В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (70)

II

Лайла отвори очи.

В началото видя само небе. Съвсем малко преди това зяпаше насинен залез. Явно моментът бе отминал, цветовете се бяха оттекли, повлекли подире си тежкото одеяло на нощта. Земята бе студена, но суха под нея, а под главата й имаше подпъхнато палто.

— Не би трябвало да отнема толкова време — каза нечий глас. — Сигурен ли си…

— Тя ще се оправи!

Виеше й се свят и крадлата плъзна пръсти по ребрата си до мястото, където се заби ножът. Ризата й лепнеше от кръв и тя инстинктивно се присви в очакване на болка. Споменът за удара запя в тялото й, но беше само ехо и когато пробно си пое дъх, вместо кръв, хладен въздух напълни дробовете й.

— Проклетите медни крадци! — обади се трети глас. — Трябваше да ги избием преди месеци и спри да обикаляш наоколо, Кел, зави ми се свят от теб!

Лайла затвори очи и преглътна.

Примигна, зрението й ту се приплъзваше на фокус, ту го губеше, а Кел се беше надвесил над нея. Тя се взря в двуцветните му очи и осъзна, че изобщо не са неговите. Едното беше черно. Другото — изумрудено зелено.

— Будна е — Холанд се изправи, а от рана на ръката му капеше кръв.

— Лайла! — повика я Кел, вложил толкова чувства само в името й — как можа да си помисли, че онзи студен и равен глас е неговият? Той приклекна до нея, подложи ръка под гърба й — крадлата потрепери при внезапния остър спомен как острието стърже в кост и щръква под лопатката — и й помогна да седне.

— Казах ти, че ще се оправи! — заяви Холанд и скръсти ръце.

— Все още изглежда доста зле — отбеляза Алукард. — Не го натяквам като обида, Бард.

— Не се засягам — отвърна тя дрезгаво. Взря се нагоре към спасителите си — Кел блед, Холанд — мрачен, капитанът напрегнат — и осъзна, че явно е била на косъм.

Успя да се изправи с помощта на рижия принц.

Десетима моряци от „Медния крадец“ лежаха проснати върху уличния калдъръм. Ръцете на Лайла се разтрепериха, когато огледа мъртъвците и после срита най-близкия с всичката сила, която събра. Продължи да го рита, докато Кел не я хвана за раменете и не я придърпа в прегръдка, а дъхът свистеше от дробовете й на накъсани въздишки, въпреки че гръдният й кош беше зараснал.

— Не съм ги преброила правилно — прошепна тя в рамото му. — Сториха ми се шестима…

Кел избърса сълзите от бузите й. Тя дори не осъзнаваше, че плаче.

— Била си в морето само четири месеца. Колко врагове успя да си създадеш?

Лайла се разсмя — кратко, задавено изхълцване, а той я притисна по-силно.

Останаха вкопчени един в друг доста дълго; междувременно Алукард и Холанд обикаляха мъртъвците и вадеха ножовете на Лайла от гърдите, краката и гърлата им.

— И какво научихме от това преживяване, Бард? — попита капитанът, като избърса едното острие в поредния труп.

Лайла сведе поглед към труповете на онези, чийто живот бе пощадила на борда на „Медния крадец“.

— Мъртъвците не копнеят за мъст.

 

 

Мълчаливо вървяха към кораба, Кел придържаше Лайла през кръста, макар тя да нямаше вече нужда от подкрепа. Алукард и Холанд крачеха пред тях, а крадлата не сваляше поглед от тила му.

Не беше длъжен да я спасява.

Нищо не му пречеше да я остави да изкърви на улицата.

Не пречеше да стои и да я гледа как умира.

На негово място щеше да постъпи точно така.

Повтори си, че именно това щеше да направи.

Не е достатъчно — помисли си. — Не компенсира причиненото на Барън, на Кел, на мен. Не съм забравила.

— Так — възкликна Джаста, когато се качиха по трапа. — Какво ти се е случило?

— Розенал — отвърна Лайла сухо.

— Кажи ми, че сме готови да отплаваме — примоли се Кел.

Холанд въобще не продума, а се отправи право към трюма. Лайла проследи оттеглянето му.

Все още не ти вярвам, помисли си.

Сякаш доловил тежестта на погледа й, той се обърна.

Не ме познаваш — подсказваше изражението му. Изобщо не ме познаваш.