В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (52)

I

Нищо чудно, защо Лайла мрази сбогуванията, мислеше си Кел. Щеше да е толкова по-лесно да тръгне. Сърцето на брат му още отекваше в гърдите му, докато слизаше по вътрешното стълбище на двореца, но нишката помежду им се отпускаше с всяка крачка. Как ли ще я чувства, когато са на градове разстояние? Когато помежду им се наместят дни и левги? Дали все още ще долавя сърцебиенето на Рай?

Въздухът около него внезапно изстина и Кел вдигна поглед. Емайра Мареш му преграждаше пътя. Разбира се, твърде лесно бе стигнал дотук. След всичко случило се кралят щеше да му позволи да тръгне на път, но кралицата — не.

— Ваше Величество… — поде Кел в очакване на обвинения или порицание. Вместо това кралицата спря поглед върху него — не мимолетно вглеждане, а мек и плътен воал. В очите й бушуваше циклон от зелено и златно като листа, понесени от есенен вятър. Очи, които не бяха срещали очите на антари от седмици.

— Тръгваш, значи… — Емайра не го изрече като въпрос, а по-скоро с нотка на смущение.

Кел не се подведе.

— Да, засега. Кралят ми даде позволение…

Кралицата вече клатеше глава, но на себе си, сякаш в опит да прочисти мислите си. Между пръстите й бе усукано парче плат. Протегна го към антари:

— Лош късмет ще е да отпътуваш, без да вземеш със себе си нещо от дома.

Кел се втренчи в подаръка й. Представляваше ален квадрат, каквито пришиват към туниките на децата, избродиран с две букви: КМ.

Кел Мареш.

Досега не беше виждал подобен и в първия момент се намръщи, объркан от втората буква. Никога не се беше смятал за член на рода Мареш. За брат на Рай — да, а до едно време и за осиновено дете на кралското семейство, но никога — част от рода.

Запита се дали това не е предложение за мирен договор, измислено току-що, но платът му се стори стар, износен от допир и употреба.

— Поръчах да го направят — обясни Емайра, запъвайки се както рядко й се случваше, — когато ти пристигна в двореца навремето, но после не можах… не мислех, че е… — тя замълча за момент, преди да опита отново. — Хората се чупят толкова лесно, Кел! Дебнат ги стотици различни беди, а аз се страхувах, че… но трябва да разбереш, че си… че винаги си бил…

Този път, след като замълча, кралицата не успя да събере сила да заговори отново — стоеше, взираше се в парчето плат и потриваше с палец буквите, а Кел знаеше, че е настъпил мигът да отвърне на жеста й или да си тръгне. Изборът беше в неговите ръце.

Ала не беше никак честно — не би трябвало да се налага да избира! — и кралицата имаше възможност да направи първата стъпка десетки пъти, да го изслуша поне, редно беше и се полагаше, само че той беше уморен, а тя преизпълнена със съжаления, и в този момент и толкова му стигаше.

— Благодаря — Кел взе парчето плат, — моя кралице!

После, за негова изненада, тя посегна и допря другата си длан до бузата му, както бе правила безброй пъти след завръщане от някое от пътуванията му, с въпрос в очите. Добре ли си?

Сега обаче въпросът беше променен: Ще се оправим ли?

Той кимна веднъж и се потопи в ласката й.

— Върни се у дома — заръча му тихо кралицата.

Кел отново я погледна в очите.

— Ще се върна!

Той се отдръпна пръв, а пръстите на кралицата се плъзнаха от бузата му към рамото и по ръкава му, докато той се оттегляше. Ще се завърна, помисли си Кел и за първи път от много време насам знаеше, че казва истината.

 

 

Кел знаеше какво е редно да направи.

Знаеше и че Лайла няма да е никак доволна.

Насочи се към кралските килии и почти бе стигнал дотам, когато усети леко забавяне на пулса си и замятане на одеяло от спокойствие около раменете си — то съпровождаше присъствието на жреца. Кел забави крачка, но не спря, докато Тийрън се изравняваше с него. Авен есен не отрони нито дума, а мълчанието се плискаше като вода, в която червеният антари гази.

— Не е каквото си мислиш — заяви накрая на жреца. — Не бягам оттук.

— Не съм казал подобно нещо.

— Не заминавам от копнеж по пътешествията — продължи Кел. — Никога не бих… — препъна се в думите, до неотдавна просто щеше да избяга и дори го беше сторил. — Ако смятах, че градът ще е в по-голяма безопасност, докато съм в него…

— Надяваш се да примамиш демона след себе си.

Не беше въпрос.

Най-сетне Кел забави крачка дотам, че спря.

— Осарон е лаком, Тийрън. Такава е природата му. За това Холанд беше прав. Иска промяна. Иска власт. Иска онова, което не е. Направихме му приношение, а той му се намуси и в замяна се опита да ми отнеме живота. Не иска всичко, което вече притежава, а да вземе онова, което не е негово.

— И какво, ако избере да не ви последва?

— Тогава ще приспиш града — Кел закрачи отново, решително. — Ще го лишиш от всяка марионетка, от всичките му хора, та когато се върнем с унаследителя, да няма друг избор, освен да се срещне с нас лице в лице.

— Много добре…

— Сега ли е моментът, да ми кажеш да се пазя?

— О — възкликна жрецът, — мисля, че времето за това отмина.

Продължиха да вървят заедно. Кел спря едва когато стигна до вратата към тъмницата. Поднесе ръка към дървената плоскост и разпери пръсти по повърхността.

— Все се питам — поде тихичко, — дали всичко случило се е по моя вина. Къде започна тази история, Тийрън? С избора на Холанд или с моя?

Очите на жреца блестяха, но когато поклати глава, на лицето му беше изписана само умора. Изглежда за първи път не разполагаше с отговор.