В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (37)

IV

Репликата улучи целта, точно както Холанд знаеше, че ще стане.

Кел се взираше в него в очакване на номера, на кукичката.

— Екзекуция? — повтори и поклати глава. — Страстта ти към саморазрушение е впечатляваща, но…

— Въпрос на практичен подход е — Холанд потърка рамене в стената, — не на примирение.

— Не те разбрах.

Все не ме разбираш, помисли мрачно белият антари.

— Как го правите тук? — попита с престорено безразличие, все едно говореха за ястие или танц, не за смъртна присъда. — С острие или с огън?

Кел се взираше немигащо в него, сякаш никога не бе виждал екзекуция.

— Предполагам — додаде пленникът, — използвате меч…

Холанд беше прав, разбира се.

— В твоя град как се прави?

За първи път Холанд станал свидетел на екзекуция още като хлапе, покачено върху раменете на брат си. Години наред ходеше с Алокс на площада. Спомняше си насилствено разперените ръце на осъдените, дълбоките разрези и строшените кости, и как прясната кръв се стича в корита…

— Екзекуциите в моя Лондон бяха бавни и брутални, и много публични.

Кел потрепери от отвращение:

— Ние не славим смъртта с публичност.

Веригите издрънчаха, а Холанд се наведе напред.

— Тази обаче трябва да бъде публична. Някъде на открито, където той да я види.

— Какво намекваш?

— Осарон се нуждае от тяло. Няма как да завземе този свят без мен.

— Така ли? — подигра се Кел. — Понеже засега се справя прекрасно!

— Действа тромаво, цели се напосоки — отвърна презрително Холанд. — Това не му е по вкуса.

— Като че ли знаеш.

Белият антари не обърна внимание на удара под кръста.

— Няма нищо славно в корона, която не можеш да сложиш, дори ако още не го е осъзнал. Осарон е създание на потенциала. Никога няма да се задоволи с наличното, което притежава. И при цялата му мощ и въплътена магия, никак не го бива да създава плът и кръв. Което няма да го спре в опитите да отрови всяка душа в Лондон, търсейки пешка или съд, но никой няма да се окаже подходящ за него.

— Понеже се нуждае от антари.

— Разполага само с три варианта.

Кел се вцепени.

— Знаел си за Лайла?

— Естествено — отвърна Холанд равно. — Да не съм глупак.

— Достатъчно си глупав да играеш по свирката на Осарон — възрази младият магьосник през стиснати зъби. — Достатъчно глупав да настояваш за екзекуцията си. Какъв е смисълът? Ще сведем вариантите му от три на два и той пак ще…

— Планирам да му дам каквото желае — заяви Холанд мрачно. — Да коленича, да му се примоля и да го поканя да влезе. Планирам да му дам желания съд… — Кел го зяпаше с открито отвращение. — А после възнамерявам да позволя да ме убиеш.

Отвращението на младежа премина в потрес, сетне в объркване.

Холанд се усмихна — студено и невесело разтягане на устните.

— Трябва да се научиш да криеш чувствата си.

Кел преглътна и направи вял опит да прикрие изражението си.

— Колкото и да ми се иска да те убия, Холанд, ако го сторя, няма да убия и него. Или си забравил, че магията не умира?

— Вероятно не, но може да бъде затворена.

— С какво?

— Ас тосал.

При изричането на тази кръвна заповед Кел инстинктивно се дръпна, после пребледня, осъзнал значението й.

— Не.

— Значи заклинанието ти е известно?

— Мога да те превърна в камък. Би било по-милостив край.

— Не търся милост, Кел! — Холанд вирна брадичка и насочи вниманието си към високия таван на килията. — Искам да довърша започнатото от мен.

Червеният антари прокара пръсти през рижата си коса.

— Ами ако Осарон не захапе кукичката? Ако не дойде, ти ще умреш.

— Смъртта идва за всички ни — отвърна равно Холанд. — А аз искам моята да означава нещо.

 

 

Вторият сериозен опит за убийството на Холанд се случи, когато беше на осемнайсет и се прибираше у дома със самун черен хляб в едната ръка и бутилка кааш в другата.

Слънцето залязваше и градът приемаше различна форма. Беше рисковано да си на улицата, ако ръцете ти са заети, но Холанд израсна едър, с дълги мускулести крайници, широки рамене и висок. Вече не носеше черната си коса пусната пред окото. Не се опитваше да се крие.

На половината път към дома осъзна, че го следят.

Не спря, не се обърна, дори не ускори крачка.

Холанд не си търсеше сбивания, но те все пак го намираха. Следваха го по улиците като улични псета, като сенки.

Продължи да крачи — остави мекото подрънкване на бутилката и равномерното потропване на ботушите му да образуват фон за околните улични шумове.

Тътрене на стъпки.

Тихо издишане преди освобождаването на оръжие.

Острие, което изсвистява в мрака.

Холанд захвърли хляба и се обърна, вдигнал ръка. Ножът падна на един пръст от гърлото му и увисна във въздуха в очакване да бъде взет. Вместо това той завъртя ръка, острието се обърна на ръб и се върна. С изпъване на пръста антари запрати метала обратно в мрака, където улучи плът. Някой изпищя.

Още трима мъже излязоха от тъмното. Не по свой избор — Холанд ги влачеше напред, а лицата им бяха изкривени от схватката с костите им, понеже той налагаше върху телата им воля, по-силна от тяхната.

Долавяше ускорения пулс на сърцата им и плискането на кръвта във вените им.

Един от нападателите се опита да заговори, но Холанд пожела устата му да се запечата. Не го интересуваше какво имат да казват.

И тримата бяха млади, макар и малко по-големи от самия антари, с татуировки, вече оцапали китките, устните и слепоочията им. Кръв и дума; източници на сила. На магьосника му хрумна да си тръгне и да остави троицата приковани на улицата, но това беше трето нападение за няма и месец и започваше да му омръзва.

Освободи само една уста.

— Кой те изпрати?

— Рос… Рос Ворталис — заекна нападателят през все още стиснати зъби.

Не за първи път антари чуваше името. Дори не за първи път му го споделяха потенциални убийци, които го дебнеха край дома. Ворталис беше бияч от шала, господин Никой в опит да си отреже парче сила от място, където няма много излишна. И се опитваше да привлече вниманието на Холанд, все по лоши начини.

— Защо? — поинтересува се той.

— Каза ни… да му донесем… главата ти.

Магьосникът въздъхна. Хлябът още се въргаляше по земята. Виното започваше да се заскрежава.

— Кажете на този Ворталис, че ако иска главата ми, ще трябва лично да дойде да я вземе.

С тези думи щракна с пръсти, а мъжете полетяха гърбом, също като ножа, и се удариха в стените на уличката с тежко тупване. Паднаха и не станаха повече, а Холанд си взе хляба, прекрачи нападателите си — гърдите им все още се надигаха — и продължи към дома си.

Стигна там, притисна длан към вратата, усети резетата да се отварят в дървената плоскост и лекичко я открехна. На пода лежеше лист хартия и той почти го докосна, когато чу тихо тупкане на стъпки и вдигна глава, тъкмо навреме да улови момичето. Тя го прегърна през врата, а той се завъртя с цялата й тежест, и роклята й се разтвори като цвете — краищата на полата бяха изпоцапани от танци.

— Здравей, Хол! — възкликна хубавицата сладко.

— Здравей, Тал — отвърна той.

Бяха минали девет години от нападението на Алокс. Девет години опити на Холанд да оцелее в град, решил да му източи кръвта, изстиваше след всяка буря, след всеки бой, след всеки знак за проблеми, и през цялото време чакаше да се случи нещо добро.

И изведнъж доброто наистина му се случи.

Доброто се казваше Талия.

Талия — багра в свят от белота.

Талия — носеше слънцето със себе си, където и да идеше.

Талия — беше толкова хубава, че усмихнеше ли се, денят засияваше.

Холанд я видя на пазара една нощ.

На следващата я срещна на площада.

И после се натъкваше на нея, накъдето и да погледне.

Тя имаше белези в ъгълчетата на очите и на светло там проблясваше сребро и смях, от който направо му спираше дъхът.

Кой би могъл да се смее така в свят като този?

Напомняше му за Алокс. Не как брат му се губеше за часове и дни наред, и се прибираше със засъхнала по дрехите кръв, а как присъствието й го караше да забравя за мрака, за студа, за умиращия свят зад вратата им.

— Какво има? — попита Талия, когато той я остави на земята.

— Нищо — отвърна Холанд и я целуна по слепоочието. — Абсолютно нищо.

И макар да не беше съвсем вярно, под лъжата му се криеше удивително много истина: за първи път в живота си бе донякъде щастлив.

Разпали огъня с поглед и Талия го придърпа на общото им легло, а после, докато чупеха залци хляб и пиеха студено вино, му разказваше легенди за бъдещия крал. Точно като Алокс. Първия път Холанд се бе намръщил на разказа й, но не я спря, понеже му харесваше да я слуша, тъй изпълнена с енергия и светлина. Приказките й бяха любими — така че я оставяше да говори.

На третото или четвъртото повторение бе забравил защо са му прозвучали толкова познато.

На десетото забрави, че преди ги е чувал от друг.

На стотното забрави за онзи различен живот.

Тази нощ, докато лежаха сгушени под одеялата, Талия зарови пръсти в косата му и Холанд усети как задрямва под ритъма на милувките й и топлината на огъня.

Точно тогава тя се опита да му извади сърцето.

Беше бърза, но той се оказа по-бърз от нея, а острият връх на ножа потъна само един пръст в плътта му, преди Холанд да дойде на себе си и да я отблъсне. Скочи и се хвана за гърдите, а между пръстите му бликаше кръв.

Любимата му стоеше в средата на малката им стая, техния дом, с отпуснат покрай хълбока нож.

— Защо? — попита магьосникът замаяно.

— Съжалявам, Хол. Пресрещнаха ме на пазара. Обещаха да платят в сребро.

Той искаше да попита кога и кой, но така и не му се отвори възможност.

Талия отново му се нахвърли — пъргава, гъвкава, с невероятната грация на танцьорка — и ножът засвистя сладко към него. Случи се толкова бързо! Холанд дори не се замисли, разтвори пръсти и ножът й се обърна в ръката, застина във въздуха, а тялото й продължи напред. Острието се заби гладко между ребрата на неговата любима.

Талия го погледна с такава изненада и обида, сякаш бе очаквала той да допусне да го убие. Сякаш бе смятала, че ще се предаде без борба.

— Съжалявам, Тал — каза й антари, докато тя се опитваше да си поеме дъх, да заговори, и не успяваше.

Талия се помъчи да пристъпи и Холанд я улови, докато падаше, цялата танцьорска грация я бе напуснала в самия край.

Постоя с нея, докато тя умре, после я положи нежно на пода, изправи се и си тръгна.