В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (14)

III

Алукард обикаляше из спалнята на принца в очакване на новини.

Не беше чул нищо от онзи единствен писък, от първите крясъци на гвардейците в коридора и трополенето на стъпки отгоре.

Дебелите завеси и балдахинът, плюшените килими и възглавниците създаваха зловеща шумоизолация, блокираха външния свят и обгръщаха спалнята в потискаща тишина.

Бяха сами — капитанът и спящият принц.

Кралят беше излязъл. Жреците — също. Дори кралицата си тръгна. Един по един всички се бяха оттеглили, неизменно отправяли поглед към Алукард, който подсказваше: „Седни, остани“. Сякаш би напуснал тази стая. С радост щеше да изостави побъркващата тишина и притесняващите го въпроси, разбира се, но не и Рай.

Кралицата си тръгна последна. В течение на няколко секунди стоя между леглото и вратата, сякаш се разкъсваше физически.

— Ваше Величество, ще бдя над безопасността му! — обеща й Алукард.

В този миг изражението й се смени — кралската маска се смъкна и разкри уплашената майка.

— О, само да можеше!

— А вие можете ли? — попита той и тя стрелна с ококорените си кафяви очи Рай, застоя се още един безкраен миг и най-сетне се обърна и излезе.

Нещо привлече вниманието на Алукард към терасата. Не беше точно движение, а промяна в светлината. Приближи се до стъклената врата и видя сянка да се излива по стената на двореца като шлейф, опашка, завеса от лъскава чернота, която блещукаше и сменяше състоянията си — твърд камък, дим, твърдост — и се плъзна от речния бряг долу чак горе до покрива.

Несъмнено беше магия, но нямаше цвят, светлина. Дори да следваше приливите и отливите на силата, Алукард не виждаше нишки в нея.

Кел беше разказал на всички за Осарон, отровната магия от другия Лондон. Но как магьосник ще съумее да стори такова нещо? Как би го постигнало което и да е живо създание?

— Това е демон — беше казал Кел. — Къс жива, дишаща магия.

— Къс магия, който се мисли за човек? — изуми се кралят.

— Не — отвърна антари. — Къс магия, който се мисли за бог.

Сега, втренчен в колоната от мрак, Алукард разбра — тази твар изобщо не се подчинява на енергийните линии. Споява ги от нищото.

Той не бе способен да отклони очи.

Стори му се, че подът се накланя и го плъзва към стъклената врата и завесата от чернота отвъд. Ако успее да се приближи, може би ще различи нишките…

Капитанът вдигна ръце към вратата и се приготви да я бутне, но принцът се размърда насън. Тихо стенание зад гърба на магьосника, лека промяна в дишането — достатъчно да накара Алукард да обърне гръб на терасата, временно забравил мрака зад стъклото, и да забърза към леглото.

— Рай — прошепна, — чуваш ли ме?

Бръчка по челото на принца. Намек за напрежение в мускулите по протежение на челюстта. Дребни признаци, но Алукард се вкопчи в тях и бръсна черните къдри от челото на Рай в опит да изтрие и спомена за принца, мумифициращ се върху кралското ложе.

— Моля те, събуди се!

Плъзна пръсти по ръкава и се вкопчи в дланта му.

Алукард открай време обичаше дланите на Рай, гладки и с дълги пръсти, създадени за докосване, за жестикулиране, за музика.

Не знаеше дали принцът продължава да свири, но навремето, ако беше в настроение, свиреше със същата лекота, с която говореше езици. Умело.

Призрак на спомен. Танц на нокти по кожата му.

— Изсвири ми нещо — бе помолил Алукард и Рай се усмихна с ослепителната си усмивка, светлината на свещите танцуваше в кехлибарените му очи и ги превръщаше в злато, а пръстите му се плъзгаха и изпълняваха акорди по рамото му, по гърдите и все по-надолу.

— Предпочитам да свиря на теб!

Сега капитанът сплете пръсти с пръстите на принца, облекчен да ги открие топли, щастлив от лекото, едва доловимо помръдване на Рай. Внимателно се качи на леглото. Предпазливо се изтегна до спящия принц.

Зад стъклото мракът започна да се цепи и разстила, но Алукард следеше с поглед надигането и спадането на гърдите на Рай — и как стотици сребърни нишки бавно се сплитат отново.