В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (25)

I

Белия Лондон

Наси застана пред платформата и не заплака.

Беше на девет зими, в името на гарвана, и отдавна се бе научила да се сдържа, макар само да имитираше спокойствие. Понякога се налагаше да се престориш, всички го знаеха. Да се преструваш на щастлив. Да се преструваш на храбър. Да се преструваш на силен. Ако се преструваш достатъчно дълго, накрая преструвката евентуално ще стане истина.

Да се преструваш, че не си тъжен, беше най-трудно, но ако си тъжен, хората ще те мислят за слаб, а когато и бездруго си една глава по-нисък от другите и си кожа и кости, а и момиче на всичкото отгоре, налага се двойно по-усърдно да се стараеш да ги убедиш, колко си силна.

Ето защо, въпреки празната зала, където се намираха само Наси и трупът, тя не допусна тъгата й да проличи. Работеше в замъка — вършеше всичко, каквото се налага, но знаеше, че не й се полага да влиза тук. Северното крило беше забранено, тук се намираха личните покои на краля. Да, ама кралят беше изчезнал, а Наси открай време си я биваше да се промъква, пък и не беше дошла нито да души, нито да краде.

Искаше само да види.

И да се убеди, че мъртвата не е самотна.

Което, както Наси знаеше, беше особено глупаво, понеже мъртъвците най-вероятно не чувстват такива работи като студ, тъга или самота. Но не беше напълно сигурна, а и на мястото на загиналата щеше да иска някой да й прави компания.

Освен това единствено тук можеше да намери малко спокойствие.

Извън замъка цареше хаос, всички крещяха и претърсваха за краля, но него го нямаше. А тук горяха свещи, тежките врати и дебелите стени удържаха покоя несмущаван. Тук, в средата на залата, върху платформа от прекрасен черен гранит, лежеше Ожка.

Ожка, облечена в черно, с изпънати покрай хълбоците ръце, обърнати с дланите нагоре, държеше във всяка ръка по един нож. Лози — първото растение, разцъфтяло в кралската градина — се увиваха около платформата, до главата на Ожка имаше съд с вода, а в краката й леген с пръст — убежища, където магията да се скрие, когато напусне тялото й. Черна кърпа бе метната върху очите й, а късата й рижа коса се стелеше като езеро около главата. Около шията й здраво бе затегнато парче бял лен, но дори в смъртта чертата биещо на черно-червено оставяше петна по кърпата там, където някой бе прерязал гърлото й.

Никой не знаеше какво се е случило. Само дето кралят липсваше и неговата рицарка-защитничка беше мъртва. Наси бе видяла затворника на краля — онзи риж човек, също с черно око, и се питаше дали вината не е негова, защото и той бе изчезнал.

Стисна здраво юмруци и усети внезапно убождане от тръни. Беше забравила за цветята, диви саморасляци, набрани по границата на двора на замъка. Най-хубавите още не бяха цъфнали, та се принуди да се задоволи с шепа белезникави цветове, украсени с ужасни тръни.

— Нийк шуст! Моля те — промърмори тя и положи букета на платформата, а при навеждането напред, крайчецът на плитката й бръсна рамото на Ожка.

Навремето Наси носеше косата си пусната, за да крие белезите по лицето си. Не беше от значение, че едва вижда през русата до бяло завеса, нито че винаги се препъваше и падаше. Косата й беше щит срещу света.

Ала един ден Ожка я подмина в коридора, спря я и й нареди да отметне кичурите от лицето си.

Наси отказваше, но рицарката на краля стоеше точно до нея със скръстени ръце и я чакаше да се подчини, накрая се наложи да го стори, страхливо превита, докато връзваше кичурите на опашка.

Ожка огледа лицето й, но не попита какво се е случило и дали е била родена такава (не беше) или са я пипнали неподготвена в Косик (както стана). Само наклони глава и попита:

— Защо се криеш?

Наси не можа да се застави да отговори на Ожка, да обясни на самата дясна ръка на краля, че мрази белезите си, не и когато по лицето на жената срещу нея от едната страна се бе разлял мрак, а от другата сребрист белег минаваше от окото до устата. Момичето не проговори, тогава убийцата приклекна и го хвана здраво за раменете.

— Белезите не са срамно нещо — каза й Ожка, — освен ако не допуснеш да станат… — тя се изправи. — Ако не ги носиш ти, ще те носят те.

С тези думи се отдалечи.

Оттогава насетне Наси носеше косата си прибрана.

При всяко разминаване по коридорите с Ожка очите й — едното жълто, другото черно — се стрелкаха към плитката и рицарката кимаше одобрително, а Наси се чувстваше по-силна, като изсъхнало растение, което поливат капка по капка.

— Сега аз нося белезите си — прошепна тя в ухото на Ожка.

Зад вратата се разнесоха стъпки — тежкият тропот на Желязната гвардия — и Наси припряно отстъпи, за малко да се препъне в легена с вода, когато си закачи ръкава на лозите, увити около платформата.

Ала беше само на девет зими, дребничка като сянка, и смогна да изчезне, преди вратата да се отвори.