В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (91)

I

Зората пукна в тишината, обхванала „Призрак“.

Бяха изхвърлили труповете през борда — Хано с прерязаното гърло и Айло, когото намериха мъртъв в кубрика, Джаста, предателката, както и Змиите, до последния.

Само Хастра остана увит в одеяло. Кел внимателно прикрепи плата около краката, кръста и раменете на момчето, но остави лицето му открито — срамежливата усмивка бе изчезнала, лъскавите къдрици висяха безжизнени — за колкото се може по-дълго.

Моряците се завърнаха в морето, но Хастра не беше моряк. Беше кралски гвардеец.

Ако на кораба имаха цветя, Кел щеше да положи едно над сърцето на момчето — такъв обичай имаше в Арнес да се белязва мястото на смъртоносната рана.

Сети се за цветето, което ги чакаше в Купата у дома — Хастра го сътвори онзи път от уличен прахоляк, капка вода и семе, красиво стръкче живот, породено от безжизнените стихии, сребърен лъч в тъмнеещия свят. Дали още ще ги чака, когато се върнат у дома? Или вече е изсъхнало?

Ако на борда беше Ленос, той щеше да отговори на въпроса, да прати молитва на безименните си светци — но и той изчезна сред вълните, а Кел нито разполагаше с цветя, нито знаеше молитви. Нямаше нищо, освен кух гняв, прекипял в сърцето му.

— Аноши — промърмори, когато хвърлиха тялото от борда.

Вероятно трябваше да почистят палубата, но какъв смисъл? „Призрак“ — или поне каквото бе останало от него — щеше да достигне Танек в рамките на деня.

Кел се олюляваше от умора. Не беше спал. Никой от четиримата не си позволи сън.

Холанд бе съсредоточен да изпълва платната с вятър, а Алукард стоеше вцепенен на руля — силата беше ценна, но Лайла настоя да излекуват раните на капитана. Кел сподели мнението й. Алукард Емъри бе сторил всичко по силите си да опази кораба на вода.

Самата Лайла стоеше наблизо и прехвърляше фароанските скъпоценни камъни от ръка в ръка, взираше се в сините пулове, сбърчила вежди.

— Какво има? — попита я Кел.

— Убих един фароанец — промърмори тя и пресипа камъните в другата си шепа. — По време на турнира.

— Какво си направила? — изръмжа Кел с надежда да не е чул добре, да не се наложи да спомене случката на Рай — или, по-лошо, на Максим — щом пристанат. — Кога успя да…

— Не това е важното в случая — сопна се крадлата и за пореден път пресипа камъчетата от едната си шепа в другата. — Някога да си виждал фароанец да се разделя с украсата си? Да търгува с друго, освен с монети?

Кел се намръщи.

— Не.

— Понеже камъните са инкрустирани в кожата им. А дори да искаш, не можеш да ги извадиш, не и без нож.

— Не бях забелязал.

Лайла сви рамене и протегна ръка над сандъка.

— Ето за такива работи мисли човек, когато е крадец.

Тя наклони глава и камъните изтрополиха по дървения капак.

— А когато убих онзи фароанец, камъните от лицето му се отлепиха. Опадаха, все едно онова, което ги държеше на място, вече го няма.

Кел се ококори.

— Не смяташ, че тези са дошли от Фаро.

— О, несъмнено са от фароанец — възрази Лайла и взе един от камъните. — Но се съмнявам да са дадени доброволно.