В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (118)

III

Нед беше на път да припадне от умора. През последните три дни спа само няколко часа, а след посещението на краля не успя да мигне. Сенките бяха спрели да го мамят по някое време преди зазоряване, но той не вярваше на тишината повече, отколкото на звука, затова остави и капаците на прозорците затворени, и резетата на вратата запънати, настани се на масата в средата на кръчмата с чаша в едната ръка и церемониалния си кинжал в другата.

Главата му тъкмо бе започнала да клюма, когато чу от прага на кръчмата да се разнасят гласове. Тромаво се изправи и замалко да преобърне стола — резетата на вратата на пивницата се движеха. С леден ужас проследи как трите се изтеглят едно по едно — придърпани назад от невидима ръка — и после бравата потрепери, а вратата простена при отварянето си навътре.

Нед взе почти празната бутилка и я хвана като бухалка, без да обръща внимание, че последните няколко капки изтекоха в косата и в яката му. Точно тогава две сенки пресякоха прага, ръбовете им бяха размазани от мъгла.

Понечи да замахне само за да види бутилката изтръгната от ръката му. Миг по-късно тя полетя към стената и се разби.

— Лайла… — обади се познат — и недоволен — глас.

Нед присви очи, още неприспособили се към внезапната светлина.

— Мастър Кел?

Вратата се затвори, помещението се потопи отново в запечатания мрак, а магьосникът пристъпи напред.

— Здравей, Нед.

Беше си облякъл черното палто с вдигната заради студа яка. Очите му сияеха по обичайния си магнетичен начин — едното синьо, другото черно, но сега меднорижата му коса бе прошарена от сребристи кичури и лицето му бе изпито и изсъхнало, сякаш е боледувал дълго.

До него жената — Лайла — наклони глава. Беше поразително слаба, с тъмна коса, която едва стигаше брадичката и й падаше в очите, едното кафяво, другото черно.

Нед я зяпна с неприкрита почуда.

— Ти си като него!

— Не — подхвърли Кел сухо и го подмина. — Тя е единствена по рода си.

При тези думи Лайла смигна. Държеше малко сандъче в ръце, а когато Нед предложи да го вземе, тя отказа и го остави на масата, като собственически задържа длан върху капака.

Мастър Кел обикаляше помещението, сякаш търсеше нашественици и Нед сепнато си спомни какво изисква доброто възпитание. Попита:

— С какво мога да съм полезен? Да пийнете по едно ли сте дошли? Така де, естествено не сте тук за по питие, освен ако не сте решили да наминете специално за това, в който случай съм наистина поласкан, но…

Лайла изцъка с език по съвсем определено неподобаващ за дамите начин, а Кел я изгледа изпод вежди, преди да се усмихне уморено на Нед.

— Не, не сме дошли да пием, но не е зле ти да си налееш едно.

Съдържателят кимна и се втурна зад бара да донесе бутилка.

— Малко е мрачно, а? — промърмори Лайла, докато обхождаше заведението с поглед.

Кел забеляза капаците на прозорците, книгата със заклинания и посипания с пепел под.

— Какво е станало тук?

Нед не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Впусна се в разказ за кошмарите си и сенките, и за гласовете в главата си, и за негова изненада, двамата магьосници го слушаха, забравили питиетата, а чашата му два пъти се изпразваше, преди да приключи с историята.

— Звучи налудничаво, знам — завърши, — но…

— Но не е така — допълни Кел.

Нед се ококори.

— И вие ли видяхте сенките, сър? Какво бяха те? Някакво ехо? Беше черна магия, толкова мога да кажа. Сторих всичко по силите ми, блокирах кръчмата, изгорих и последното листенце билки, опитах дузина други начини да прочистя въздуха, но те все се връщаха. И накрая спряха, отведнъж. Но какво ще правим, ако пак се върнат, мастър Кел? Какво да сторя?

— Няма да се върнат — увери го Кел. — Не и ако ни помогнеш.

Нед подскочи, сигурен, че не го е чул добре. Стотици пъти си бе мечтал за този миг — да е нужен и полезен. Но това беше мечта. В крайна сметка винаги се връщаше в реалността. Ощипа се здравата под тезгяха и не се събуди. Преглътна.

— Да помогна?

Кел кимна.

— Работата е там, Нед — погледна към сандъчето на масата, — дойдох да ти поискам услуга…

 

 

Лайла го намираше за лоша идея.

Трябва да признаем, че тя смяташе всичко, включващо унаследителя, за лоша идея. Поне доколкото зависеше от нея, това чудо трябваше да бъде запечатано в камък, заключено в сандък и пуснато в дупка до центъра на земята. Е, наистина го вградиха в камък, сложиха каменното блокче в сандъчето… и го донесоха тук, в кръчма насред град без магия.

Довериха го на човек — на този човек — който малко й приличаше на гълъб с тези големи очи и трескави движения. Странно, но донякъде й напомняше за Ленос — нервно излъчване, плахи погледи, макар че бяха насочени към Кел, а не към нея. Май през цялото време се люлееше на ръба между почудата и страха. Лайла проследи как Кел му обяснява какво съдържа сандъкът, не изцяло, разбира се, но достатъчно — което вероятно беше прекалено. Проследи как този Нед кима бързо-бързо, та чак главата му се клати все едно е на пружина, ококорил по детски очи. Проследи и как двамата с Кел отнасят сандъчето в избата.

Щяха да го заровят там.

Тя ги остави да си изпълнят задачата и се повъртя из кръчмата с познатото скърцане на дъските под краката си. Потърка с ботуш малка, гладка ивица чернота — същото подозрително вещество, задържало се по улиците на Червения Лондон на местата, прогнили от магията. Въпреки изчезването на Осарон щетите бяха останали. Не всичко, изглежда, можеше да се оправи със заклинание.

В коридора Лайла откри тесните стълби към първата площадка и оттам нагоре към малка зелена врата. Краката й се движеха сами, изкачваха изтърканите стъпала едно по едно, докато стигна до стаята на Барън. Вратата беше отворена и зад нея се виждаше пространство, което вече не му принадлежеше. Крадлата отклони очи, не беше сигурна дали е готова да погледне и продължи нагоре. Гласът на Кел вече заглъхваше, когато стигна тавана. Зад малката зелена врата стаята й стоеше недокосната. Част от пода бе потъмнял, но не от лак, и едва забележими драскотини от нокти в тъмното петно показваха мястото, където бе умрял Барън.

Лайла приклекна и докосна следите. Капка вода цопна на пода като първи признак за лондонски порой. Крадлата избърса рязко лице и се изправи.

На пода, разпръснати като почернели звезди, се търкаляха гилзите от изстрелите с пушката на Барън. Тя трепна с пръсти, магията завибрира в кръвта й и металът се издигна във въздуха и се събра като обърнат на обратно изстрел, така че гилзите се събраха, слепиха и образуваха плътна сфера от стомана, която тупна в протегнатата длан на Лайла. Тя пъхна топката в джоба си и с наслада усещаше тежестта, докато слизаше надолу.

Нед и Кел се бяха върнали в кръчмата. Съдържателят бърбореше неуморно, а антари го слушаше търпеливо, макар че Лайла забеляза в очите му напрежение и умора. Той не се чувстваше добре, още от битката и случката с пръстена — и щеше да се окаже глупак, ако си мисли, че не е забелязала. Ала Кел не повдигаше въпроса и когато погледите им се срещнаха, напрежението го отпусна, заменено от нежност и топлота.

Лайла прокара пръсти по дървената маса, чиято повърхност бе дамгосана с петолъчна звезда.

— Защо си променил името?

Нед обърна глава към нея и тя осъзна, че го е заговорила за първи път.

— Просто прищявка. Но трябва да знаеш, че откакто прекръстих кръчмата, вадя ужасен късмет, та си мисля дали не е знак да върна старото име.

Лайла сви рамене.

— Няма никакво значение как я наричаш.

Нед присви очи срещу нея, сякаш тя не му е на фокус.

— Срещали ли сме се? — попита, а тя поклати глава, макар че го бе виждала тук, вътре, десетки пъти, още по времето, когато кръчмата се наричаше „На хвърлей камък“ — когато Барън стоеше зад бара и сервираше разредени питиета на хора, дошли да вкусят магия, а тя самата идваше и си отиваше като сянка…

— Ако кралят ти пак намине — тъкмо обясняваше Кел, — предай му това писмо. Моят крал би желал да му каже, че то ще бъде последното…

Лайла се измъкна през входната врата в сивия ден навън. Вдигна глава към табелата над входа, към тъмните облаци и към надвисналия дъжд.

По това време на годината градът винаги изглеждаше зле, но й се струваше още по-мърляв сега, когато бе опознала Червения Лондон и заобикалящия го свят.

Опря глава до студените тухли и чу Барън, все едно стои до нея, с пура между устните.

— Винаги си търсиш неприятности.

— Че какво е животът без някоя и друга неприятност — промърмори тя тихо.

— Ще продължиш да търсиш, докато си ги намериш.

— Съжалявам, че намериха теб.

— Липсвам ли ти? — суровият му глас сякаш се виеше из въздуха.

— Като сърбеж — промърмори тя.

Кел застана до Лайла; забавляваха я опитите му да прецени дали да я докосне по рамото, или да й остави пространство. Накрая спря зад нея, едно стъпало по-назад.

— Сигурен ли си в него? — попита крадлата.

— Да — отвърна антари толкова твърдо, че човек можеше да се облегне на гласа му. — Нед е добър човек.

— Ще си отреже ръка, за да те ощастливи.

— Той вярва в магията.

— И според теб няма да се опита да го използва?

— Никога няма да открие как да отвори сандъка, а дори и да съумее — не. Не мисля, че ще го направи.

— Защо?

— Понеже го помолих да не го прави.

Лайла изсумтя. Дори след всичко сторено и видяно, Кел още имаше вяра в хората! Тя се надяваше, за доброто на всички им, да е прав. Поне този път.

Навред около тях трополяха карети, а хора подтичваха, разхождаха се или се мотаеха. Беше забравила за спокойната сигурност на този град, и на този свят.

— Да поостанем, ако искаш — предложи Кел.

Крадлата си пое дълбоко дъх, но въздухът на езика й беше застоял и пълен със сажди вместо с магия. Този свят нямаше какво повече да й предложи.

— Не — поклати глава и посегна да улови антари за ръка. — Да си вървим у дома.