал! — отвърна принцът на дрезгав вескански.

При вида на оцапаното му с пепел лице принцесата остави гребена в скута си.

— Искате ли да изляза?

Честно казано, Рай се поколеба. След часове, прекарани с гордо вдигната глава — часове, в демонстрация на сила, докато поданиците му се борят и умира, не бе в състояние да изнесе поредното шоу, да се преструва, че всичко е било наред, но да остане насаме с мислите си, със сенките — не онези отвъд стените на двореца, а тези, които идваха да го преследват нощем…

Кора бе започнала да се надига, когато той отвърна:

— Та’ч.

Недей.

Тя се отпусна отново на колене, а двама от неговите прислужници дойдоха и се заеха да го съблекат с бързи и отработени движения. Той очакваше Кора да отклони поглед, но принцесата го наблюдаваше спокойно и с любопитна искрица в очите, докато му сваляха последните части от бронята, изхлузваха му ботушите, разкопчаваха му яката и маншетите с ръце, по-уверени от неговите. Слугите му съблякоха туниката и разкриха голите му, мургави гърди, гладки освен шарката около ребрата и усукания печат над сърцето.

— Почистете бронята — нареди принцът меко. — Дрехите изгорете.

После пристъпи напред — знак, че за останалото ще се погрижи сам.

Не си свали панталоните и бос се спусна по майсторски инкрустираните стъпала и влезе в басейна, а топлата вода обгърна глезените му, коленете и кръста. Бистрият басейн се замъгли около него — след себе си оставяше ивица от пепел.

Нагази до средата и се гмурна, за да се отпусне на колене на дъното. Тялото му се опитваше да изплува, но той се насили да издиша всичкия въздух от дробовете си и заби пръсти в решетката на дъното. Държа се за нея, докато започна да изпитва болка, водата около него се успокои и светът се сви до точка, а от кожата му престана да се отлюспва пепел.

Най-сетне изплува, подаде се над повърхността, зинал задъхано за въздух, и завари Кора до себе си. Беше захвърлила халата на ръба на басейна, а дългата си руса коса бе усукала на кок и закрепила високо с помощта на гребена. Разтворените й длани плаваха по повърхността на водата като лилии.

— Мога ли да помогна? — попита Кора и, преди принцът да отговори, вече го целуваше, а пръстите й се плъзгаха по бедрата му под водата. В него пламна горещина, проста и физическа, и Рай се пребори да запази здравия си разум, когато ръцете на момичето напипаха връзките на панталоните и започнаха да ги развързват.

Успя да откъсне устни от нейните. Изхриптя:

— Мислех, че на сърце ти е брат ми.

Кора му се усмихна лукаво:

— На сърце са ми много неща — отвърна и отново го придърпа към себе си. Прегърна го през кръста и горещината стана неописуема, щом принцесата се притисна към Рай и алчно го целуна с меките си устни, а на него му се искаше да се остави в ръцете й, да я вземе, да се изгуби в нея, както бе правил многократно, откакто Алукард го напусна, да отблъсне сенките и кошмарите благодарение на приятното развлечение с другото тяло.

Вдигна ръце към раменете й и се отдръпна:

— Та’ч!

Бузите на Кора поаленяха, а преди унижението по лицето й пробяга болка.

— Не ме желаеш.

— Не — съгласи се принцът меко. — Не и такава.

Тя стрелна поглед към мястото, където все още го докосваше, и лукаво се усмихна.

— Тялото и умът ти май не са на едно мнение, принце мой.

Рай отстъпи назад през водата.

— Съжалявам.

Той продължи да отстъпва, докато не опря гръб о каменния ръб на басейна. Отпусна се на една пейка.

Принцесата въздъхна, разсеяно разплиска водата с длани — съвсем детински — сякаш доскоро същите пръсти не бяха милвали опитно принца. Попита:

— Значи е вярно, каквото говорят за теб?

Рай изтръпна. Беше чувал повечето слухове и някои от истините, бе чувал хората да говорят за липсата му на сила и дали заслужава да бъде крал, както и кой споделя леглото му и кой — не, но все пак се насили да попита:

— Какво говорят за мен, Кора?

Тя закрачи към него — кичури руса коса се бяха изплъзнали от кока й от горещината в банята — и се намести до него на пейката с подвити под себе си крака. Облегна ръце на ръба на басейна и отпусна глава върху тях; за миг смъкна и последните следи на съблазън и отново се превърна в дете.

— Разправят, Рей Мареш, че сърцето ти е заето.

Той се опита да отговори, но не знаеше какво да каже. Накрая промърмори:

— Сложно е.

— Разбира се — Кора прокара пръсти през водата. — Веднъж и аз бях влюбена — допълни, сякаш току-що й е хрумнало. — Казваше се Вик. Обичах го както луната обича звездите — така го определят у нас, когато човек изпълва света със светлина.

— И какво се случи?

Тя вдигна светлосините си очи.

— Ти си единственият наследник на твоя трон. Но аз съм една от седмина. Само любов не стига.

Съобщи го уверено — все едно е проста, неоспорима истина — а очите на Рай пламнаха и гърлото му се сви. Помисли си за Алукард — не какъвто беше, когато го отпрати, не и на Нощта на флаговете, а по времето, когато се бе излежавал в леглото му онова първо лято и бе танцувал с устни по кожата му, докато шепнеше: Обичам те!

Кора спря да шава с пръсти и разтвори длан върху водата, а Рай забеляза на китката й дълбоки драскотини и започнала да полилавява синина. Принцесата проследи погледа му и завъртя ръка с пренебрежителен жест.

— Брат ми лесно се пали. Понякога си забравя силата… — След малко с тънка, непокорна усмивка добави. — Но винаги забравя моята.

— Боли ли?

— Ще мине — Кора се размърда. — Твоите белези са много по-интересни.

Рай плъзна пръсти по белега над сърцето си, но не каза нищо, а принцесата не прояви любопитство, потънаха в уютно мълчание, парата се надигаше на спирали около тях, а в нея танцуваха шарки. Постепенно Рай се отпусна, мислите му се плъзнаха към сенките, към умиращите, към остриета, забити между ребрата, към студени, тъмни места, хлъзгави от кръв, и отвъд, още по-нататък, към мълчанието — гъсто като памук и тежко като камък.

— Притежаваш ли дарба?

Рай примигна и виденията му се разтвориха в басейна.

— Каква дарба?

Кора сви пръсти през парата.

— В моята страна някои хора са способни да гледат в мъглата и да виждаш неща, които не са там. Които още не са се случили. Ти например изглеждаше, все едно си видял нещо.

— Не се взирах в бъдното — отвърна Рай. — Припомнях си миналото.

 

 

Цяла вечност седяха в банята, без желание да се разделят с топлината и компанията. Бяха се настанили един до друг на каменната пейка на ръба на басейна, по някое време се преместиха на по-хладните плочки на ръба му, и си говореха — не за миналото или всеки за своите белези. Обсъждаха настоящето. Рай разказа на Кора за града зад стените и за проклятието, паднало върху Лондон, за странната и разпространяваща се трансформация, за повалените от болестта, за Сребърните. А Кора му описа клаустрофобичния дворец с вбесяващите му благородници, галерията, където се събират да кършат пръсти, и ъглите, където се скупчват да клюкарстват.

Гласът на Кора обикновено кънтеше в затворено пространство, но говореше ли тихо, звучеше като песен — мелодия, която унасяше. Тъчеше разкази за лордове и дами, назовавани по дрехите им, понеже невинаги знаеше имената им. Споменаваше и магьосниците, с характерите и егото им, предаваше цели разговори, без да се замисли или да спре.

Кора явно имаше ум като скъпоценен камък, остър и ярък, обгърнат от детинска аура. Рай знаеше защо тя се държи така — по същата причина той играеше ролята не само на принц, но и на женкар. Понякога беше по-лесно да те подценяват, пренебрегват и загърбват.

— … и после наистина го направи — тъкмо изричаше принцесата. — Глътна чаша вино, запали искра и пуф, изгори половината си брада!

Рай се засмя — смехът му се отдаде лесно, струваше му се грешен и беше толкова нужен — и Кора поклати глава.

— Никога не предизвиквай весканец. Оглупяваме.

— Кел каза, че се наложило да докара до безсъзнание една ваша магьосница, за да я спре да не се хвърли в мъглата навън.

Кора наклони глава.

— Не съм виждала брат ти цял ден. Къде е?

Рай облегна глава на плочките.

— Отиде да търси помощ.

— Не е в двореца, така ли?

— Не е дори в града.

— О! — възкликна принцесата замислено. После усмивката й се върна, плъзна лениво по устните й. — А какво ще кажеш за това? — попита и вдигна кралската брошка на Рай.

Той се надигна рязко.

— Откъде я взе?

— Беше в джоба на панталоните ти.

Той посегна към брошката и Кора игриво я дръпна извън обсега му.

— Върни ми я — настоя принцът и тя сигурно долови предупреждението в гласа му, внезапния, шокиращ студ на заповедта, понеже не се възпротиви и спря с лукавите игрички. Рай се вкопчи в затопления от водата метал. Надигна се и излезе от басейна с думите: — Стана късно. Трябва да тръгвам!

— Не исках да те разстройвам — искрено се обиди принцесата.

Принцът прокара пръсти през влажните си къдри.

— Не си — излъга, докато двама слуги приближаваха да загърнат голите му рамене с халат. Гневът го изгаряше, но бе насочен изцяло към него, задето бе свалил защитата си и се бе оставил да изгуби фокуса си. Трябваше да си тръгне отдавна, но не искаше да се изправя лице в лице със сенките, които идваха със съня. Сега тялото го болеше, а умът му се замъгляваше от умора.

— Денят беше дълъг и съм уморен.

Кора нацупи устни и изплака:

— Рай, беше само игра. Нямаше да я задържа!

Принцът коленичи на плочките на ръба на басейна, вдигна брадичката й и я целуна по челото. Каза й:

— Знам.

Остави я седнала сама във водата.

Отвън Вис се бе отпуснал в едно кресло, сънен, но буден.

— Съжалявам — обърна се към него Рай, когато гвардеецът се надигна. — Не беше нужно да ме чакаш. Или аз не биваше да се бавя толкова.

— Всичко е наред, сър — отвърна телохранителят му уморено и закрачи по петите му.

Дворецът бе притихнал в този късен час, отекваха само гласовете на гвардейците на пост, докато Рай се изкачваше по стълбите и спря за миг пред покоите на Кел, преди да си спомни, че брат му не е тук.

Спалнята му беше празна, приглушените лампи хвърляха дълги сенки по всички повърхности. Колекция от тонизиращи напитки блестеше върху барчето — отвари на Тийрън за случаите, когато нощите ставаха тежки, но топлината от банята още лепнеше по крайниците на принца и зората отстоеше само на няколко часа, така че Рай постави брошката върху масата и рухна в леглото.

Само за да го нападне топка бяла козина.

Котката на Алукард спеше на възглавницата му и измяука възмутено, когато Рай се приземи върху чаршафите. Той нямаше сили да прогони гостенката — виолетовите й очи го предизвикваха да пробва — отпусна се и с изненада усети меката тежест на лапа да побутва рамото му, преди котката да се сгуши до него. Рай разсеяно прокара пръсти през козината на животното, а тихото й напевно мъркане и слабото, но доловимо ухание на капитана — призрак от морски бриз и лятно вино — го тласнаха в прегръдките на съня.