В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (76)

I

Сивия Лондон

Нед Тътъл се пробуди от чукане по вратата.

Беше късно сутринта, а той бе заспал в кръчмата, отпуснал глава върху маса с гравирана на плота й пентаграма, и тя се беше отбелязала на бузата му, досущ гънки по чаршаф.

Седна, все още увиснал между мястото си в реалния живот и онова, където се бе намирал доскоро.

Сънищата му ставаха все по-странни.

Озовеше ли се някъде другаде — на мост, над черна река, или взрян в мраморен дворец в алено и злато — неизменно се пробуждаше объркан.

Беше чел за хора, способни да крачат през сънищата. Хората се проектираха на други места и в други времена, но в такива случаи те имаха възможност да говорят с минувачите, да научават разни неща и винаги се връщаха по-мъдри. Когато Нед сънуваше, той се чувстваше все по-самотен и по-самотен.

Движеше се като призрак през тълпи от мъже и жени, които говореха езици, нечувани от него дотогава, с очи, пълни със сенки и пламнали от светлина по ръбовете. Понякога те май не го забелязваха, но се случваше и обратното — и тогава ставаше по-лошо, защото се пресягаха към него, драпаха да го докопат, а той беше принуден да бяга, което и правеше, и накрая се губеше. А после чуваше онзи странен глас — мърморене и шепот, тих и гладък, равномерен като бълбукане на поточе над камъни, с думи, приглушени от невидим воал между него и говорещия. Гласът се пресягаше точно като ръцете на хората със сенки в очите и вкопчваше пръсти в гърлото му.

Слепоочията на Нед пулсираха в такт с ударите по вратата, докато се пресягаше за чашата върху масата, служила му съвсем доскоро за възглавница. Осъзна, че е празна, изруга и се вгледа в близката бутилка, надигна я и отпи неприлично голяма глътка — ако си беше още у дома, роднините щяха да го изгледат укорително. Самата маса беше покрита с пергаменти, имаше също и мастилница, а до нея — елементалния комплект, купен от джентълмена, който на свой ред го беше взел от Кел. Въпросният предмет потропваше спорадично все едно обладан от духове (и така си беше — парченцата кост и камък и капките вода се опитваха да излязат на свобода). Нед уморено си помисли, че навярно това е източникът на чукането, но положи длан върху кутията, а звукът продължи да отеква откъм вратата.

— Идвам! — извика той дрезгаво и спря за момент да си събере болния ум, но когато се надигна и се обърна към входа на кръчмата, зяпна изумен.

Вратата чукаше сама, люлееше се напред-назад в рамката и напъваше върху резето. Нед се почуди дали навън има силен вятър и вдигна щорите да провери: озарената от ранното утро табела на кръчмата висеше, неподвижна като смъртта.

Нед потрепери. Открай време си знаеше, че това заведение е специално. Беше чувал слухове от посетителите, още когато беше част от търсачите на магия — същите хора, насядали сега по столовете, се навеждаха и питаха него, сякаш знаеше нещо повече от тях.

— Вярно ли е… — подхващаха те, и следваха дузини различни питания.

— … че заведението е обладано от призраци?

— … че е построено на лей линия?

— … че се намира в два свята?

— … че не принадлежи на никой свят?

Вярно ли е, вярно ли е, а Нед знаеше само че — каквато и да е причината — го е привлякло към себе си и сега привлича и нещо друго.

Вратата продължи да чука фантомно, докато съдържателят се препъваше по стълбите към стаята си и ровеше из чекмеджетата да търси най-голямата си китка градински чай и любимата си книга със заклинания.

Тръгна да слиза и, някъде по средата на стълбището, чукането спря.

Нед се върна в кръчмата, прекръсти се за всеки случай и постави книгата на масата. Прелисти страниците и намери заклинание за прогонване на отрицателни сили.

Отиде до огнището, разбута последните въглени от нощния огън и пъхна в жаравата връхчетата на наръча градински чай, за да го запали.

— Прогонвам мрака — поде заклинанието Нед и размаха билките във въздуха. — Не е добре дошъл — продължи и прекара димящата връзка по протежение на прозорците и вратите. — Махнете се, зли духове и демони, и призраци, защото това място е…

Замлъкна, защото димът от чая се усука във въздуха около него и започна да рисува форми. В светлите му вълма се оформиха първо усти, после очи и кошмарни лица.

Не се предполагаше да става така.

Нед грабна припряно парче тебешир и клекна, за да нарисува пентаграма върху пода на кръчмата. Прелази вътре, обзет от копнеж да разполага и с щипка сол, но му липсваше желание да се промъкне зад бара, а навред около него гротескните лица подпухваха и се разпадаха, и отново се оформяха, устите им зееха широко сякаш се смееха или пищяха — но единственият звук, който се чуваше, беше онзи глас.

Онзи от съня.

Беше съвсем близо и много далеч — такъв глас обикновено се чува от съседна стая и от съседен свят едновременно.

— Какво си ти? — попита с треперещ глас Нед.

— Аз съм бог — отвърна гласът — Аз съм крал.

— Какво искаш? — поинтересува се кръчмарят, понеже всички знаеха, че духовете са длъжни да казват истината. Или се отнасяше за феите? Христе…

— Аз съм справедлив — рече гласът. — Аз съм милостив…

— Как се наричаш?

— Преклони ми се и ще постигнем велики дела…

— Отговори ми!

— Аз съм бог… аз съм крал…

В този момент Нед осъзна, че каквото и да се случва и където и да е то, гласът не говори на него. Рецитираше заучени реплики, повтаряше ги, както човек реди заклинание. Или призоваване.

Нед тръгна да излиза от пентаграмата и се подхлъзна на нещо гладко. Погледна надолу и видя на стария дъсчен под малка ивица чернота с размера на голяма монета. В първия момент си помисли, че е пропуснал петно от разлято — останки на нечие питие, замръзнало в студената вълна. Ала в помещението не беше особено студено и когато Нед докосна странната тъмна ивица, тя не вледени пръстите му. Почука я с нокът, прозвуча му почти като стъкло, но, странно, направо пред очите му ивицата започна да се разширява.

Почукването се възобнови, но този път зад вратата се провикна съвсем човешки глас:

— Ехо! Тътъл! Отвори!

Нед свали поглед от вратата, озърна се към разпръсващите се лица от дим, които още витаеха из въздуха, и ивицата пълзящ мрак на пода, и извика в отговор:

— Затворено е!

Думите му бяха приети с промърморена ругатня и стържене на ботуши, а щом посетителят си тръгна, Нед побърза да стане, за всеки случай залости заключената врата със стол и чак тогава се върна към отворената книга да потърси по-силно заклинание.