В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (33)

IX

На моменти Лайла се чудеше как, по дяволите, е стигнала дотук.

Чии стъпки — или грешки — бе повторила. Преди година беше крадец в съвсем различен Лондон. Преди месец беше пират, плаващ в открито море. Преди седмица беше магьосник в „Есен Таш“. А сега — ето ти на̀. Антари. Сама, но не и самотна. Без корени, ала не свободна. Твърде много животи бяха оплетени в нейния. Имаше твърде много хора, за които да се притеснява, и за пореден път не знаеше дали да остане, или да бяга — налагаше се обаче изборът да почака, защото този град умираше и тя искаше да го спаси. А може би това беше знак, че вече е избрала. Поне засега.

Лайла огледа килията в Светилището, където нямаше друго, освен нар и символите по пода. Бе идвала тук веднъж, помъкнала на гръб принц на смъртно легло. Светилището й се стори студено и празно дори тогава, но сега беше още по-зловещо. Коридорът отвън, преди тих, сега бе мъртвешки притихнал, единствено дъхът й раздвижваше въздуха. Бледа светлина гореше в свещниците по стените с равномерния пламък, който тя бе привикнала да приписва на магия. Лъхналото течение бе достатъчно силно да раздвижи пешовете на куртката й, но вятърът почти не залюля пламъците. Жреците си бяха тръгнали до един, повечето се укриваха в двореца и същевременно поддържаха защитата, а другите се бяха пръснали из града, изгубени в мъглата. Странно, каза си Лайла, че нямат имунитет към нея, но предположи, че да си по-близо до магията, невинаги е нещо хубаво. Не и когато магията играе ролята и на дявол, и на бог.

Тишината в Светилището й се струваше неестествена — беше прекарала години да се промъква през тълпи, да изнамира уединение в тесни пространства. Сега крачеше сама през постройка, предназначена за десетки, дори за стотици обитатели — нещо като църква, която изглежда нередно, лишена от поклонниците си, без меката и равномерна топлина на съвкупната им магия.

Само покой и гласът… гласовете?… отвъд сградата, които я призовават: „Излез, излез или ме пусни“.

Лайла потрепери, изправена на нокти, и затананика под нос, докато се качваше по стълбите.

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

На горната площадка тръгна по централния коридор със сводести тавани и каменни колони, всичките изсечени от еднакъв камък с лъскави частици. Между колоните се намираха големи съдове, оформени от гладко бяло дърво, всеки препълнен до ръба с вода, цветя или фин пясък. Лайла прокара пръсти през водата, докато минаваше край нея — инстинктивно покръстване, погребан спомен от детството на един свят разстояние.

Стъпките й отекваха в пещероподобното пространство и тя направи гримаса, след което догоди походката си до тази на крадец, безшумен дори върху камък. Косъмчетата в основата на тила й настръхнаха, докато пресичаше коридора, и…

Чу удар, като че камък по дърво. Разнесе се веднъж, после се повтори и потрети.

Някой чукаше по вратите на Светилището.

Лайла застина, несигурна какво да стори.

— Алос мас ен! — извика някой. — Пусни ме.

През дебелото дърво крадлата не успяваше да различи дали гласът е мъжки или женски, но и в двата случая се вдигаше прекалено много шум. Девойката бе видяла по улиците бунтовни тълпи, банди мъже и жени със сенки в очите да нападат онези, които не са се поддали, опитват се да се борят, привлечени са към битката им като котки към мишки. Определено не желаеше да влизат тук.

— Дявол го взел! — изръмжа и се втурна към вратата.

Беше заключена и се наложи да налегне с половината си тежест на желязото, за да го накара да се размърда. Стискаше нож между зъбите си. Най-сетне резето се освободи, тя отвори Светилището и вътре излази мъж, който падна на колене на каменния под.

— Ренса тав, ренса тав — заекваше той задъхано, докато Лайла затваряше вратата зад него и изплю острието обратно в ръката си. Извърна се, готова за битка, но мъжът не бе помръднал, стоеше със сведена глава и извинително коленичил.

— Не биваше да идвам — каза той.

— Вероятно не — съгласи се Лайла, — но сега си тук.

Чул гласа й, новодошлият вдигна глава, а качулката му се хлъзна назад и разкри тясно лице с ококорени, неомагьосани очи.

Лайла отпусна ножа до хълбока си.

— Ленос?

Вторият помощник на „Острието“ я зяпаше изумен.

— Бард?

Лайла почти очакваше Ленос да изпълзи назад ужасѐн — винаги се държеше с нея като с открит огън, способен да го изгори във всеки момент, ако се приближи прекалено — но лицето му си остана изкривено от изумление. Изумление и благодарност. Той изхлипа от облекчение и дори не се дръпна, когато тя го изправи на крака, макар че се взираше в мястото, където ръцете им се докосваха, и нещастно промърмори:

— Тас ира…

Окото ти.

— Дълга нощ беше… — Лайла погледна към светлината, която струеше през прозорците. — И ден. Откъде разбра, че съм тук?

— Не знаех — морякът взе да върти глава насам-натам, присъщ за него нервен тик. — Ала когато камбаните зазвъняха, си помислих, че някой от жреците…

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Капитанът в безопасност ли е?

Лайла се поколеба. Не беше виждала Алукард, откакто беляза челото му, но преди да успее да каже и толкова, на вратата отново се почука. Лайла и Ленос се обърнаха.

— Пусни ме — обади се нов глас.

— Сам ли беше? — попита Лайла.

Ленос кимна.

— Пусни ме — продължи онзи зад вратата със странно равен тон.

Лайла и морякът отстъпиха крачка назад. Вратата беше дебела и резетата — здрави, а и Светилището по идея бе защитено от черна магия, но тя не знаеше колко ще удържи без жреците. Подкани новия си спътник:

— Да вървим!

Лайла имаше памет на крадец и картата на Тийрън се разгърна пред очите й в пълни подробности, разкривайки коридорите, килиите, кабинета. Ленос вървеше плътно по петите й и шаваше с устни, докато четеше беззвучно молитва.

Винаги бе играл ролята на най-религиозния на борда на кораба, молеше се при първия знак за лошо време, в началото и в края на всяко пътуване. Лайла нямаше представа на какво или на кого се моли. Другите моряци му угаждаха, но май никой от тях не се интересуваше особено. Тя приемаше, че за местните магията е онова, което Бог — за християните, и понеже никога не беше вярвала в Господ, смяташе за твърде глупаво да мислиш, че Той ще има свободно време да подава ръка на всеки люлеещ се кораб. И все пак…

— Ленос — поде внимателно, — защо не си пострадал?

Той се огледа, сякаш не беше съвсем наясно. После извади изпод ризата си талисман. Лайла се вцепени при вида му — символът отпред бе силно износен, почти изтрит, но се виждаха същите извити краища като на сигила на черния камък, а от вида му я полазваха същите топли и студени вълни. В средата на талисмана, уловена в стъклено мънисто, висеше едничка капчица кръв.

— Баба ми — обясни Ленос. — Хелина. Тя беше…

— Антари — продължи Лайла.

Морякът кимна.

— Магията не се предава по наследство — обясни. — Така че силата й никога не ми е била от особена полза… — сведе поглед към огърлицата. — По-големият ми брат, Таник, трябваше да наследи медальона, но той не го искаше, бил само безполезна дрънкулка, и го даде на мен…

— Навярно боговете на магията все пак са добронамерени към теб — предположи Лайла и огледа коридорите и от двете им страни.

— Навярно — съгласи се Ленос, но не й се стори особено убеден.

Тя пак зави наляво и се озова пред вратата на библиотеката. Беше затворена.

— Е — погледна го: — Или си късметлия, или си благословен. Избери си.

Ленос нервно се ухили.

— Какво би избрала ти?

Допряла ухо до дървото, Лайла се вслуша за признаци на живот.

— Аз? — озадачи се, докато отваряше вратата. — Бих избрала умно.

Зад вратата видяха редица маси с все още отворени върху тях книги, а хартията шумолеше леко на течението.

В дъното на библиотеката, зад последните рафтове, Лайла отвори кабинета на Тийрън. Върху бюрото се издигаше чутовна кула свитъци. По полиците бяха наредени мастилници и книги. В отворена витрина се виждаха многобройни рафтове със стъклени буркани.

— Пази на вратата — нареди Лайла, вече посегнала към тинктурите и билките.

Присви очи да прочете названията им, написани на стенографски арнески, в който не я биваше. Подуши шишенце, в което изглежда имаше масло, и обърна отвора му върху възглавничката на палеца си.

„Тигре, тигре“ — изпя наум, побутвайки силата във вените си, изваждайки я от канията, както би направила с нож. Щракна с пръсти и в шепата й се появи малко пламъче. На неговата трепкаща светлина тя проучи списъка с поръчки и се хвана за работа.

 

 

— Мисля, че това е всичко — заключи девойката и нарами брезентовата торба. Свитъците заплашваха да се изсипят от нея, а стъклениците дрънчаха тихичко вътре: бутилки с кръв и мастило, билки и пясък, и всевъзможни други средства, чиито имена не означаваха нищо за крадлата. В допълнение към списъка на Тийрън отмъкна манерка с течност, наречена „спи сладко“, и мъничка ампула, описана като „чай на провидеца“, но остави всичко друго и дори бе силно впечатлена от сдържаността си.

Ленос стоеше до вратата, опрял длан на дървото и тя нямаше представа дали го прави, защото има нужда от опора или се вслушва, както моряците правят понякога, ако идва буря — не чрез звук, а чрез вибрации.

— Някой продължава да чука — прошепна той. — И според мен вече не е сам.

Следователно не можеха да излязат навън през вратата, нито оттам, откъдето бяха дошли, не и без неприятности. В коридора Лайла огледа разклоненията му, призовавайки в ума си картата, и й се прииска да бе имала време да проучи по-голяма част от пътя, който възнамеряваше да измине. Щракна с пръсти. В шепата й се съживи пламък и тя затаи дъх, докато светлината му се уталожи и затанцува леко. Закрачи, Ленос я следваше по петите, а на свой ред тя следваше студеното течение.

Зад тях се чу рязкото тракване на нещо, падащо от висока полица.

Лайла се обърна, пламъкът в ръката й надигна глава — навреме, за да видят как каменна сфера се разбива на пода. Крадлата се подготви за нападение, каквото обаче не последва. Вместо това само чифт познати аметистови очи проблеснаха на светлината.

— Еса?

Котката на Алукард се прокрадна напред, настръхнала, но щом Лайла посегна към нея, се дръпна, очевидно уплашена, и побягна през най-близката отворена врата. Крадлата изруга под нос. Зачуди се дали да не зареже всичко — мразеше котката, а беше и почти сигурна, че чувствата са взаимни — но животинката вероятно знаеше друг изход.

Затова тя и морякът последваха котката през една врата и после през друга, стаите около тях се охладиха дотам, че се появи скреж. Отвъд третата врата откриха подобие на вътрешен двор, открит към утринния въздух. Дузина арки водеха в градина, не поддържана като останалите в Светилището, а дива — преплетени дървета, едни оголели за зимата, а други — лятно зелени. Напомни на крадлата за дворцовия двор, където бе намерила Рай предишния ден, само че без следа от ред. Цветя цъфтяха и лози се усукваха около пътеката, а отвъд градината…

Отвъд градината нямаше нищо.

Нито арки, нито врати. Дворчето гледаше към реката, а нейде отвъд гъстия клонак, градината свършваше и потъваше в сенките.

— Еса? — подвикна Лайла, но котката, стрелнала се сред чимшира, не се виждаше никъде. Крадлата потрепери и изруга от внезапния, хапещ студ. Вече бе тръгнала да се обръща към вратата, ала ясно прочете въпроса в очите на Ленос. Целият екипаж знаеше колко много значи глупавата котка за Алукард. Веднъж на шега й беше казал, че това е талисманът, в който крие сърцето си, но бе признал също и че Еса е подарък от любимата му по-малка сестра. Възможно беше в определен смисъл и двете твърдения да са верни.

Лайла изруга и пусна торбата в ръцете на Ленос.

— Не мърдай оттук!

Вдигна яката си заради студа и нахлу в градината, като прекрачваше подивелите лози и се привеждаше под ниските клони. Вероятно това кътче представляваше метафора на хаоса в естествения свят — направо чуваше как Тийрън я поучава да стъпва леко, докато междувременно тя вадеше най-острия си нож и отряза препречилата пътя й лоза.

— Насам, Еса! — подвикна. Беше стигнала до средата на градината, когато осъзна, че вече не вижда пътека пред себе си. Нито зад себе си. Все едно бе излязла изцяло от Лондон и бе влязла в свят, изграден само от мъгла.

— Върни се, писе! — прошепна, стигнала до края на градината, — иначе, кълна се в Господ, ще те хвърля в…

И млъкна. Градината свършваше рязко, право пред нея, с корени, провиснали покрай платформа от светъл камък. И отвъд ръба, точно както си бе помислила, нямаше нито стена, нито преграда. Само стръмен скат към черната мазнота на Айл долу.

— Не знаеш ли?

Лайла се обърна към гласа и откри момиче, високо до кръста й, да стои между нея и края на градината. Послушница, облечена в бялата роба на Светилището, тъмната й коса бе прибрана в спретната плитка. В очите й се вихреше магията на Осарон и крадлата вкопчи пръсти в ножа си. Не искаше да убива момичето. Не и ако в нея се бе запазила поне капка от душата й, която се мъчи да излезе на бял свят. Не искаше, но бе готова да го стори.

Малката послушница наклони глава и се взря нагоре в светлото небе. Насинена кожа обграждаше ноктите й и очертаваше черни линии по бузите.

— Кралят ни вика.

— Така ли? — попита Лайла и пристъпи към градината.

Мъглата около тях се сгъстяваше, поглъщаше ръбовете на света. А после от нищото заваля сняг. Полетя снежинка, кацна на бузата й и…

Лайла простена, когато мъничко острие от лед прободе кожата й.

— Какво, по дяволите…

Послушницата се засмя, когато Лайла обърса бузата си с опакото на ръката, а навред около нея снежинките се превръщаха в остриета и се спуснаха към нея. Огънят се озова в шепите й, преди дори да се сети да го призове, и тя приведе глава, а горещината се усука около нея в щит, ледът се топеше, без да стига до кожата й.

— Хубав номер — промърмори и вдигна глава.

Ала послушницата беше изчезнала.

В следващия миг малка, ледена ръка се вкопчи в китката на Лайла.

— Пипнах те! — възкликна момичето и в гласа й зазвъня смях, а от пръстите й се плисна сянка, но тутакси се отдръпна от кожата на Лайла. Нападателката посърна и с отвращение рече: — Ти се една от тях!

Вместо да я пусне обаче, стегна още по-здраво пръсти. Момичето беше силно, нечовешки силно — с черни вени, изпъкнали над кожата като въжета — и помъкна Лайла настрани от градината, към мястото, където Светилището свършва и мраморът изчезва. Далеч под тях се ширеше реката — неподвижна черна плоскост.

— Пусни ме! — запъна се крадлата.

Послушницата не изпълни нареждането й.

— Той не е доволен от теб, Делайла Бард!

— Пусни ме!

Ботушите на Лайла се подхлъзнаха по гладката каменна повърхност. Четири крачки до ръба на платформата. Три.

— Чул е какво каза — че ти си пуснала Кел на свобода. И ако не се отвориш за него… — момичето се изкиска, — ще те удави в морето.

— Ама че си неприятна! — изръмжа Лайла и за последно се опита да се откопчи. Когато това не проработи, тя посегна да извади ножа.

Едва го измъкна от канията и друга ръка — тази беше по-голяма — я хвана за китката и я усука свирепо, така че изтърва оръжието. Лайла се обърна, вече прикована от двама, и видя кралски гвардеец, по-едър и от Барън, с тъмна брада и съсипани останки от нейната мазка на челото си.

— Срещала ли си мраковития крал? — изтътна той.

— По дяволите! — изсъска Лайла, понеже в градината пристъпи трети участник. Старица, боса, облечена само в блещукаща нощница.

— Защо не го пуснеш в себе си?

Стигаше й толкова. Вдигна ръце и бутна, както бе сторила на ринга съвсем неотдавна. С все сила. Мощ срещу мощ. Но от каквото и да бяха изградени тези хора сега, не подейства. Те се усукаха около силата й. Мина право през тях като вятър през жито и после отново я помъкнаха към опасната бездна.

Две крачки.

— Не искам да ви нараня! — излъга крадлата. В този миг беше готова да ги нарани много сериозно, но това нямаше да спре чудовищата да й дърпат конците. Трескаво се замисли за някакъв изход.

Една крачка — и вече нямаше време. Ботушите на Лайла удариха в гърдите на момиченцето и то отлетя встрани. После тя щракна с пръсти, извади втори нож и го заби между цепнатините в бронята на гвардееца, при коляното. Очакваше той да се олюлее, да изпищи или поне да я пусне. Нищо такова не се случи.

— О, стига де! — изръмжа тя, а той я избута още половин стъпка към ръба, докато послушницата и старицата й преграждаха пътя за бягство.

— Кралят иска да си платиш! — заяви гвардеецът.

— Кралят иска да се молиш! — съобщи й момиченцето.

— Кралят иска да коленичиш! — допълни старицата.

Гласовете им притежаваха звънлива напевност, а Лайла вече стоеше на ръба.

— Моли се за твоя град!

— Моли се за твоя свят!

— Моли се за твоя живот!

— Никога не се моля! — изръмжа антари от Сивия Лондон и ритна с все сили острието, забито в крака на гвардееца. Поне коляното поддаде, но когато падна, той я повлече със себе си. За щастие, търколи се встрани от ръба, така че крадлата се измъкна от хватката му и се изправи отново, но тънките ръце на старицата вече се вкопчваха в гърлото й. Лайла я отърси право в приближаващата послушница и изтанцува на няколко стъпки от ръба.

Сега поне имаше зад гърба си градина, а не каменен ръб.

Но и тримата нападатели бяха вече на крака, очите им — изпълнени със сенки, и устите — с думите на Осарон. И ако побегнеше, просто щяха да я последват.

Кръвта й звънтеше от възбудата от битката и пръстите я сърбяха да призове огън, но той действаше само ако се притесняваш да не се опариш. Тяло без страх не би се забавило пред лицето на огъня. Не, на Лайла й трябваше нещо солидно. Плътно.

Сведе поглед към широката каменна платформа.

Би могло да се получи.

— Да коленича ли иска? — попита и спокойно се наведе, а коленете й тупнаха на студения камък.

Пленниците на Осарон я наблюдаваха мрачно как притиска и двете си длани към мраморния под и рови в паметта си за откъс от Блейк — нещо, каквото и да е, само и само да центрира мислите й — но после, внезапно, Лайла осъзна, че не се нуждае от думи. Потърси пулса на камъка и откри стабилен ритъм като дръпната струна.

Нападателите отново тръгнаха към нея, ала вече бе твърде късно.

Лайла улови нишките и дръпна.

Земята затрепери под нея. Момичето, гвардеецът и старицата сведоха очи към пукнатините, плъзнали сякаш са дълбоки корени в камъка под тях. От край до край се отвори зловеща цепнатина и откъсна плочата от градината, а падналите души — от Делайла Бард. После се отчупи и тримата се търколиха с трясък и плисък в реката под тях. И настъпи тишина.

Лайла се изправи, задъхана, но с триумфална усмивка на устните, а последните няколко парченца камък още се сипеха от ръба. Не беше най-елегантното решение, много ясно, но беше ефективно.

В градината някой извика името й.

Ленос.

Обърна се към него точно когато пипало мрак се уви около крака й и дръпна.

Лайла тупна тежко на земята.

И продължи да пада.

Да се пързаля.

Сенките се увиваха около глезена й като упорита лоза — не, като ръка, която я влачеше към ръба. Тя се хлъзгаше по неравната земя, драпаше да се хване за нещо, за каквото и да е, ала ръбът приближаваше все повече и повече, и накрая падна през него и рухна, а отдолу нямаше нищо друго, освен черна вода.

Лайла успя да вкопчи пръсти в самия ръб. Стисна го с все сила.

И мракът я стискаше, дърпаше я надолу, натрошеният ръб на каменната платформа се врязваше в дланите й. Разрани я до кръв и едва тогава, щом потекоха първите капки, мракът се отдръпна и я пусна.

Лайла висеше задъхана на ръба и застави порязаните си длани да поемат тежестта й, придърпа се нагоре, преметна единия си ботуш през неравния край и изтласка цялото си тяло нагоре и на равното.

Претърколи се по гръб, с пулсиращи длани, зинала за въздух.

Все още лежеше неподвижна, когато Ленос най-сетне дойде.

Огледа натрошената платформа и ивицата кръв. Ококори очи като чинии.

— Какво стана?

Лайла се издърпа да седне.

— Нищо — промърмори и се изправи. От пръстите й все още капеше кръв на едри капки.

— Това нищо ли е?

Тя завъртя глава да раздвижи врата си и се поправи:

— Нищо, с което да не мога да се справя.

И едва тогава забеляза пухкавата бяла купчинка в ръцете на Ленос. Еса.

— Дойде, когато я повиках — обясни срамежливо вторият помощник. — И мисля, че намерих изход.