В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (100)

II

Навред из Лондон мракът започна да оредява.

Дълбоката тъмнина отстъпи и лъскавият черен лед по реката се разпука, тук-там отстъпи пред ярки панделки червенина, понеже хватката на Осарон отслабна и се разпръсна.

На площада тялото на Максим Мареш коленичи, покрито с всичките дванайсет меча, забити до дръжките. Кръвта се събираше под него в яркочервено езеро и в течение на няколко секунди трупът не помръдна. Чуваше се единствено как равномерно капе кръвта на мъртвия крал по каменните плочи и как вятърът свисти из спящите улици.

После, след доста време, трупът на Максим се изправи.

Тялото трепереше като завеса на вятъра, сетне един от мечовете се извади от съсипаните гърди и падна на земята. Последваха го втори и трети, един по един, докато накрая излязоха и дванайсетте остриета — захвърлени на улицата парчета поаленяла стомана. От всички рани на тънки струйки бликна дим, събра се на облак, на сянка и накрая в подобие на човек. Бяха нужни няколко опита, при които мракът се разсипваше отново в дим, преди най-накрая да успее да удържи формата си с несигурно трепкащи краища, докато гърдите му се надигат и спускат в огнено поемане на дъх.

— Аз съм кралят — изръмжа сянката, въртопите алено по реката изчезнаха и мъглата се сгъсти.

Ала кошмарната му хватка не беше чак толкова силна, колкото досега.

Осарон съскаше гневно, докато крайниците му се разтваряха и преобразуваха. Заклинанията, гравирани в мечовете, все още минаваха като лед през вените на магията му, гасяха горещината и стъпкваха огъня му. Такова глупаво проклятие, забито толкова дълбоко…

Осарон се озъби на трупа на краля, който най-после бе коленичил пред него.

— Всички хора ми се кланят.

Мрачните пръсти щракнаха веднъж и трупът се килна на земята, безжизнен.

Нахален смъртен, помисли си мраковитият крал, обърна се и гневно закрачи през спящия град и по моста към своя дворец, на всяка крачка пухтеше сърдито в опит да удържи формата си. Плъзна длан по една колона, а пръстите му минаха право през нея, сякаш е напълно безплътен.

Ала фалшивият крал бе мъртъв, а Осарон — жив. Нужно бе нещо повече от омагьосан метал, повече от магията на един човек, за да убие бог.

Тези смъртни си въобразяваха, че са силни; смятаха се за умни, но не бяха нищо повече от деца в своя свят — в света на ошока — а той бе живял достатъчно, за да им вземе мярката.

Нямаха представа на какво е способен.

Мраковитият крал затвори очи и разгърна ума си, пресегна се покрай двореца, покрай града, покрай света, към самите граници на силата си.

Точно както едно дърво се познава, погледнато от краищата на корените до върховете на короната, така и Осарон познаваше всеки сантиметър от магията си. Пресягаше се все по-надалеч и прегръщаше мрака, докато не долови присъствието й. Или по-скоро, не долови капката от себе си, затаена в нея.

— Ожка!

Осарон знаеше, разбира се, че тя е мъртва. Изчезнала, издухана от бурите на времето като всичко останало. Усети мига на угасването на пламъка й — колкото и дребна да бе тази смърт, разбунила същността му, внезапното чувство за загуба бе бледо, но осезаемо.

И все пак Осарон я изпълваше и досега. Беше в кръвта й. Тази кръв може и да не течеше вече, но той все още я обитаваше, волята му бе като мускул, като стоманено въже, вплетено през отпуснатото й тяло. Съзнанието й бе изчезнало, умът й — изтрит, но тялото й все пак беше форма. Съд.

И тъй, Осарон изпълни мълчанието на ума й и уви волята си около крайниците й.

— Ожка — повтори той. — Стани!