В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (6)

VI

Лайла се усети разплетена, разчупена на милион нишки, а всяка се обтягаше и разнищваше, заплашваше да се скъса, когато тя пристъпи извън света, извън живота — и в нищото. После, също така внезапно, вече падаше на четири крака на улицата.

Изписка рязко и неволно при препъването, крайниците й трепереха, главата й звънтеше като камбана.

Земята под дланите й — защото там определено имаше земя, което най-малкото беше добър знак — беше неравна и студена. Цареше покой. Не се чуваха фойерверки. Нито музика. Лайла се изправи с мъка, а от пръстите и от носа й капеше кръв. Избърса я — червени капки обсипаха калдъръма, докато прибираше ножа и припряно се подсигуряваше, като опря гръб в ледената стена. Спомняше си последното си попадане тук, в този Лондон, гладните погледи на мъже и жени, алчни за сила.

Цветно петно привлече вниманието й и тя вдигна глава.

Небето над нея бе оцветено от залеза — розово, пурпурно и тъмно злато. Само дето в Белия Лондон нямаше цветове, не и такива, и в течение на ужасяващо дълъг миг Лайла си мислеше, че е пресякла в някакъв друг град, друг свят, и се е вкарала в капан още по-далеч от дома — където и да се намираше той сега.

Но не, тя разпозна улицата под ботушите си, също и замъка, чиито готически кули се извисяваха на фона на залязващото слънце. Градът беше същият и все пак — напълно променен. Бяха минали само четири месеца, откакто тя премина по улиците му; четири месеца от сблъсъка на Кел с близнаците Дейн. Тогава това представляваше свят на лед, пепел и студен бял камък. А сега…

Сега някакъв мъж подмина Лайла на улицата и се усмихваше. Не с вкочанената усмивка на гладния, а с топлата на доволния, на благословения.

Нещо не беше наред.

Четири месеца — и за това време Лайла се беше научила да усеща магията, поне присъствието й, ако не и предназначението. Не можеше да я вижда, както умееше Алукард, но във всеки дъх, който си поемаше, долавяше вкуса на въздуха — и изпълнен със захар и сладост, и достатъчно наелектризиран да я задави. Силата тръпнеше в нощния вятър.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

И къде беше Кел?

Лайла знаеше къде се намира самата тя или поне къде е избрала да премине, ето защо закрачи по протежението на високата стена покрай ъгъла към дворцовите порти. Те бяха отворени и през железните решетки се увиваше бръшлян. Крадлата спря за втори път. Каменната гора — навремето градина, пълна с трупове — беше изчезнала, заменена от истински дървета и на стъпалата на двореца стояха стражи, всички с буден поглед.

Кел несъмнено се намираше вътре. Между тях двамата имаше връзка — по-тънка от нишка, но странно силна, и Лайла не беше сигурна дали е породена от магията им, или от нещо друго, но я привличаше към двореца като магнит. Постара се да не мисли какво означава това или колко далеч ще се наложи да стигне и срещу колко противници да се изправи, за да намери червения антари.

Нямаше ли заклинание за намиране?

Лайла порови в ума си за думите. „Ас траварс“ я отведе между световете, а „Ас таскен“ е начинът да преминаваш между различни места в един и същи свят, но какво трябва да каже, ако иска да намери човек, не място?

Наруга се, задето не знае и никога не е питала. Веднъж Кел й беше казал как намерил Рай, след като го отвлекли като малък. Какво беше използвал тогава? Тя напрегна паметта си — нещо, изработено от принца. Дървено конче? Хрумна й друг образ, носна кърпа — нейната кърпичка — която Кел стискаше в ръка, когато за първи път я намери в „На хвърлей камък“. Ала Лайла нямаше нищо негово. Никакви амулети. Никакви дрънкулки.

Паниката надигна глава, но девойката я пребори.

Какво като си няма джунджурия да я води. Вещите не описват собствениците си, нито пък единствени оставят следа. Хората са съставени от мигове, думи… спомени.

А Лайла имаше спомени.

Притисна все още кървящата си длан към портата на замъка, студеното желязо захапа плитката рана, а тя стисна очи и призова Кел. Първо със спомена от нощта на срещата им, в уличката, където го обра, и после, когато той излезе от стената й. Непознат, вързан на леглото, с вкуса на магия и обещанието за свобода, съпроводен от страха й да не бъде изоставена. Ръка в ръка бяха минали през един свят, после и през друг, бяха се прегръщали, докато се криеха от Холанд, изправиха се срещу лукавия Флечър, сражаваха се с не-Рай. Кошмарът в двореца и битката в Белия Лондон, окървавеният Кел — притиснат към крадлата сред останките на каменната гора. Строшени парчета от захвърлените им животи. И после — отново заедно. Игра, изпълнена иззад маските. Нова прегръдка. Дланта на Кел гори върху кръста на Лайла, докато танцуват, устата му пари върху нейната, докато се целуват, телата им се сблъскват като мечове на балкона на двореца. Ужасяващата горещина и сетне, прекалено бързо, студът. Припадъкът на Лайла на арената. Гневът на Кел, размахван като меч, преди да й обърне гръб. Преди тя да го остави да си отиде.

Само че сега беше тук, за да си го върне.

Тя отново се взе в ръце и стисна зъби в очакване на болката.

Събра спомените в ума си и ги притисна към стената, сякаш бяха амулет. Изрече думите:

— Ас таскен Кел.

Под пръстите й портата потрепери и светът се разпадна, а Лайла се олюля напред — премина от улицата и между шлифованите плочи от бял камък право в дворцов коридор.

В халки по стената горяха факли, в далечината отекваха стъпки и крадлата си позволи съвсем кратичък миг на задоволство, може би дори облекчение, преди да осъзнае, че Кел не е наблизо. Слепоочията й пулсираха, а към устните й се надигаше проклятие, но в този момент зад една от вратите от лявата си страна чу приглушен писък.

Кръвта й замръзна.

Кел! Тя посегна към дръжката на вратата, но щом я стисна, дочу едва доловимо свистене на метал, запял във въздуха. Метна се встрани, а в дървената врата — там, където се бе намирала преди миг — се заби нож. Черна връв очертаваше пътека от дръжката му през въздуха и Лайла се извърна да я проследи до жена със светло наметало. По скулата й минаваше белег, но това беше обикновена отличителна черта. Мрак изпълваше едното й око и се разливаше около него като восък, стичаше се надолу по бузата и се катереше нагоре по слепоочието, по протежение на скулата — и изчезваше в коса така яркорижа, че изглеждаше по-червена от палтото на Кел, по-червена дори от реката в Арнес. Направо пламтеше. Цвят, твърде ярък за този свят. Или поне твърде ярък за света, какъвто беше доскоро. Ала Лайла усещаше нередност в жената и тя не се изчерпваше само с твърде ярките цветове и поразените очи.

Тази жена не й напомняше за Кел, нито за Холанд, а за откраднатия черен камък отпреди месеци. Притежаваше същото странно притегляне и тежки пулсации.

С едно завъртане на китката в лявата ръка на непознатата се появи втори нож с дръжка, вързана за другия край на връвта. Леко дръпване и първият нож се освободи от дървото и полетя обратно към шепата на дясната ръка. Грациозно като птица, която се намества в ятото си.

Лайла почти се впечатли.

— А ти коя би трябвало да бъдеш?

— Аз съм вестителката — отвърна жената, макар че крадлата ясно разпозна в нея тренирана убийца. — А ти?

Лайла извади два от ножовете си.

— Аз съм крадлата.

— Не можеш да влизаш вътре.

Момичето от Сивия Лондон облегна гръб на вратата, а силата на Кел отекваше като пулс на умиращ в гръбнака й. Дръж се, помисли си тя ужасено, а на глас произнесе:

— Спри ме, ако можеш!

— Как се казваш? — попита жената.

— Какво значение има?

Непознатата се усмихна и гримасата й беше смъртоносна.

— Моят крал ще пожелае да узнае кого съм…

Лайла обаче не я изчака да довърши.

Първият й нож полетя във въздуха и жената вдигна ръка да го отблъсне, но междувременно крадлата замахна с втория. Беше на половината път да удари в плът, когато вързаното острие я връхлетя и се наложи да се приведе и да се отдръпне от пътя му. Завъртя се, готова да удари отново, само за да се наложи да парира нов скорпионски удар. Въжето между ножовете беше еластично и противничката й въртеше остриетата така, както Джинар управляваше вятъра, Алукард — водата, а Кисимир — земята; оръжията не просто летяха, а и се подчиняваха на волята, притежаваха и силата на инерцията, и елегантността на магията.

И на всичкото отгоре убийцата се движеше с обезпокоителна грация, с плавните движения на танцьор.

Танцьор с две остриета — същински бръсначи.

Лайла се приведе, а първият нож се стрелна във въздуха покрай лицето й. Няколко отрязани косъма литнаха във въздуха. Оръжията се замъглиха от скоростта и привличаха вниманието й в различни посоки. Тя успяваше само да отскача от бляскавите късчета сребро.

Бе участвала в немалко боеве с ножове. Дори лично бе започвала повечето от тях. Знаеше как да намери гарда и да се мушне отдолу, да предизвика противника да премине в защита или да се открие за нападение, но това не беше ръкопашен бой.

Как се очакваше да се бие с жена, чиито ножове дори не стоят в ръцете й?

Отговорът, разбира се, беше прост: както се бие с всички други.

Бързо и мръсно.

В крайна сметка, идеята не беше да се получи красива схватка. А да остане жива.

Остриетата на жената се стрелкаха като кобри, изстрелваха се с внезапна, ужасяваща скорост. Но имаха една слабост — не можеха да си променят курса. Полетяха ли веднъж, носеха се направо. И затова острие в ръката е по-добре от метателен нож.

Лайла се престори, че се мята наляво и когато първото острие полетя, се стрелна в другата посока. Второто я последва и прочерта друга линия, а крадлата кривна отново и начерта съвсем различна права, докато двете остриета се носеха по пътя си.

— Спипах те! — изръмжа и се метна към убийцата.

И тогава, за неин ужас, ножовете също смениха курса си. Завъртяха се във въздуха и полетяха по новите си траектории, а Лайла трескаво побягна, щом и двете остриета се забиха в пода, където бе приклекнала преди секунда.

Разбира се. Металист!

Кръвта потече по ръката на Лайла и прокапа от пръстите й. Беше бърза, но не достатъчно.

Ново завъртане на китката и ножовете се върнаха отново в ръцете на противничката й.

— Имената са важни — каза тя и нави въжето. — Моето е Ожка и имам заповед да те държа отвън.

Зад вратата Кел изкрещя разочаровано и изхлипа от болка.

— Е, аз се наричам Лайла Бард — крадлата извади любимия си нож, — и не ми пука.

Ожка се усмихна и атакува.

Когато начена следващия удар, Лайла се прицели не в плът или острие, а във въжето помежду им. Острието на ножа й се спусна върху опънатия ластик и го цепна…

Ала Ожка беше твърде бърза. Металът едва докосна въжето, преди то да се върне обратно в ръцете на убийцата.

— Не — изръмжа Лайла и сграбчи връвта с голи ръце. По лицето на Ожка се изписа изненада, а противничката й изпъшка тихо и триумфално, точно преди по крака й да плисне болка, когато трето острие — късо, зловещо остро — се заби в прасеца й.

Лайла изстена и се олюля.

Кръв покапа по светлия под, когато тя издърпа ножа и се изправи.

Отвъд онази врата Кел пищеше.

Отвъд този свят Рай умираше.

Тя нямаше време за глупости!

Събра ножовете си, които проблеснаха и се запалиха. Въздухът около нея започна да припуква и този път, когато Ожка хвърли оръжията си отново, горящите ръбове на остриетата на Лайла пресрещнаха връвта и тя се запали. Пламъкът плъзна по връзката и убийцата изсъска при придърпването му. Наполовина прибрал ножовете, ластикът се скъса, и остриетата се отклониха и не успяха да попаднат в ръцете й. Танцьорка, изгубила ритъма. Ожка пламна от гняв и вече въоръжена само с едно острие, скъси разстоянието до противничката си.

При все това се движеше с ужасяващата грация на хищник и Лайла, толкова съсредоточена в ножа в ръката на жената, забрави цяла зала, пълна с други оръжия, удобни за един магьосник.

Изплъзна се на проблясването на метал и се опита да отскочи, но под коленете я подсече ниска табуретка и тя се препъна, изгубила равновесие. Огънят в ръцете й угасна и червенокосата я нападна още преди да е тупнала на пода, вече стрелнала острие към гърдите й.

Лайла вдигна ръце да блокира ножа, който се носеше надолу, и дръжките се сблъскаха току над лицето й. Злостна усмивка пролази по устните на Ожка, когато оръжието в ръката й внезапно се удължи, металът изтъня до стоманен шип, който се протегна към очите на крадлата…

Лайла отметна глава настрани, а металът удари в стъкло и острото изпукване отекна чак в черепа й. Ножът се приплъзна по изкуственото й око и остави в мраморния под дълбока драскотина. Капка кръв се стече по бузата на Лайла, едничка алена сълза от цепнатата от острието кожа.

Девойката примигна, зашеметена.

Кучката се бе опитала да й прониже окото с острието си!

За щастие, беше избрала неправилното.

Ожка също се взираше в нея, за момент объркана от случката.

Секунда бе всичко, от което се нуждаеше Лайла.

Все още държеше ножа си във въздуха, замахна странично и отвори алена усмивка на гърлото на противничката си.

Ожка зина и разкриви устни в подобие на разреза на шията си, а кръвта се плисна по гърдите й. Падна на пода до Лайла, вкопчила пръсти в раната, но тя беше широка и дълбока — смъртоносен удар.

Убийцата се сгърчи и застина, а крадлата изпълзя заднешком извън разширяващата се локва кръв. Болката продължаваше да пронизва ранения й прасец и звънтящата й глава.

Изправи се, притиснала шепа към счупеното си око.

Загубеното й второ острие стърчеше от един свещник и тя го издърпа. Оставяше подире си кървава следа, докато се препъваше към вратата. От другата й страна цареше тишина. Лайла изпробва дръжката, но се оказа заключена.

Вероятно съществуваше подходящо заклинание, но тя не го знаеше, а и беше твърде уморена, за да призове въздух, дърво или нещо друго, така че събра последните остатъци от силата си и разби вратата с ритник.