В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (21)

III

За момент Рай се люшкаше между съня и будуването, между непрогледния мрак и живописните цветове. На езика му се топеше дума, ехо от нещо вече казано, но се разтвори, тънка като захарна вафлена кора.

Къде се намираше?

Къде се бе озовал?

В двора, търсеше Кел и после пропадна, право през каменния под и в онзи мрак, който се пресягаше към него всеки път, когато лягаше да спи.

И тук беше тъмно, но с едва забележимо напластяване на тъмата в стая през нощта.

Сънищата лепнеха по принца като паяжини — спомени за болка, за силни ръце, които го издигат и натискат надолу; сънища за леденостудени нашийници и метални рамки, и кръв върху бял камък — но се разсейваха толкова бързо, че не оставаха ясни.

Болеше го по-скоро споменът за болка и той с пъшкане рухна обратно на възглавниците.

— Леко — помоли го майка му. — Полека!

По бузите й се лееха сълзи и той посегна да улови една, за да се полюбува на леденото кристалче, което бързо се стопи в шепата му.

Не си спомняше някога да е виждал кралицата да плаче.

— Какво не е наред?

Тя изпъшка задавено, комбинация от смях и ридание на ръба на истерията.

— Какво не е наред ли? — повтори и потръпна. — Ти ни напусна. Отиде си. Седях тук до трупа ти.

При тази дума Рай потрепери, мракът го догони и се опита да повлече ума му обратно към спомена за онова място без светлина, без надежда, без живот.

Майка му още клатеше глава.

— Мислех… мислех, че Кел е излекувал рана. Мислех, че те е върнал при нас. Не осъзнавах, че единствено той те крепи в този свят. Че сте… че наистина си бил… — гласът й се пречупи.

— Завърнах се — утеши я Рай, макар все още да се чувстваше заседнал нейде другаде. Измъкваше се от дълбините секунда по секунда и сантиметър по сантиметър. — И къде е Кел?

Емайра се вцепени и се отдръпна.

— Какво е станало? — притисна я принцът. — В безопасност ли е?

Майка му се озъби:

— Заради него те видях да умираш.

Разочарованието удари Рай подобно на вълна и той не знаеше дали е само негово, или и на Кел, но беше разтърсващо силно.

— Отново съм жив благодарение на него — отряза той. — Как е възможно да мразиш брат ми след всичко, което направи?

Емайра се олюля, сякаш я беше ударил.

— Не го мразя, макар да ми се ще да съм способна на подобни чувства. Стане ли дума за вас двамата и ти си заслепен, това ме ужасява. Не знам как да те опазя!

— Не ти се налага — възрази Рай и се изправи. — Кел го прави вместо теб. Отдаде живота си и само светиите знаят какво още, за да ме спаси — да ме върне от оня свят. Не защото съм неговият принц. А защото съм негов брат. И ще прекарам всеки ден от този живот назаем, за да му се отплащам.

— Той трябваше да бъде твой щит — възмути се кралицата. — Твой защитник. Не е ставало дума за обратното положение!

Разстроен, Рай поклати глава.

— Не само Кел не успяваш да разбереш. Връзката ми с него не е започнала с това заклинание. Ти искаше той да убива от мое име, да умре за мен и да ме защитава на всяка цена. Е, майко, желанието ти се сбъдна. Така и не успя да проумееш, че любов като тази — връзка като нашата — задължително е двустранна. И аз бих убил за него и ще умра в негово име, и ще го защитавам, доколкото е по силите ми, от Фаро или от Веск, от Белия Лондон и от Черния Лондон, и от теб!

Рай отиде до балконската врата и дръпна завесите с намерение да окъпе стаята в червената светлина на Айл. Вместо това се сблъска със стена от мрак. Ококори се, а гневът му премина в шок.

— Какво е станало с реката?