В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (53)

II

Делайла Бард не харесваше коне.

Не ги харесваше още когато ги познаваше само като хапливи добичета, които шибат с опашки и настъпват с копита; не й се понравиха и когато се озова върху гърба на кон, а нощта препускаше покрай нея толкова бързо, че светът се размазваше; не изпитваше нежни чувства и сега, когато гледаше как двама гвардейци със сребристи белези оседлават три коня за пътуването към пристанището.

Поне доколкото смяташе тя, не беше редно никоя твар с толкова малко ум да притежава толкова много сила.

Ала същото важеше и за половината турнирни магьосници.

— Ако гледаш на животните по този начин — Алукард я плесна по рамото, — нищо чудно, че те мразят.

— Е, добре, значи усещането е взаимно — тя се озърна. — Еса няма ли я?

— Котката ми не харесва конете почти колкото теб. Оставих я в двореца.

— Бог да им е на помощ…

— Стига си чесахте езиците — порица ги Джаста на арнески, беше прибрала гривата си под качулката на плаща. — Винаги ли бръщолевите на този висш език?

— Като пойни птички — отвърна Алукард и се озърна. — Къде е Негово Височество?

— Тук съм — обади се Кел, без да се хване на въдицата. А когато Лайла се обърна към него, видя и защо. Не беше сам.

— Не! — озъби се тя.

Холанд стоеше зад гърба на червения антари. Съпровождаха го двама гвардейци, а китките му бяха събрани с окови под сиво късо наметало. Срещна погледа на крадлата, едното му око — ослепително зелено, другото — черно.

— Делайла! — приветства я студено.

До нея Джаста се вцепени.

Ленос пребледня.

Дори Алукард изглеждаше притеснен.

— Керс ла? — изръмжа пиратската капитанка.

— Какво прави той тук? — повтори въпроса й Лайла.

Кел смръщи вежди.

— Не мога да го оставя в двореца.

— Можеш, разбира се.

— Не бих посмял.

Едва при неговите думи Лайла осъзна, че той се бои не само за безопасността на двореца.

— Холанд идва с нас.

— Не ти е кученце — отряза крадлата.

— Видя ли, Кел? — обади се Холанд спокойно. — Предупредих те, че няма да й хареса.

— Не само на нея не й харесва — промърмори Алукард.

Джаста изръмжа нещо твърде тихо и завалено, за да я разберат.

— Губим време — отсече Кел и се зае да отключи оковите на Холанд.

Лайла бе извадила нож, още преди той да докосне желязото.

— Ще си остане окован.

Белият антари вдигна ръцете си в прангите.

— Нали осъзнаваш, Делайла, че това няма да ме спре?

— Не, разбира се — отвърна тя със свирепа усмивка, — но ще те забави достатъчно, за да те спра аз.

Холанд въздъхна.

— Както желаеш!

Изрече го точно преди Джаста да забие юмрук в бузата му. Главата му се люшна на една страна, а ботушите му се плъзнаха крачка назад, но той не падна.

— Джаста! — извика Кел, докато другият антари шаваше с челюст и изплю храчка кръв в прахоляка.

— Още някой? — попита Холанд мрачно.

— Не бих възразил да се пробвам… — поде Алукард, но Кел го прекъсна.

— Стига толкова — земята потрепери леко при тази заповед. — Алукард, понеже се писа доброволец, Холанд ще язди с теб.

Капитанът се намръщи на задачата, но качи окования антари на коня. Изръмжа му:

— Само пробвай някой номер…

— И какво, ще ме убиеш ли? — сухо завърши заплахата Холанд.

— Не — отвърна Алукард с отровна усмивка. — Ще те дам на Бард.

Ленос се настани при Джаста, с която оформи комична двойка — заради масивното й телосложение морякът изглеждаше още по-дребен и изсъхнал като скелет. Той се наведе напред и потупа хълбока на коня, докато Кел се мяташе на седлото. Червеният антари изглеждаше вбесяващо елегантен на кон, с царствена стойка, каквато човек придобива, предположи Лайла, след години практика. Беше един от моментите, които й припомняха — сякаш би могла да забрави някога — че до известна степен Кел е принц. Тя си отбеляза наум някой път да му го сподели — когато й стане особено криво например.

— Хайде — подаде й ръка той. И този път, качвайки я на коня, я настани пред себе си, а не отзад, и я прегърна закрилнически с ръка през кръста.

— Не ме пробождай! — прошепна в ухото й.

На Лайла й се прииска нощта да е достатъчно тъмна, та никой да не види розовината, избила по бузите й. Хвърли последен поглед към двореца и на черния му, изкривен двойник, издигащ се като сянка редом с него. Попита:

— Какво ще правим, ако Осарон ни последва?

Кел погледна през рамо.

— Ако имаме късмет, ще го направи.

— Странна е представата ти за късмет! — отбеляза Джаста и пришпори коня си.

Жребецът под Лайла се размърда и стомахът й се обърна още при първата крачка. Ето така ще умра, каза си тя, докато сред тътен на копита и облаци леден дъх конете препуснаха в нощта.