В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (125)

X

Вятърът развяваше палтото на Кел.

Не беше нито кралско червено, нито пратеническо черно, нито турнирно сребърно. Беше просто, вълнено сиво палто. Не беше съвсем сигурен дали това му лице е ново, или старо, а само — че никога преди не го е виждал. Не и до тази сутрин, когато обърна палтото си от черното през червеното и стигна до лице, което не познаваше.

Новото палто имаше висока яка и дълбоки джобове, също и здрави копчета по протежение на предницата си. Беше палто за бури и силно вълнение, и само светиите знаят за какви приключения още.

Антари планираше да открие, понеже вече беше свободен.

Сама по себе си свободата беше главозамайваща. С всяка крачка Кел се чувстваше все едно се е избавил от котва, сякаш ще се издигне и ще се зарее. Но не, все още имаше въже, невидимо, но по-здраво от стомана, свързващо сърцето му със сърцето на Рай.

Щеше да се разтегли.

Щеше да се опъне.

Кел пое пътя през пристанището. Подмина фериботи и фрегати, местни кораби, вескански баржи и фароански скифове, съдове с всевъзможни размери и форми — търсеше „Среднощно острие“.

Трябваше да се досети, че Лайла ще избере именно него, с тъмната му обшивка и сините платна.

Стигна чак до трапа на кораба, без да погледне назад, но там, в края на пристана, все пак спря и се обърна да се възхити на двореца за последен път. Стъкло и камък, злато и светлина. Туптящото сърце на Лондон. Изгряващото слънце на Арнес.

— Да не си се разколебал?

Кел вдигна глава и видя Лайла, облегната на планшира на кораба. Пролетният вятър си играеше с късата й тъмна коса.

— Нищо подобно. Само се наслаждавам на гледката.

— Е, качвай се, преди да реша да отплавам без теб! — тя се обърна и закрещя заповеди на екипажа като същински капитан; всички моряци я слушаха и се подчиняваха. Катереха се с усмивка по мачтите; развързваха въжета и вдигнаха котва, сякаш нямаха търпение да опънат платна. Кел им съчувстваше. Лайла Бард бе истинско природно бедствие. Независимо дали държеше ножове, или огън, дали говореше тихо и примамливо, или със стоманена твърдост, тя сякаш държеше света в ръце. Може и така да беше.

В крайна сметка вече превзе самичка два Лондона.

Беше крадец, беглец, пират и магьосник.

Беше свирепа, силна и страховита.

Беше си все така загадъчна.

И той я обичаше.

В дъските пред краката на Кел се заби нож и той подскочи. Извика:

— Лайла!

— Отплаваме! — провикна се тя от палубата. — И ми донеси този нож. Той ми е любимият!

Младият магьосник поклати глава и изтръгна острието от мястото, където се беше забило в дъските.

— Те всичките са ти любими!

Качи се на борда. Екипажът не спря, не се поклони, не се отнесе с него като с по-различен от тях. Скоро „Острието“ се отлепи от кея, а платната се напълниха с утринен вятър. Сърцето на Кел блъскаше в гърдите и когато затвори очи, усети втори пулс, ехо от неговия.

Лайла застана зад него и той й върна ножа. Тя не каза нито дума, скри оръжието в тайна кания и облегна рамо на Кел. Магията помежду им течеше като река, като въже, и той се почуди каква ли щеше да стане спътничката му, ако беше останала в Сивия Лондон. Ако не се беше случило да го преджоби и не бе задържала краденото като откуп за приключение.

Може би не е трябвало изобщо да открива магията.

Или пък щеше да промени своя свят вместо неговия.

Кел се загледа за последно в двореца в далечината и си каза, че почти успява да различи силуета на мъж, застанал сам на най-горната тераса. От това разстояние се виждаше само смътна сянка, но Кел си помисли, че забелязва златен обръч, блеснал в косата му — и точно тогава още някой застана редом с краля.

Рай вдигна ръка и Кел отговори на жеста му с едничка неизречена дума помежду им.

Аноши.