В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (35)

II

Лайла се упъти право към нощния пазар.

Градът около нея не беше празен. Нямаше да е тъй студено, ако беше. Обладаните от магията на Осарон сновяха из улиците като лунатици и изпълняваха обичайните си задачи, както бяха потънали дълбоко в сънищата си.

Нощният пазар представляваше сянка на самия себе си; половината — изгорял, а оцелелите сергии продължаваха да работят по същия замаян и призрачен начин.

Продавач на плодове с плувнали в сенки очи продаваше зимни ябълки, а жена носеше цветя със заскрежени в черно листенца. Около цялото представление витаеше аура на призрачност — същинско море от кукли — и Лайла все присвиваше очи към въздуха около хората, сякаш търсеше конците им.

Рай се движеше през града като видение, а тя — като неканен гостенин. Падналите я заглеждаха при преминаването й, но разрезите по дланите й бяха още свежи и кръвта спираше наглеците, макар шепотът им да я следваше по улиците.

Из пазара се виждаха разпръснати ивици черен лед, сякаш някой бе плиснал по земята вода с цвят на мастило и я бе оставил да замръзне. Лайла ги заобикаляше със сигурната стъпка на крадец и грацията на боец.

Беше се насочила към познатата зелена шатра на Кала в края на пазара, когато видя мъж да хвърля кофа с горещи камъни в реката. Беше едър и брадат, със сребърни белези по ръцете и гърлото.

— Не можа да ме пипнеш, чудовище! — крещеше той. — Не можа да ме удържиш!

Кофата се удари с трясък в реката, раздвижи полузамръзналите води и вдигна облак съскаща пара.

И изведнъж илюзията се разпадна.

Всички други паднали на площада зарязаха заниманията си — и продавачът на ябълки, и жената с цветята. Сякаш се пробуждаха от сън. Само дето не се будеха. Вместо това мракът се надигаше в тях, Осарон се вълнуваше и въртеше глава да погледне през очите им. Пристъпиха като цяло тяло — и то такова, което не е тяхно.

— Идиот — промърмори Лайла и тръгна към мъжа с кофата, но той явно не я забеляза. Не го интересуваше.

— Изправи се срещу мен, страхливецо! — изрева, а част от съседната палатка се откъсна и полетя във въздуха до него.

Тълпата ръмжеше недоволно.

— Как смееш! — възкликна търговец с мътно блеснали очи, докато вадеше нож.

— Кралят няма да те търпи — предупреди го друг и заусуква въже в ръцете си.

Въздухът потрепери от внезапната жажда за насилие и озарението улучи Лайла като удар — Осарон получаваше покорство от падналите и енергия от трескавите. Ала нямаше полза от онези, които се бяха борили и освободили от магията му. А което не можеше да използва…

Тя хукна.

Раненият й крак пулсираше, докато тичаше към мъжа.

— Пази се! — извика, а първият й нож вече летеше. Улучи най-близкия нападател в гърдите, острието потъна до дръжката, но преди търговецът да падне, ножът вече се бе отделил от неговите пръсти.

Лайла събори белязания на земята, а над главите им изсвистя метал.

Непознатият я погледна стреснато, но не разполагаха с време. Вдигнали оръжия, падналите ги бяха наобиколили. Мъжът удари юмрук в земята и парче от улицата, с ширината на сергия, се надигна да образува щит.

Магьосникът вдигна още една самоделна стена и се обърна, очевидно с намерението да призове и трета, но Лайла не изпитваше желание да остане погребана жива. Тя дръпна мъжа да се изправи и се втурна в най-близката шатра, непосредствено преди стоманен чайник да издрънчи по тежката брезентова страница.

— Не спирай! — подвикна, докато си прорязваше път през втора страница, и после през трета, преди спътникът й да я дръпне и да я спре.

— Защо го направи?

Лайла се отскубна от хватката му.

— Едно благодаря стига. Изгубих петия си най-любим нож…

Непознатият я блъсна в един от коловете на шатрата.

Изръмжа:

— Защо?

Оцъклените му очи се оказаха яркозелени, поръсени с черни и златни искрици.

Бърз ритник в ребрата с петата на ботуша и мъжът залитна назад, макар и не тъй далеч, както Лайла се беше надявала.

— Понеже крещеше до прегракване срещу сенки и мъгла. Да те подсетя: не започвай такава схватка, ако ти се живее!

— Не исках да живея — гласът на непознатия потрепери, а той погледна към белязаните си със сребърно ръце. — Не съм искал това да се случи.

— Мнозина биха си сменили местата с теб.

— Чудовището ми взе всичко. Жена ми. Баща ми. Борих се докрай, понеже си мислех, че ще е останал някой да ме чака. Но когато се пробудих… когато… — той простена задавено. — Трябваше да ме оставиш да умра!

Лайла се намръщи.

— Как се казваш?

— Какво?

— Имаш си име. Какво е?

— Манел.

— Добре, Манел. Умирането не помага на мъртъвците. Не намира изгубените. Много хора паднаха. Но някои от нас още стоим. Ако толкова силно искаш да се предадеш, излез през тази завеса. Няма да те спра. И няма да те спасявам отново. Но ако искаш да използваш по-добре втората си възможност, ела с мен.

Крадлата се завъртя на пети и разряза стената на следващата шатра. Промъкна се през дупката, и тутакси се закова на място.

Беше попаднала в шатрата на Кала.

— Какво има? — обади се Манел зад гърба й. — Какво не е наред?

— Това е последната шатра — отвърна Лайла строго. — Излез през чергилото й и тръгни към двореца.

Манел плю.

— Дворецът! Кралчето се скри в двореца си, докато семейството ми умираше. Кралят и кралицата си седяха на сигурно място на троновете, а Лондон падаше и онова глезено принцче…

— Стига толкова! — изръмжа Лайла. — Това глезено принцче в момента претърсва улиците за хора като теб. Излязъл е да търси живи и да погребва мъртви, и прави всичко по силите си, за да попречи на първите да се присъединят към вторите, така че или помагай, или се махай, но и в двата случай изчезвай оттук!

Мъжът я изгледа продължително и сърдито, изруга под нос и изчезна през чергилото на шатрата, а след него звънчетата зазвъняха.

Лайла отново насочи вниманието си към празния магазин.

— Кала? — подвикна с очакване продавачката да е тук — толкова и с очакване да я няма. Окачените в ъглите фенери не горяха, шапките, шаловете и качулките на стените хвърляха странни сенки в здрача. Лайла щракна с пръсти и в шепата й пламна светлина — нестабилна, но ярка. Тя й позволи да прекоси малката шатра в търсене на следи от търговката. Искаше да види милата й усмивка, да чуе шеговитите й думи. Надяваше се Кала да е отишла някъде далеч и да е в безопасност.

Нещо изхрущя под ботуша на Лайла.

Стъклено мънисто — като онези от донесеното на брега сандъче. Кутия със златен конец и рубинени щипки и дузини други дребни, прелестни финтифлюшки, които даде на Кала, за да се отплати за куртката, за маската и за добротата.

Хаотична следа от разпилени по пода мънистата изчезваше под подгъва на втората завеса, закачена между задната част на шатрата и търговската площ. Светлината проникна отдолу, проблесна върху скъпоценен камък, озари килима и нещо твърдо.

Делайла Бард не бе чела много книги.

В малкото попаднали й пишеше за пирати и крадци, и винаги завършваха със свобода и обещание за нови приключения. Героите отплаваха към хоризонта. Продължаваха си живота. Тя винаги си представяше и хората по този начин — поредица от срещи и приключения. Лесно беше, когато плаваш през живота — и през световете — както правеше тя. Лесно беше, ако не се тревожиш, понеже хората стъпват на страницата и после я напускат, връщат се към своите истории и те оставят да си представяш каквото си пожелаеш за тях; стига да те вълнуват достатъчно, та да продължиш да мислиш за тях и по-нататък.

Барън влезе в живота й и отказа да го напусне, а после взе, че умря, и се налагаше тя постоянно да си го припомня, вместо да го остави да си живее в някаква версия без нея.

Не искаше същото да се случи и с Кала.

Нито изпитваше желание да поглежда зад завесата, нито да узнава как свършва тази история, но ръката й посегна сама, предателка такава, и дръпна плата настрани.

Така видя трупа на пода.

О — помисли си глупаво. — Ето я и нея.

Кала, която произнасяше меко и провлачено името на Лайла, и винаги говореше, сякаш отвътре я напушва смях.

Кала, която се бе усмихнала, когато момичето влезе тук една нощ и поиска мъжка куртка, а не дамска рокля.

Кала, която подозираше, че Лайла е влюбена в принца с черното око, още преди крадлата наистина да се влюби в него. Кала, която искаше Кел да бъде щастлив като мъж, не като авен. Която искаше тя — Лайла — да бъде щастлива.

Сандъчето с дрънкулки, донесено от крадлата за отплата на търговката, сега се търкаляше катурнато и отворено, и бе разсипало стотици искрици светлина по пода около главата на жената.

Кала лежеше на хълбок, дребничкото й пълничко тяло бе свито на кълбо, с ръка под бузата. Ала другата си ръка притискаше към ухото, сякаш се опитваше да заглуши нещо и за миг Лайла си помисли — надяваше се — че тя спи. Помисли си — надяваше се — че като коленичи и разтърси лекичко жената, тя ще се надигне.

Разбира се, Кала вече не беше жена. Не беше дори и труп. Очите й — по-точно останалото от топлите й очи — бяха отворени, със същия землист цвят като цялото й тяло: тебеширеносивото на пепелта в огнището, след като огънят угасне и изстине.

Буца задръсти гърлото на Лайла.

Ето затова бягам!

Защото привързаността има хищнически лапи. Впива нокти и не те пуска. От привързаност боли повече, отколкото от забит в крака нож, повече от няколко счупени ребра, повече от рана в плътта, която кърви или се разкъсва и после зараства. Привързаността не се чупи чисто. Тя е кост, която не се намества, и рана, която не се затваря.

По-добре е да не те е грижа — Лайла се стараеше да не се привързва — но понякога хората проникваха под кожата ти. Същи нож, противопоставен на броня, намират пукнатините, плъзват се покрай гарда ти и не осъзнаваш колко дълбоко са се забили, докато не изчезнат и не те оставят да кървиш на земята. Не е честно. Лайла не бе молила да се привързва към Кала. Не бе искала да я допуска в сърцето си. Защо въпреки това боли толкова силно?

Сълзите плиснаха по бузите й.

— Кала!

Не знаеше защо говори толкова тихо, сякаш с тих глас ще пробуди мъртвата.

Не знаеше и защо изобщо е проговорила на глас.

Ала не й остана време за чудене. При първата крачка напред през шатрата премина полъх зимен вятър и Кала просто… се разпадна.

Лайла изстена задавено и се втурна към завесата, но беше твърде късно.

Кала вече я нямаше.

Останаха само хлътваща бързо купчинка пепел и стотици златни и сребърни парченца.

В този миг бентът в Лайла се скъса. Тя рухна на земята, без да обръща внимание на стъклените мъниста, които се врязваха в коленете й, и зарови пръсти в тъкания килим.

Не призова преднамерено огън.

Чак когато димът започна да дразни дробовете й, крадлата осъзна, че шатрата гори. Много й се искаше да я остави да догори, но същевременно й се струваше непоносима мисълта магазинът на Кала да изгори като живота й и да не остане и следа. И повече да не се върне.

Лайла събра длани и ги притисна. Така угаси огъня.

Избърса сълзите и се изправи.