В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (69)

I

Тийрън Серънс не умееше да вижда бъдещето.

Виждаше само себе си.

Мнозина не разбираха точно този проблем при гадаенето. Човек не е способен да се взре в потока на живота, в сърцето на магията — и да я прочете, все едно е книга. Светът говори свой език, неразгадаем като чуруликането на птица и шумоленето на листата. Език, който не е предназначен дори за жреци.

Арогантен е, който се мисли за бог.

И арогантен е бог, помисли си Тийрън, загледан през прозореца, който се мисли за човек.

Ето защо не се опитваше да види бъдещето, когато наля вода в плитка купа, взе стъкленица с мастило и капна вътре три капки от него, а после се взря в облака, бухнал под повърхността. Изобщо не гледаше навън, а навътре.

Гадаенето по вода, в крайна сметка, отразява ума на гадаещия — начин да погледне към себе си и да поставя въпроси, на които само той е способен да отговори.

Тази вечер въпросите на Тийрън се въртяха около Максим Мареш. Около заклинанието, което кралят тъчеше, и колко далеч следва авен есен да му позволи да стигне.

Тийрън Серънс бе служил на Нокил Мареш по времето, когато носеше короната, и бе гледал как расте синът му, Максим; стоя редом с него, когато той се ожени за Емайра, присъстваше и когато дойде време да доведе Рай на бял свят, той въведе и Кел в двореца. Прекара живота си в служба на това семейство.

А сега не знаеше как да го спаси.

Мастилото се разля във водата, посиви я и по потръпването на повърхността Тийрън усети приближаването на кралицата още преди да я види. Студен полъх се понесе в стаята зад гърба му.

— Надявам се, не възразявате, Ваше Величество — обади се той тихо. — Взех назаем от вашата посуда.

Тя стоеше неподвижно, скръстила ръце пред гърдите си, сякаш й беше студено или пазеше нещо крехко зад ребрата си.

Емайра никога не му се доверяваше, не търсеше отвореното му ухо, независимо колко пъти й беше предлагал. Затова я изучи чрез Рай, чрез Максим и чрез Кел. Научаваше мислите й, като я наблюдаваше как съзерцава света с големите си, тъмни очи и избягва да примигва от страх да не пропусне нещо.

Сега тези големи, тъмни очи се насочиха към плитката купа в ръцете на жреца.

— Какво видя?

— Виждам, каквото показват всички отражения — отговори той уморено. — Себе си.

Емайра прехапа устна — жрецът бе виждал стотици пъти и Рай да прави така. Вкопчи пръсти в дрехата си.

— Какво е подхванал Максим?

— Онова, каквото смята за право.

— Същото не се ли отнася и за всички ни? — прошепна кралицата.

Ситни сълзи се стичаха по бузите й и тя ги забърса с опакото на ръката. Едва за втори път Тийрън я виждаше да плаче.

Първият беше преди повече от двайсет години, още като новодошла в двореца.

Намери я в градината: опряла гръб на едно зимно дърво, тя се присвиваше, все едно й е студено, макар че две крачки по-нататък лятото бе в разгара си. Стоеше абсолютно неподвижна, с изключение на безмълвното потръпване на гърдите й, но жрецът забеляза бурята в очите й и напрежението в стиснатите й зъби. И досега си спомняше как си помисли, че кралицата му изглежда стара за толкова млад човек. Не остаряла, а изтощена, смазана под тежестта на своите мисли. Страховете, в крайна сметка, са тежък товар. И независимо дали Емайра ги огласяваше, Тийрън ги долавяше във въздуха, гъсти като напрежението преди порой.

Тогава тя отказа да му каже какво не е наред, но седмица по-късно Тийрън научи новината — видя лицето на Максим да светва от гордост, докато Емайра стоеше пред него, събрала сили да посрещне вестта, все едно е присъда.

Беше бременна.

Кралицата прочисти гърло, все още втренчила поглед в замъглената вода.

— Може ли да попитам нещо, мастър Тийрън?

— Разбира се, Ваше Величество.

Тя го стрелна с поглед — две тъмни езера със скрити дълбини.

— От какво се боиш най-много?

Въпросът го хвана неподготвен, но той не се поколеба да сподели истината:

— От празнотата. А вие, кралице моя?

Тя изви устни в тъжна усмивка.

— От всичко. Или поне така ми се струва.

— Не го вярвам — възрази Тийрън меко.

Тя се замисли.

— Тогава — от загубата.

Жрецът си поглади брадата.

— Любовта и загубата наподобяват кораба и морето. Усилват се взаимно. Колкото повече обичаме, толкова повече имаме за губене. Ала единственият начин да се избегне загубата, е да се избягва любовта. А такъв живот би бил ужасно тъжен!