В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (108)

I

Кел прекрачи прага и болката в гърдите му се усили. Все едно стените на двореца на Осарон притъпяваха връзката и сега, без препятствие помежду им, струната между него и брат му се опъна и всяка крачка го приближаваше все повече до страданията на Рай.

Лайла вече бе извадила двата ножа, но дворецът около тях се оказа празен, а коридорът — чист. Магията на Тийрън действаше и бе лишила чудовището от многобройните му кукли, но все пак Кел усещаше в своите крайници нервното напрежение на Лайла и забеляза същото притеснение, отразено на свой ред, и в непроницаемото изражение на Холанд.

Дворецът изглеждаше някак неправилен, сякаш са излезли от Лондон, от хода на времето, от самия живот, и са пристъпили в измерение, което не съществува напълно. Беше магия без баланс, мощ без повелител, и умираше — повърхностите навсякъде придобиваха постепенно лъскавочерния оттенък на природа, изгорена без остатък.

Но Кел долавяше трепет в средата на просторната зала.

Жив пулс.

Биещо сърце.

И после, когато очите му привикнаха със слабата светлина, различи Рай.

Брат му висеше на няколко стъпки от пода, вплетен в паяжина от лед, удържан от дузина заострени шипове, забити във и през тялото му, целите заскрежени в хлъзгава червенина.

Рай беше жив, но само защото не можеше да умре.

Гърдите му се надигаха с мъка, по бузите му бяха замръзнали сълзи. Устните му помръдваха, ала думите изчезваха, а кръвта се бе събрала на голяма тъмна локва под него.

Твоя ли е?, беше попитал Рай, когато като деца Кел си преряза вените, за да го излекува. Всичката ли е твоя?

Сега кръвта на краля жвакаше под ботушите на антари и той се втурна напред; въздухът бе добил метален вкус.

— Чакай! — извика Лайла.

— Кел! — предупреди го и Холанд.

Но така или иначе вече бяха влезли в капана, ако такава съдба им бе намислил Осарон. Със стъпването си в двореца станаха пленници.

— Дръж се, Рай!

Клепките на Рай потрепнаха при звука на гласа на Кел. Опита се да надигне глава, но не успя.

Антари стигна до брат си с длан, която вече лепнеше от кръв. Беше готов да стопи леда с едно докосване, с една дума, стига да му се бе отворила възможност.

Ала пръстите му спряха на косъм от леда, заковани от чужда воля. Кел се бореше срещу натиска на магията, а от сенките зад трона се разнесе глас:

— Това е мое.

Гласът се носеше отникъде. Отвсякъде. И въпреки това идваше от едно място. Не беше куха конструкция от сенки и магия, а бе обвързан към устни, зъби и дробове.

Заговорилата излезе на светло. Рижата коса се развяваше във въздуха около главата й, сякаш я бе разлюлял въображаем вятър.

Ожка.

 

 

Кел я беше последвал.

В градината на двореца се бе вслушал в лъжите й — думите смесваха съмнението и гнева му в отровна смес — и я остави да го изведе през врата в света право в капан.

Сега се разтрепери при вида на Ожка.

 

 

Лайла я беше убила.

Беше се срещнала с нея в коридора, докато Кел пищеше отвъд вратата и Рай умираше на един свят разстояние — и нямаше избор, освен да я победи. Изгуби стъкленото око, преди да пререже гърлото на съперничката си.

Сега се усмихна при вида на Ожка.

 

 

Холанд я беше създал.

Беше я прибрал от улиците на Косик — тесните преки, оформили миналото му преди много, много години — и й бе дал същия шанс, който Ворталис предостави на него: възможността да направи повече, да стане нещо повече.

Сега се вцепени при вида на Ожка.