В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (7)

VII

Кел се взираше в тавана — светът бе тъй високо и се издигаше още по-нагоре с всеки дъх.

А после чу глас — гласът на Лайла — и той изигра ролята на кука, която го изтегли обратно на повърхността.

Той изпъшка и се опита да седне. Не успя. Помъчи се отново. Тъкмо се бе надигнал на едно коляно, когато болката го вцепени целия. Някъде далеч чу трясък на разцепващо се дърво. Строши се ключалка. Кел дори успя да се изправи, преди вратата да се отвори с трясък и ето ти я и Лайла — сянка, очертана в светлина, но после зрението му отказа и тя се превърна в размазано петно, втурнало се към него.

Червеният антари успя да направи една нестабилна крачка, преди ботушите му да се подхлъзнат в локвата от кръв и шокът и болката го потопиха за момент в чернота. Усети коленете си да поддават. Топли ръце се вкопчиха в кръста му, докато падаше.

— Държа те! — Лайла плавно се отпусна заедно с него на пода. Главата му се люшна на рамото й и Кел дрезгаво изфъфли в яката й в опит да заговори. Когато крадлата явно не го разбра, той отново вдигна окървавените си, строшени ръце и вцепенени пръсти към нашийника на гърлото си.

— Свали го… — давеше се той.

Погледът на Лайла — какво не й беше наред на очите? — се плъзна по метала, преди тя да стисне здраво с две ръце ръба на нашийника. Изсъска, когато пръстите й допряха метала, но не го пусна, а заопипва с гримаса, докато намери токата отзад на врата на Кел. Отвори я и запрати нашийника в другия край на залата.

Въздухът нахлу в дробовете на антари, във вените му плисна топлина. За миг всички нерви в тялото му запяха, първо от болка и после от изпълнилата ги мощ, щом магията се завърна в електрическо течение. Кел изпъшка и се преви, гърдите го боляха и по лицето му се стичаха сълзи, светът около него пулсираше и се усукваше, и заплашваше да се запали. Дори Лайла навярно усети опасността, понеже отскочи встрани при този изблик на сила — поне докато потокът се успокои и се върне в руслото на откраднатата си цялост.

Ала нещо все още липсваше.

Не, помисли си Кел. Моля те, не! Ехото. Вторият пулс. Той погледна съсипаните си ръце, от китките му все още се стичаха кръв и магия, но сега не бяха важни. Задраска по гърдите си, разкъса туниката над печата, който все още беше на място, но под белезите и заклинанието биеше само едно сърце. Само едно…

— Рай! — изтръгна се от него ридание. Молба. — Не мога… той е…

Лайла го сграбчи за раменете.

— Погледни ме! Брат ти беше още жив, когато тръгнах насам. Имай малко вяра! — Думите й бяха кухи и страхът му рикошираше в тях и ги изпълваше. — Понеже оттук не можеш да му помогнеш.

Тя огледа залата и металната рамка, увисналите окови, все още хлъзгави от кръвта, масата отстрани, покрита с инструменти, както и падналия на пода метален нашийник, преди отново да съсредоточи вниманието си върху червения магьосник. Наистина нещо не беше наред с очите й — едното бе кафяво както обикновено, но другото беше пълно с пукнатини.

— Окото ти… — поде Кел, но Лайла махна с ръка.

— Не сега… — тя се изправи. — Хайде, трябва да тръгваме!

Младият антари обаче знаеше, че не е в състояние да тръгне. Ръцете му бяха строшени и разбити, кръвта все още бликаше на струи от китките му. Виеше му се свят при всяко движение и, когато Лайла се опита да му помогне, успя да се надигне само отчасти, преди да се олюлее и отново да рухне. Изръмжа задавено в разочарованието си.

— Не изглеждаш никак добре — Лайла намокри пръсти от раната над глезена си. — Дръж се, сега ще те позакърпя.

Кел се ококори и се дръпна встрани.

— Чакай…

Девойката изкриви уста:

— Не ми ли вярваш?

— Не.

— Много лошо — тя притисна окървавената си длан към рамото му. — Каква беше думата, Кел?

Стаята се залюля, когато той поклати глава.

— Лайла, нямам…

— Каква беше шибаната дума?

Кел преглътна и отвърна с треперещ глас:

— Хасари. Ас хасари.

— Добре! — Крадлата стегна хватката си. — Готов ли си? — След което, още преди той да отговори, направи заклинанието: — Ас хасари!

Не се случи нищо.

Клепачите на Кел потрепваха от облекчение, изтощение и болка.

Лайла се намръщи:

— Дали го направих пра…

Помежду им избухна светлина и магията ги подметна в противоположни посоки, като шрапнели от взрив.

Кел тупна на пода по гръб, а лечителката му се блъсна в съседната стена.

Той остана възнак, зинал за въздух, толкова замаян първоначално, че нямаше представа дали заклинанието е проработило. Но после размърда пръсти и откри костите в дланите и китките си здрави, кожата си — гладка и топла под размазаната кръв, а въздухът нахлуваше свободно в дробовете му, празнотата бе запълнена, счупеното отново бе цяло. Седна, а стаята не се залюля. Пулсът му тътнеше в ушите, но кръвта се бе върнала отново във вените му.

Лайла се бе привела, свита до стената, и разтриваше темето си с тихо стенание.

— Шибана магия — промърмори, когато Кел коленичи до нея. Видя го здрав и се ухили триумфално. — Нали ти казах, че ще…

Кел я прекъсна, взе лицето й между окървавените си длани и я целуна — дълбоко и трескаво. Целувка с вкус на кръв и паника, болка, страх и облекчение. Не попита как го е намерила Лайла. Не й се скара за стореното, само заяви:

— Ти си луда!

Тя успя да отвърне с тънка и изтощена усмивка:

— Пак заповядай.

Кел й помогна да се изправи и си взе палтото от масата, където Холанд — Осарон — го беше захвърлил небрежно.

Лайла отново огледа залата.

— Какво се случи, Кел? Кой ти причини това?

— Холанд.

Той видя изреченото име да се приземява като юмрук, представи си образите, изпълнили ума на Лайла — същите, които изпълзяха и в неговия, когато се озова лице в лице с новия крал на Белия Лондон и не видя непознат, а привичен враг. Антари с двуцветните очи, едното изумрудено, другото — черно. Магьосникът, подчинен в служба на близнаците Дейн. Онзи, когото бе победил и блъснал в бездната между световете.

Ала Кел знаеше, че Лайла има и друг образ в главата си: на човека, убил Барън и хвърлил окървавения часовник в краката й като подигравка.

— Холанд е мъртъв — отсече тя ледено.

Червеният антари поклати глава.

— Не. Оживял е. Върнал се е. Той е…

Зад вратата се разнесоха викове.

Стъпки затътнаха по каменните плочи.

— Дявол го взел! — изсъска Лайла и вдигна очи към коридора. — Наистина трябва да тръгваме.

Кел се обърна към вратата, но крадлата беше на една крачка пред него, с лин от Червения Лондон в окървавената длан, с която се пресегна за неговата, и стовари свободната си ръка върху масата.

— Ас… — поде.

Кел се ококори.

— Чакай, не можеш ей така да…

— … траварс!

Стражата нахлу, точно когато залата се разтвори, подът се втечни и двамата антари пропаднаха.

Право през единия Лондон и в другия.

Кел се стегна за удар, но те така и не тупнаха на земята. Под тях нямаше нищо. Замъкът се превърна в нощ, стените и подът — заменени само от студен въздух, а червената светлина на реката и оживените улици и стръмните покриви се пресегнаха към тях, докато падаха.

 

 

Имаше си правила при отварянето на врати.

Първото — и по мнение на Кел, най-важното — беше, че можеш да се местиш или между две места в един и същ свят, или между едно и също място в два свята.

Точно същото място.

По която причина беше и толкова важно да се увериш, че краката ти са на нивото на земята, а не, да речем, на пода в зала с два етажа височина, понеже има голяма вероятност в другия свят под теб замъкът да липсва.

Той се опита да сподели това с Лайла, но се оказа твърде късно. Кръвта вече се намираше върху дланта й, амулетът — в шепата й и, преди Кел да успее да изрече нещо, преди да продължи след „недей“, вече падаха.

Хлътнаха през пода и през света, както и през няколко стъпки зимна нощ, преди да тупнат върху наклонения покрив на някаква сграда. Керемидите бяха заледени и двамата се хлъзнаха още няколко стъпки, и най-накрая се спряха в улука. Или по-скоро Кел се вкопчи в него. Металът под ботушите на Лайла рязко поддаде и тя щеше да падне през ръба, ако той не я беше сграбчил за китката и не я беше издърпал обратно на покрива.

Известно време и двамата не проговориха, само лежаха на наклонения скат и бълваха парцаливи струи дъх в нощта.

— Занапред — обади се Кел в един момент, — първо проверявай дали се намираш на улицата.

Лайла издиша треперлив облак.

— Ще го имам предвид.

Студеният покрив пареше затоплената му кожа, но Кел не помръдна, поне не веднага. Не можеше — нито да мисли, нито да чувства, нито да се насили да стори друго, освен да гледа нагоре и да се взира в звездите. Деликатни точици светлина на фона на синьо-черно небе — неговото небе — поръбено с облаци, зачервени от реката. Всичко изглеждаше толкова нормално, непокътнато, потънало в забрава и внезапно му се прииска да крещи — макар Лайла да бе излекувала тялото му, все още се чувстваше пречупен и изтръпнал, и кух, и искаше само да затвори очи и да пропадне отново, да намери мрачно и тихо място под повърхността на света, мястото, където Рай… Рай… Рай…

Кел се застави да седне.

Трябваше да намери Осарон!

— Виж… — поде Лайла, но той вече се оттласкваше от покрива и скачаше към улицата долу. Можеше да призове вятър, та да омекоти падането, но не го стори — едва усети болката да се стрелва по глезените му, и тупна на плочника. Миг по-късно чу тихото изсвистяване на второ тяло и Лайла се приземи приклекнала до него.

— Кел — повтори тя, но той вече се бе упътил към най-близката стена, вадеше нож от джоба на палтото си и прорязваше нова черта по прясно заздравялата си кожа.

— Дявол да го вземе, Кел… — тя го улови за ръкава и ето че той пак се взираше в кафявите й очи, едното цяло, другото строшено. Откъде бе научил? Как не го бе забелязал?

— Какво искаше да кажеш, че Холанд се е завърнал?

— Той… — Нещо се строши в него и Кел се озова обратно в двора с червенокосата жена — Ожка — и я последва през врата в света, в един Лондон, който изглеждаше съвършено неправилно; Лондон — този Лондон би трябвало да умира, но процъфтяваше; Лондон с твърде ярки цветове — и ето ти го новия крал, млад и здрав, ала съвсем познат. Холанд! И, още преди Кел да успее да осмисли присъствието на белия антари, ужасният студ на омагьосания нашийник вече го бе сковал, пронизваше го болката от откъсването от магията, а металните окови се врязваха в разперените му върху рамката ръце. И само как го гледаше Холанд, как изражението му стана съвършено чуждо под съпровода на накъсаните отгласи от молбите на Кел, докато второто му сърце прескачаше в гърдите, и демонът се извърна и…

Кел се разтърси целият. Внезапно се озова отново на улицата, с капеща от пръстите кръв, а Лайла се намираше на сантиметри от лицето му и той не можеше да познае дали го е целунала, или го е ударила, знаеше само, че ушите му звънтят и нещо дълбоко в него продължава да пищи.

— Той е — каза дрезгаво, — но и не е същият. То е… — поклати глава. — Не знам, Лайла. Холанд някак е стигнал до Черния Лондон и в него е проникнало… нещо. Като витари, но по-лошо. И то… е надянало тялото му.

— Значи истинският Холанд е мъртъв? — поинтересува се Лайла, докато той рисуваше знака на камъните.

— Не — възрази Кел и я хвана за ръката. — Все още е някъде вътре. А сега те са тук!

Той притисна окървавената си длан до стената и този път, когато произнесе думите, магията се надигна без усилие, милостиво, към ръката му.