В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (18)

VII

Градът падна.

Думите на Хастра преследваха Кел по улиците, нагоре по дворцовите стъпала и през коридорите. Нямаше начин да е вярно.

Не би могло да е истина!

Как така един град вече е паднал, когато мнозина още се бореха?

Кел нахлу в Голямата зала.

Балната зала сияеше — орнаментирана, екстравагантна — но настроението беше съвсем различно. Магьосниците и благородниците от празненството на покрива се бяха скупчили в средата на помещението. Кралицата и антуражът й разнасяха купи с вода и кесийки с пясък за жреците, които чертаеха усилвателни кръгове по лъснатите мраморни подове и предпазни заклинания по протежение на стените. Лорд Сол-ин-Ар стоеше, опрял гръб на една от колоните, с мрачно, но неразгадаемо изражение, а принц Кол и принцеса Кора седяха на стълбите, видимо разтърсени от развоя на събитията.

Кел намери крал Максим до платформата, където всяка нощ свиреха музикантите със златни одежди — съвещаваше се с мастър Тийрън и началника на гвардейците си.

— Какво означава, че градът е паднал? — прекъсна ги Кел, докато гневните му стъпки отекваха по мраморния под. Знаеше, че изглежда напълно луд с тези окървавени ръце и разкопчаното палто на голо. Не го интересуваше. — Защо ме отзова?

Тийрън понечи да му препречи пътя, но Кел го подмина.

— Имаме ли план?

— Моят план — отвърна кралят спокойно, — беше да те спра, преди да те убият.

— Получаваше ми се — изръмжа Кел.

— И какво ти се получаваше? — попита Максим. — Да си прерязваш вените над Лондон ли?

— Ако кръвта ми е годна да ги защити…

— Колцина успя да опазиш, Кел? Десет? Двайсет? Сто души? В този град живеят десетки хиляди.

Младият магьосник имаше чувството, че се е върнал обратно в Белия Лондон и стоманената примка се затяга около шията му. Беше безпомощен. И отчаян.

— Все е нещо…

— Но не е достатъчно.

— Имате ли по-добра идея, Ваше Величество?

— Засега не.

— Тогава, светии, нека сторя каквото мога!

Максим улови Кел за раменете и тихо му заговори:

— Чуй ме! Кои са силните места на Осарон? Какви са слабите? Какво причинява на народа ни? Обратим ли е процесът? Колко въпроси не си успял да зададеш, понеже беше твърде зает с проява на доблест? Нямаш план. Нямаш стратегия. Не си намерил пукнатина в бронята на противника си, място, където да забиеш ножа си. Вместо да мъдруваш над нападение, ти си навън, сечеш на сляпо и дори не си в състояние да нанесеш удар, понеже харчиш всяка капка от ценната си кръв да защитаваш другите от враг, когото не знаем как да надвием!

При тези думи Кел настръхна целият.

— Бях там в града да защитавам вашия народ.

— И за всеки защитен дузина биваха обладани от мрака… — в гласа на Максим липсваше осъдителност, звучеше само мрачна решителност. — Градът падна, Кел. Няма да се надигне отново без твоята помощ, но това не означава, че можеш самичък да го спасиш… — кралят стегна хватката си. — Няма да изгубя синовете си заради това!

Синове.

Кел примигна, потресен от думите и гневът му се изпари. Когато Максим отпусна ръце, побърза да попита:

— Рай събуди ли се?

Кралят поклати глава.

— Не още… — и насочи вниманието си отвъд Кел. — И за теб се отнася!

Кел се извърна и видя как Лайла с бретон, спуснат над строшеното око, изчовърква кръв изпод ноктите си. Вдигна очи, щом се обърнаха към нея.

— Коя си ти? — поинтересува се настоятелно Максим.

Крадлата се намръщи, понечи да отговори. Кел я прекъсна.

— Това е госпожица Делайла Бард.

— Приятел на короната — уточни Тийрън.

— Вече спасих града ви — додаде Лайла. — Два пъти… — наклони глава и отметна тъмната завеса от коса, за да разкрие пукнатините в счупеното си око. Максим, трябва да му се отдаде дължимото, не я зяпна. Само се извърна към жреца.

— За това момиче ли ме осведоми?

Главният жрец кимна и Кел се запита какво ли точно е казал авен есен и от колко ли време знае каква е Лайла. Кралят я огледа внимателно — от очите й до окървавените пръсти — преди да вземе решение. Вдигна леко брадичка и заяви:

— Бележи всички присъстващи!

Не беше молба, а заповед на крал към поданик.

Лайла отвори уста и за момент Кел си помисли, че ще изръси нещо ужасно, но Тийрън положи длан на рамото й в универсален жест за запазване на мълчание и, поне веднъж, тя се подчини.

Максим отстъпи крачка и повиши глас, та и другите в залата да ги чуват. А присъстващите ги слушаха, осъзна Кел, няколко глави вече се бяха обърнали внимателно да уловят думите, които кралят бе споделил със своя антари.

— Холанд е отведен в тъмницата…

Само преди броени часове в тъмницата под двореца бе заключен Кел.

— Ще те помоля да поговориш с него. Да положиш всички сили, за да научиш пред какво сме изправени… — изражението на Максим помрачня. — Като използваш всички възможни средства.

Младият антари се вкамени.

Студеният допир на стомана.

Нашийникът около гърлото му.

Металната рамка и белезниците, в които съдира кожата си…

Постара се да си придаде подобаваща сериозност и отвърна:

— Ваше Величество, ще бъде сторено.

 

 

Ботушите на Кел кънтяха по стъпала към тъмницата и всяка крачка го отвеждаше все по-далеч от светлината и топлината в сърцевината на двореца.

Подземието с килиите беше любимо скривалище на Рай, когато бяха малки. Разположени непосредствено под казармата на гвардейците, вместени в една от масивните каменни подпори, които държаха двореца над повърхността на реката, килиите рядко се пълнеха. Според Тийрън навремето — когато Арнес и Фаро са водели война — долу е било пълно със затворници, но днес тъмницата като цяло пустееше. Кралските гвардейци ги използваха понякога, светиите знаеха за какво, а случеше ли се Рай да избяга, било само със смях, било с бележка — Ела ме намери! — Кел започваше търсенето именно оттук.

Долу винаги беше студено, витаеше задушаващ мирис на влажен камък, а гласът му отекваше, докато викаше Рай — Излез, излез, излез! Кел винаги се оказваше по-добър в търсенето, отколкото брат му в криенето, и игрите им обикновено завършваха със сгушването им в някоя килия да гризат крадени ябълки и да играят Санкт.

Рай обичаше да слиза тук долу, но Кел смяташе, че брат му всъщност харесва връщането нагоре по стълбите — така слага край и отърсва тъмницата от гърба си, сменя влажното подземие с плюшен халат и чай с подправки, които да му напомнят какъв късмет има да е принц.

Още по онова време Кел не харесваше килиите.

Сега ги мразеше.

Отвращението се надигаше в гърлото му с всяка крачка — и от спомена за затворничеството му, и от човека, заел сега неговото място.

Фенерите потапяха тъмницата в мъждива светлина, а тя се разгаряше, където се докосне до метал, но избледняваше върху каменните стени.

Пред най-голямата килия стояха на стража четирима гвардейци в пълна броня. Допреди няколко часа бяха пазили в нея Кел. Държаха оръжията си в готовност и не отклоняваха поглед от човека зад решетките. Младият антари забеляза отровните им погледи, отправени към Холанд, и осъзна, че по същия начин някои от тях гледат и него. Изпълнени със страх и гняв, но без капка уважение.

Белият антари седеше на каменния нар в дъното на килията, ръцете и краката му бяха оковани към стената зад гърба му. Черна превръзка бе стегната плътно през очите му, ала по лекото помръдване на крайниците и наклона на главата Кел позна, че Холанд е буден.

От покрива до килията се слизаше бързо, но гвардейците не се бяха отнесли нежно със затворника. Бяха го съблекли до кръста в търсене на оръжия и по протежение на челюстта и на стомаха и гърдите му цъфтяха пресни синини — бледата му кожа показваше и най-лекия удар, макар все пак тъмничарите да бяха почистили кръвта. Някои пръсти на Холанд май бяха счупени, а лекото хрущене при вдишване подсказваше пукнати ребра.

Застанал срещу белия антари, Кел се изненада от промените в него. Ширината на раменете му, жилавите мускули на кръста му, безизразно стиснатата му уста — те не се бяха изменили. Ала по-новото — цветът на бузите, розовината на младостта… Осарон си ги беше взел, когато го напусна. Кожата на антари изглеждаше пепелява между синините, а косата му вече не сияеше гарвановочерна, както когато за кратко бе крал, не беше дори и графитенопепелява, каквато я помнеше Кел — сега я прошарваше сребро.

Холанд изглеждаше заседнал между два образа, а ефектът бе странен, объркващ.

Облягаше се на ледената стена, но ако усещаше студа, не го показваше с нищо. Кел огледа останките от заклинанието за контрол на Атос Дейн, изрязано в гърдите на антари — и съсипано от стоманения прът, който самият той бе забил в него — преди да забележи мрежата от белези, прошарила торса на Холанд. В уврежданията имаше порядък, сякаш онзи, който ги е нанесъл, е подхождал планомерно. Методично. Кел знаеше от личен опит колко лесно се лекуват антари. За да останат такива белези, раните е трябвало да бъдат много, много дълбоки.

Накрая Холанд реши пръв да наруши тишината. Не виждаше Кел, не и през превръзката, но навярно бе познал кой го е навестил, понеже в гласа му се просмукваше презрение:

— Дойде да ми отмъстиш, а?

Кел си пое полека дъх, за да се овладее. Даде знак на тъмничарите:

— Махнете се!

Гвардейците се подвоумиха, местеха погледи между двамата антари. Един се оттегли без колебание, двама се забавиха достатъчно и си тръгнаха видимо притеснени, а четвъртият изглеждаше недоволен, че ще изпусне интересния развой на събитията.

— По заповед на краля! — озъби се Кел и най-сетне и четиримата се оттеглиха с все дрънченето на брони и тропота на ботуши.

— Знаят ли? — попита Холанд и размърда съсипаните си пръсти. В гласа му не бе останало ехото на Осарон, чуваше се само познатият, хриплив тон. — Че си ги изоставил? Че дойде в замъка ми по своя свободна воля?

Кел завъртя ръка и веригите около Холанд се стегнаха и го залепиха за стената на килията. Демонстрацията не му спечели нищо — гласът на противника му остана все тъй студен и нетрепващ.

— Приемам го за не.

Дори през превръзката на очите Кел усещаше погледа на Холанд, чернотата на лявото му око стържеше по чернотата на дясното на другия антари.

Постара се да имитира краля възможно най-добре:

— Ще ми разкажеш всичко, което знаеш за Осарон.

Насреща му проблеснаха оголени зъби и Холанд се изсмя:

— И тогава ще ме пуснеш, така ли?

— Какво представлява той?

Последва продължителна пауза, и Кел имаше време да си помисли, че Холанд ще го принуди насила да му измъква отговорите. Ала съперникът му отвърна:

— Ошок.

Думата не беше непозната за младежа. На мактански означаваше „демон“, но в действителност се имаше предвид къс инкарнирана магия.

— Какви са слабите му места?

— Нямам представа.

— Как може да бъде спрян?

— Не може — Холанд размърда оковите. — Сега квит ли сме?

— Квит ли? — изръмжа Кел. — Дори да пренебрегна какви злодейства си извършил по време на управлението на близнаците, това не променя факта, че именно ти пусна на свобода този ошок. Кроил си заговор срещу Червения Лондон. Примами ме в града си. Окова ме, измъчва ме и нарочно ме отряза от магията ми, а с този ход замалко да убиеш брат ми…

Пленникът наклони глава.

— Ако нещо си струва…

— Не си струва — отсече Кел. Тръгна да обикаля коридора, разкъсван между изтощението и гнева, болеше го навсякъде, но нервите му пламтяха.

А Холанд оставаше все тъй влудяващо спокоен! Сякаш не беше прикован към стената! Сякаш двамата стояха заедно в кралската приемна, а не разделени от железните решетки на затворническа килия.

— Какво искаш, Кел? Извинение?

Изтънелите задръжки на червения антари най-сетне се скъсаха.

— Какво искам ли? Да унищожа демона, който ти си пуснал на свобода. Да защитя семейството си. Да спася дома си!

— Аз исках същото. Сторих каквото…

— Не — изръмжа Кел. — Когато Дейн управляваха, може да са принуждавали ръката ти, но този път изборът беше твой. Ти избра да освободиш Осарон. Да станеш негов съд. И да му дадеш…

— Животът не се състои от избори! — възрази Холанд. — Съставен е от размени. Както добри, така и лоши, но всички си имат цената.

— Разменил си безопасността на моя свят…

Холанд внезапно опъна веригите си и макар да не повиши тон, мускулите му се напрегнаха.

— Какво според теб е сторил твоят Лондон, когато се е спуснал мрак? Когато магията на Осарон е погълнала света му и е заплашила да отнесе и нашите със себе си? Вие сте заменили безопасността на нашия свят срещу вашата, заключили сте вратите и сте ни оставили в капан между кипналата река и скалите. Как ти се струва това, а?

Кел уви волята си около черепа на Холанд и го блъсна назад в стената. Единствените следи от болка бяха съвсем леко стискане на зъби от страна на пленника и презрителното трепване на ноздрите му.

— Омразата е силно средство — изсъска той през зъби. — Продължавай в този дух!

И в този момент Кел копнееше най-много тъкмо за това. Искаше да продължи, да чуе пращенето на кост, да види дали ще успее да пречупи Холанд така, както той бе пречупил него в Белия Лондон.

Ала беше наясно, че не е в състояние да го постигне.

Понеже Холанд поначало вече беше пречупен. Личеше му — не в белезите, а в това как говори и как не скланя глава пред болката, твърде добре запознат с формата и мащаба й. Беше човек, оставен кух отвътре много преди Осарон — останал без страх и без надежда, и без нищо за губене.

За миг Кел все пак стегна хватката си — в гняв и от жлъч — и усети костите на Холанд да стенат под натиска.

После се застави да го пусне.