В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (81)

VI

Яхнал жребеца си, Рай се взираше през лондонската мъгла за признаци на живот.

Улиците бяха твърде спокойни, градът — твърде празен.

През последния час не бе намерил нито един оцелял. Всъщност не бе видял и обладани от Осарон, ако това е въпросът. Прокълнатите, които се скитаха подобно на призраци по коловозите на живота, се бяха оттеглили в домовете си и бяха оставили единствено блещукащата мъгла и черната гнилоч да се разпростират над града.

Рай погледна към мрачния дворец, плаващ като мазно петно над реката, и за момент му се прииска да пришпори коня по ледения мост към портите на това тъмно, неестествено здание. Изгаряше от желание да си проправи път навътре насила. Да се изправи пред самия крал на мрака.

Ала Кел беше казал да изчака. Имам план, така каза. Вярваш ли ми?

И Рай му вярваше.

Обърна коня.

— Ваше Височество… — повика го гвардеецът, с когото се срещнаха в началото на улицата.

— Намерихте ли още някого? — попита принцът, а сърцето му пропадна в петите, когато посрещачът поклати глава.

Препуснаха мълчаливо обратно към двореца, съпровождани само от тропота на конските копита, отекващ по пустите улици.

Лошо, подсказваше шестото му чувство.

Стигнаха до площада и Рай дръпна юздите, щом дворцовите стъпала се появиха пред очите му. В подножието на стълбите стоеше младо момиче с букет цветя в ръце. Зимни рози, с листенца, заскрежени в бяло. Под погледа на принца тя коленичи и положи букета на стъпалата. Беше толкова обикновен жест, нещо, което всеки гражданин прави всеки зимен ден — жертвоприношение, благодарност, молитва — само дето денят не беше обикновен и сцената изобщо не беше на място на фона на мъглата и празните улици.

— Мас варес? — обади се гвардеецът, докато Рай слизаше от седлото.

Лошо, биеше сърцето му.

— Отведи конете и влез вътре — нареди той и тръгна пеша през площада. С приближаването си видя чернотата, плисната като боя по другите цветя, да капе и по белия лъснат камък под тях.

Жената не вдигна очи, преди той да се озове почти до нея, и едва тогава се изправи и вирна брадичка към двореца, като разкри очите си, в които се вихреше мъгла, и вените, очертани черни от проклятието на мраковития крал.

Рай се спря, но не отстъпи.

— Всичко се издига и всичко пада — каза жената с глас висок, сладък и звънлив, все едно рецитира текста на песен. — Дори замъците. Дори кралете.

Не забеляза Рай — или поне така си мислеше той — посегна рязко и тънките й пръсти се вкопчиха в бронирания му налакътник толкова силно, че той се вдлъбна.

— Той те вижда вече, кухи принце!

Рай се откъсна от хватката й и се препъна на стъпалата.

— Счупено войниче-играчка!

Той се изправи на крака.

— Осарон ще отреже конците ти!

Рай остана с гръб към двореца, докато отстъпваше — едно стъпало, второ…

Ала на третото се препъна. А на четвъртото мракът придойде.

Жената се изсмя маниакално, вятърът дърпаше полите й и марионетките на Осарон се изсипаха от къщите и магазините, и уличките — десет, двайсет, петдесет, сто. Събраха се по края на дворцовия площад, стиснали железни прътове, брадви и мечове, лед и огън, и камъни. Имаше млади и старци, високи и на ръст колкото деца, и всички до един бяха под властта на мраковития крал.

— Трябва да има само един дворец! — извика жената, която преследваше катерещия стъпалата Рай. — Трябва да има само един…

В гърдите я улучи стрела, пусната от застанал над тях гвардеец. Младата жена се олюля едно стъпало, уви тънките си деликатни пръсти около стрелата и я откъсна. Кръв плисна по предницата й — по-скоро черна, отколкото червена — но тя продължи да се влачи след принца още няколко стъпала, преди сърцето й да спре, крайниците да поддадат и тялото й да умре.

Рай стигна до горната площадка и се обърна да погледне града си.

Първата вълна нападатели беше стигнала до подножието на дворцовите стъпала. Той разпозна един от застаналите най-отпред — макар за няколко ужасяващи секунди да си помисли, че е самият Алукард — беше по-големият му брат. Лорд Берас.

А когато Берас видя принца — той определено го виждаше — присви потъмнелите си от проклятието очи и се усмихна зверски, безрадостно. В ръката му танцуваха пламъци…

— Съборете го! — изтътна лордът с глас, по-басов и суров от този на брат му. — Съборете всичко!

Не беше призив — беше заповед на генерал и Рай в ужас и потрес видя как множеството се юрна по стълбите. Извади меча си, но нещо озари небето над него — комета от огън, изстреляна от друг, невидим враг. Двойка гвардейци го замъкна назад в двореца — на косъм, преди взривът да удари защитата и да се пръсне в зарево от светлина — заслепяващо, но безплодно.

Гвардейците затвориха портите и кошмарната гледка отвън бе заменена внезапно от дебела плоскост от тъмно дърво и приглушен резонанс на силна магия, а после — ужасно — от ехото на тела, които се блъскаха в камък, дърво и стъкло.

Рай с олюляване отстъпи от портите и забърза към най-близката група прозорци.

До този ден никога не бе виждал какво се случва, ако забранено тяло се хвърли срещу активна защита. В началото беше отблъсквано, но понеже опитваше отново до безкрай, ефектът бе общо взето като стомана срещу дебел лед, едното остъргваше другото, ала същевременно съсипваше и себе си. Защитите на двореца се тресяха и пукаха, но и прокълнатите не ги сполиташе по-добра съдба. От носовете и ушите им течеше кръв, но те продължаваха да налитат срещу стените със стихии, заклинания и юмруци, дращеха по основите и се хвърляха срещу вратата.

— Какво става тук? — повелително извика Исра, която нахлу във фоайето. Когато началничката на кралската гвардия видя принца, рязко се закова на място и се поклони. — Ваше Височество!

— Намерете краля — нареди Рай, а дворецът потръпваше около него. — Нападнати сме!

 

 

При този натиск защитата нямаше да устои. Рай не се нуждаеше от магически способности да го види. Галерията на двореца се тресеше под напора на телата, които се хвърляха срещу дърво и камък. Те бяха на бреговете. Бяха на стъпалата. Бяха по реката.

И се самоубиваха.

Мраковитият крал ги убиваше.

Навред жреците бързаха да чертаят нови кръгове за съсредоточаване върху пода на галерията. Заклинания да фокусират магията. Да подсилят защитата.

Къде беше Кел?

Светлини озаряваха прозорците при всеки удар, заклинанията се напрягаха да удържат под напора на ордата.

Кралският дворец представляваше черупка. И се пропукваше.

Стените трепереха и от няколко места се разнесоха писъци. Благородниците се гушеха в ъглите. Магьосниците преграждаха вратите и се стягаха за разпадането на двореца. Принц Кол стоеше пред сестра си като човешки щит, а лорд Сол-ин-Ар даваше нареждания на антуража си на бърз, подобен на залп фойерверки, фароански.

Пореден удар и защитата се пропука, а по прозорците пролазиха светлинни изблици. Рай вдигна длан към стъклото в очакване да се счупи.

— Назад! — нареди майка му.

— Всички магьосници да застанат в кръговете! — заповяда баща му.

Максим се бе появил в първите мигове на нападението видимо уморен, но целеустремен. По маншета му имаше пръски кръв и Рай се почуди, замаян, дали баща му не се е сражавал. Тийрън вървеше до него.

— Стори ми се, каза, че защитата ще издържи! — гневно се обърна към него кралят.

— Срещу заклинанието на Осарон — отвърна жрецът и начерта нов кръг на пода. — Не срещу пряко нападение от триста души!

— Трябва да ги спрем — заяви Рай. Не беше вложил толкова упорит труд и не бе спасил толкова хора, само за да гледа останалите си поданици да се пребиват в стените.

— Емайра, заведи всички останали в Бижуто — разпореди кралят.

Бижуто беше балната зала в самия център на двореца — най-отдалечената от външните стени. Кралицата се поколеба — притеснена, с широко отворени очи, местеше поглед между Рай и прозорците.

— Незабавно, Емайра!

Странно преображение сполетя майката на принца. Тя сякаш се пробуди от транс; стегна се и заговори на бърз, чист арнески.

— Брост, Лосен, елате с мен. Ще удържите кръг, нали? Добре. Истер! — обърна се към една от жените-жрици, — ела да вдигнеш защита.

Стените потрепериха с дълбок и зловещ тътен.

— Няма да удържи — възкликна весканският принц и извади меч, сякаш врагът беше от плът и кръв, и можеше да бъде поразен с оръжие.

— Трябва ни план — заяви Сол-ин-Ар, — преди това убежище да се превърне в клетка.

Максим се обърна към Тийрън.

— Сънното заклинание. Готово ли е?

Старият жрец преглътна.

— Да, но…

— Тогава, в името на светиите — прекъсна го кралят, — направи го сега.

Тийрън се приближи и понижи глас.

— Магия с този размер и мащаб изисква котва.

— Какво имаш предвид? — попита Рай.

— Магьосник, който да удържи заклинанието на място.

— Един от жреците тогава… — поде Максим.

Тийрън поклати глава.

— Изискванията на такова заклинание са твърде строги. Грешният ум ще се пречупи…

Рай пръв проумя за какво става дума. Сразен, се намеси:

— Не! Ти…

В същото време отекна заповедта на баща му:

— Погрижи се за заклинанието.

Авен есен кимна и додаде:

— Ваше Величество, започне ли веднъж, няма да мога да ви помогна с…

— Всичко е наред — прекъсна го кралят. — Ще го довърша и сам. Върви.

— Упорит както винаги — промърмори старецът и поклати глава, ала не си позволи да спори или да се бави. Обърна се рязко, с развяна роба, и извика трима от жреците си, които закрачиха след него. Рай забърза след тях.

— Тийрън! — повика го той. Старецът забави ход, но не спря. — За какво говореше баща ми?

— С какво се занимава кралят е лично негова работа.

Рай излезе пред жреца.

— Като принц и наследник, настоявам да знам с какво се е захванал.

Авен есен присви очи, сетне щракна с пръсти и принцът се усети физически изместен от пътя, а Тийрън и тримата му жреци го подминаха в облак от пърхащи бели роби. Той поднесе ръка към гърдите си, поразен.

— Не стойте там, принц Рай — допълни Тийрън отдалеч, — когато можете да помогнете да се спасим всички!

Рай се оттласна от стената и забърза след тях.

Старецът ги отведе през коридора на гвардейците в залата за тренировки. Жреците я бяха изпразнили напълно: липсваха и броните, и оръжията, и оборудването — всичко с изключение на дървена маса, върху която имаше свитъци и мастило, обкръжени с празни стъкленици — подобното им на прах съдържание беше изсипано и блестеше в плитка купа.

Дори сега, въпреки тресящите се стени, двойка жреци се трудеха усърдно, с нетрепваща ръка чертаеха по каменния под символи, които принцът не бе в състояние да разчете.

— Време е — обяви Тийрън и смъкна горната си роба.

— Авен есен — един от жреците вдигна очи от труда си, — последните печати не са…

— Ще трябва да свършат работа — старецът разкопча яката и маншетите на бялата си туника. Обърна се към Рай: — Ще служа за котва на заклинанието, но ако помръдна или умра, то ще се развали. Не допускай това да се случи, докато проклятието на Осарон още е в сила!

Всичко се развиваше твърде бързо. Рай се олюля.

— Тийрън, моля те…

Не успя да довърши, понеже старецът се обърна и поднесе обветрената си длан към лицето на принца. При все случилото се, обзе го усещане за покой.

— Ако дворецът падне, махни се от града.

Рай се намръщи в опит да прозре през внезапното спокойствие.

— Няма да избягам.

Уморена усмивка плъзна по устните на стареца.

— Това е правилният отговор, мас варес.

С тези думи отдръпна длани и вълната спокойствие се оттегли. На нейно място се надигнаха страх и паника, кипнаха отново в гърдите на Рай, и когато Тийрън влезе в кръга на заклинанието, принцът се насили да устои на желанието да го дръпне назад.

— Напомни на баща си — нареди авен есен, — че дори кралете са от плът и кост.

Тийрън се отпусна на колене в средата на кръга и Рай се видя принуден да отстъпи, щом петима жреци се захванаха за работа — движенията им бяха плавни и уверени, сякаш дворецът не заплашваше да рухне около тях.

Единият вдигна купата с омагьосан пясък и изля зърнистото съдържание около начертаната бяла линия на заклинанието. Трима други заеха местата си, а последният подаде на Рай запалена свещ и му обясни какво да прави с нея.

Той закри с шепи малкото пламъче, сякаш то въплъщаваше живот, а петимата жреци се хванаха за ръце, сведоха глави и захванаха да рецитират заклинание на език, който самият Рай не умееше да говори. Тийрън затвори очи, а устните му се движеха в такт със заклинанието, което започна да отеква в каменните стени, изпълвайки залата като дим.

Отвъд двореца друг глас шепнеше през пукнатините на защитата:

— Пуснете ме да вляза!

Рай коленичи, както му казаха, и допря свещта до пясъчната линия, която обикаляше кръга.

— Пуснете ме вътре!

Четиримата жреци продължаваха заклинанието, но щом краят на пясъка се запали като фитил, устните на Тийрън спряха да се движат. Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно, изпразваше дробовете си, докато лишеният от пламък огън прогаряше пътя си около кръга и оставяше овъглена черна следа подире си.

— Пуснете ме! — изръмжа гласът и отекна в залата, щом последните сантиметри пясък изгоряха и последната глътка въздух напусна дробовете на жреца.

Рай чакаше Тийрън да си поеме дъх отново.

Това не се случи.

Както беше коленичил, авен есен се катурна настрани и другите жреци го подеха, преди да падне на пода. Положиха тялото му на плочите, като го нагласиха в очертанията на кръга, все едно е труп, подпряха главата му и сплетоха пръстите му. Единият взе свещта от Рай и я постави в ръцете на стареца.

Примигващото пламъче внезапно се стабилизира.

Цялата зала затаи дъх, а дворецът се разтърси за последно и настъпи тишина.

Отвъд стените възгласите и крясъците, ударите на юмруци и тела — всичко спря, а тежката тишина се спускаше като саван над града.

Заклинанието бе завършено.