В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (3)

III

Кел продължи да се блъска в металната рамка дълго след като вратата хлопна и резето се плъзна на мястото си. Крясъците му отекваха в светлите каменни стени. Пищя, докато прегракна. Ала въпреки това не дойде никой. Страхът препускаше във вените му, но най-много го плашеше разхлабеният възел в гърдите му — разнищването на жизненоважната връзка, разпространяващата се тръпка на загубата.

Вече почти не чувстваше пулса на брат си.

Всъщност не чувстваше нищо, освен болката в китките си и ужасния, вцепеняващ студ. Гърчеше се срещу металната рамка, бореше се с оковите, но те удържаха. По цялото съоръжение бяха изписани заклинания и въпреки размазаната по метала кръв на Кел, нашийникът го стискаше за гърлото и го откъсваше от всичко, от което се нуждаеше. От всичко, което притежаваше. От всичко, което представляваше. Нашийникът хвърляше сянка върху ума му — ледена плоча върху мислите му, вцепеняващи ужас и мъка — и през мъглата се прокрадваше отсъствието на надежда. Или сила.

Предай се — отекваше шепот в кръвта му. — Не ти остана нищо. Ти си нищо. Безсилен.

Кел никога не бе оставал безсилен.

Не знаеше как да живее без сили.

Паника се надигна на освободеното от магията място.

Трябваше да се измъкне.

От тази клетка.

От този нашийник.

От този свят.

Рай гравира дума в своята плът, за да върне Кел у дома, а той се фръцна и отново избяга. Изостави принца, трона и града. Последва през врата в света непозната жена в бяло, понеже тя му каза, че има нужда от него; че трябва да помогне, вината е негова и е длъжен да поправи грешката си.

Сърцето на Кел прескочи удар.

Не — не неговото сърце. Сърцето на Рай. Живот, обвързан към магията, която вече не притежаваше. Паниката отново се надигна, горещ полъх на фона на вцепеняващия студ, и Кел се вкопчи в нея, противопостави я на студения кошмар на нашийника. Напъна се в рамката, стисна зъби и дръпна оковите си така, че в китката му изпука кост и плътта се разкъса. На гъсти червени капки по каменния под покапа кръв — ярка, но безполезна. Кел прехапа писъка си, когато металът го дръпна назад и се вкопа в кожата му. Болката цъфтеше в ръката му, но той продължи да дърпа, металът опъваше мускулите и после задра по кост, преди най-сетне да освободи дясната му китка.

Кел се отпусна с изпъшкване и се опита да свие кървящите си, омекнали пръсти около нашийника, но в мига, когато докосна метала, ужасен вцепеняващ студ се стрелна по ръката му и нахлу в главата му.

— Ас стено! — примоли се той. Счупи се.

Не се случи нищо.

Мощта не се надигна да посрещне словото.

Кел изплака и се отпусна в рамката. Залата се наклони и се сви като тунел, а умът му се хързулна към мрака, но той застави тялото си да остане изправено, застави се да преглътне жлъчката, надигнала се в гърлото му. Сви одраната си и натрошена ръка около все още вързаната и започна да дърпа.

Минаха минути — но имаше чувството, че са часове, дори години — преди Кел най-сетне да се откъсне от оковите.

Препъна се една крачка извън рамката и се олюля. Металните белезници бяха порязали дълбоко китките му — твърде дълбоко — и той неудържимо се пързаляше по светлите плочи, хлъзгави от червената кръв.

Твоята ли е? — прошепна нечий глас.

Спомен за Рай като малък, вцепенен от ужас при вида на оплескалата гърдите му кръв и прерязаните вени на Кел.

Всичката ли е твоята?

Кел трескаво задърпа металния нашийник и изпод него също потече кръв.

Пръстите го боляха от студа, съумя обаче да напипа токата. Мъчеше се да я отвори, но тя устоя. Антари губеше фокус. Подхлъзна се в кръвта си и падна, успя да се подпре на натрошените си ръце. Изпищя и се сви на топка, макар че крещеше на тялото си да се изправи.

Трябваше да стане.

Трябваше да се върне в Червения Лондон.

Трябваше да спре Холанд — да спре Осарон!

Трябваше да спаси Рай!

Трябваше, трябваше, трябваше — но в този миг бе способен само да лежи на студения мрамор, а топлината изтичаше на плитка червена локва около него.