В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (124)

IX

Холанд стоеше сам насред Сребърния лес.

Дълго се вслушва в отгласите от заминаването на Кел — няколкото кратки крачки, след които се възцари тишина. Отметна глава и си пое дълбоко дъх, присвил очи срещу слънцето.

Петънце чернота се стрелна през облаците над главата му — птица, точно като в съня му — и умореното му сърце се разтупка, но птицата беше само една, а след нея не дойдоха нито Алокс, нито Талия, нито Ворталис. Гласовете им бяха отдавна замлъкнали. Животите им — отдавна изгубени…

Кел си тръгна, вече нямаше кой да го види и Холанд се облегна на най-близкото дърво, ледената му кора бе досущ като студена стомана зад гърба му. Свлече се по ствола и се отпусна уморено върху мъртвата земя.

Лек ветрец разлюля оголялата гора. Холанд затвори очи и си представи, че още малко и ще чуе шумоленето на листата, още мъничко и ще усети перушинената лекота, с която се сипят едно по едно върху кожата му. Не отвори очи, не искаше да разрушава фантазията си. Остави листата да падат. Нека вятърът духа. Нека лесът шепне — безформени звуци, сливащи се в думи.

Кралят идва, сякаш казваха те.

Дървото зад гърба му започна да се затопля и Холанд осъзна, съвсем смътно, че никога повече няма да се надигне.

Слагаме край, помисли си — без страх, само с облекчение и тъга.

Опита. Даде всичко от себе си. Но се чувстваше толкова уморен!

Шумоленето на листата в ушите му се усили и той усети как се отпуска в дървото и в прегръдката на нещо по-меко от метал и по-тъмно от нощ.

Сърцето му забави ход като извъртяла се докрай пружина на музикална кутийка или сезон в края си.

Последната глътка въздух напусна дробовете на Холанд.

А после, най-сетне, светът си пое дъх.