В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (64)

V

Лайла имаше лошо предчувствие за Розенал.

Не знаеше дали се поражда от самия пристанищен град, който я безпокоеше, или от факта, че някой ги следи. Вероятно второто.

В началото си помисли, че не е от значение — ехо от нервите от разминаването на косъм на пристанището, но докато се изкачваше по хълма към града, увереността се намести като наметало на раменете й; предчувствие, което дращеше по врата й.

Лайла от край време я биваше да узнава кога не е сама. Хората имат присъствие, тежест в света. Долавяше го постоянно, но сега се чудеше дали не е чувала през цялото време именно магията в кръвта на другите да звънти като дръпната струна.

И по времето, когато стигнаха до къщите, Кел също го усети, или долови нейното напрежение редом с него.

— Смяташ ли, че ни следят? — попита той.

— Вероятно — отвърна Холанд прямо. Стомахът на крадлата се обръщаше да го гледа свободен, без окови.

— Винаги приемам, че ме следят — заяви Лайла с изкуствена веселост. — Защо според вас нося толкова ножове?

Кел смръщи вежди.

— Нали знаеш, че не винаги познавам дали се шегуваш?

— В някои градове има мъгла — обясни Алукард, — а в други лоши предчувствия. Розенал притежава по малко и от двете.

Лайла измъкна ръката си от тази на Кел. Цялата бе нащрек. Градът гледаше към пристанището и представляваше преплетено гнездо от улички и ниски сгради, които се гушеха една в друга заради ледения вятър. Моряци бързаха от праг на праг с нахлупени качулки и вдигнати заради студа яки. Градчето бе пълно и с тесни задни пресечки, останките от светлината слабееха и сенките бяха достатъчно дълбоки да погълнат участъци, в които да се спотаи възрастен човек.

— Странен чар притежава — продължи капитанът, — това усещане, че те наблюдават…

Лайла забави крачка на ъгъла с поредната уличка и спусна познатата тежест на ножа в ръката си. Лошото предчувствие се влошаваше. Тя познаваше как забързва сърцето, когато преследва някого, и как прескача, когато те преследват, и точно сега сърцето й не се чувстваше толкова като хищник, колкото като плячка, а това не й хареса. Присви очи срещу притихналия мрак в тясната пряка, но не видя нищо.

Другите я бяха изпреварили, а тя тъкмо се обръщаше да ги догони, когато го забеляза. Ето там, в нишата, където улицата завиваше, имаше спотаен човек. Блестяха гнили зъби. Около гърлото му се виждаше увита сянка. Устните му мърдаха и когато вятърът се усили, до ушите на Лайла стигна откъс от мелодия.

Песен, която си бе тананикала стоици пъти на борда на „Острието“.

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

Крадлата потрепери и пристъпи напред, като прокара пръст по хлъзгавото от смазка острие на ножа си.

Тигър, тигър…

— Бард!

Гласът на Алукард се вряза във въздуха и разпиля сетивата й. Спътниците й я чакаха на средата на улицата и по времето, когато тя погледна отново към нишата, тя беше празна. Сянката бе изчезнала.

 

 

Лайла се отпусна в паянтовия стар стол и скръсти ръце. Наблизо жена се катереше в скута на спътника си, на три маси от тях избухна сбиване, карти за Санкт се разпиляха по пода, понеже участниците в схватката преобърнаха масата. Пивницата бе пълна с вкиснати напитки, вилнеещи тела и приглушен шум.

— Не е най-приятното място — отбеляза Кел и отпи от питието си.

— Не и най-лошото — увери го капитанът, като остави нови питиета за всички и препълнен поднос с храна.

— Наистина ли планираш да ядеш всичко това? — попита Лайла.

— Не и сам, определено — той побутна купа яхния към нея. Стомахът й изкурка и тя взе лъжицата, но съсредоточи поглед върху Холанд.

Белият антари седеше в дъното на сепарето, а Лайла — от външната страна, колкото се може по-далеч от него. Не можеше да се отърси от чувството, че той я наблюдава изпод широкополата си шапка, макар че всеки път, когато го проверяваше, вниманието му бе съсредоточено върху пивницата зад главата й. Пръстите му рисуваха разсеяно шарки в локва разлята бира, но зеленото му око трепкаше от концентрация. Отне й няколко дълги секунди да осъзнае, че той брои присъстващите в залата.

— Деветнайсет — каза му студено, а Алукард и Кел се обърнаха да я погледнат, сякаш бе заговорила, когато не й е ред.

Холанд обаче отвърна простичко:

— Двайсет — и Лайла не се сдържа, обърна се, без да става. Преброи набързо главите. Антари се оказа прав. Беше пропуснала един от мъжете зад бара. Да му се не види!

— Ако използваш очите си — допълни той, — значи не го правиш правилно!

— Така значи… — обади се Кел и се намръщи на Холанд, преди да се извърне към Алукард. — Какво знаеш за този плаващ пазар?

Алукард отпи от бирата си.

— Ами, мотае се наоколо откакто собственичката му, Марис, е на този свят, което ще рече, че е тук от дяволски дълго време. Носи се легенда, че както магията никога не умира, така и никога не изчезва. Накрая се озовава на „Фераси Страс“. Така се говори сред мореходите… ако има нещо, което ти е нужно, то на „Печелившите води“ ще се намери. Срещу определена цена.

— А какво си си купил — попита Лайла, — последния път, когато беше там?

Алукард се поколеба и остави чашата. Винаги я изумяваха тайните, които той избираше да пази.

— Не е ли очевидно? — попита Кел. — Купил е дара си.

Алукард присви очи. Лайла се ококори.

— Вярно ли е?

— Не — отвърна капитанът й. — За твоя информация, мастър Кел, винаги съм притежавал тези способности.

— Тогава какво? — притисна го Лайла.

— Купих смъртта на баща си.

Масата затихна — кълбо от тишина в шумната зала. Кел остана зяпнал. Алукард стисна зъби. Лайла ги зяпаше.

— Това не е възможно — промърмори червеният антари.

— Тук сме в открито море — възрази Алукард и се изправи на крака. — Всичко е възможно. И по този повод… Имам една задачка за изпълнение. Ще се видим с вас на кораба!

Лайла се намръщи. Между истината и лъжата имаше стотици оттенъци и тя ги познаваше всичките. Можеше да познае, когато някой е нечестен, както и когато казва само една дума от всеки три.

— Алукард — настоя, — къде ще…

Той се извърна, пъхнал ръце в джобовете си.

— О, забравих да спомена — всеки от вас ще има нужда от някакъв амулет за пазара. Нещо ценно.

Кел остави чашата си с изтропване.

— Можеше да ни го споменеш, преди да напуснем Лондон.

— Можеше — съгласи се Алукард, — но сигурно ми се е изплъзнало от ума. Но не се притеснявай, уверен съм, че всички ще измислите нещо. Може би Марис ще се задоволи с палтото ти.

Кокалчетата на Кел побеляха на дръжката на халбата му, докато капитанът се отдалечаваше. По времето, когато вратата се затвори, Лайла вече беше станала на крака.

— Ти пък къде отиваш? — сопна й се Кел.

— Къде според теб? — тя не знаеше как да му обясни — двамата с Алукард имаха сделка, дори и да не я признаваха на глас. Пазеха си взаимно гърбовете. — Не бива да отива сам.

— Остави го — промърмори младият магьосник.

— Капитанът има навика да се губи… — поде крадлата, докато закопчаваше куртката си. — Аз…

— Казах остани…

Това беше погрешен ход.

Лайла настръхна.

— Колко смешно, Кел — каза му студено, — прозвуча ми като заповед…

И, преди той да успее да пророни и една дума повече, девойката вече бе вдигнала яка срещу вятъра и излизаше от пивницата.

 

 

Лайла изгуби Алукард за броени минути.

Не искаше да го признава — винаги се бе гордяла с това, че много я бива в следенето, но улиците на Розенал бяха тесни и криволичещи, пълни с потайни разклонения и завои, където беше лесно да изгуби от поглед — и усет — онзи, подир когото вървеше. Подобен лабиринт имаше смисъл, предположи тя, в град, който обслужва предимно пирати и крадци — те като цяло не обичат да ги следят.

Сред плетеницата от пресечки Алукард изчезна с лекота. Лайла се отказа от всякакви опити за потайност, позволи на стъпките си да отекват силно, дори го повика по име, но без полза — така и не успя да го намери.

Слънцето залязваше бързо над пристанището, последните му лъчи отстъпваха на мрака. В здрача границите между светлото и тъмното започваха да се замъгляват и всичко се покри с равномерни пластове сиво. Здрачът бе единственото време, когато Лайла наистина страдаше от липсата на второ око.

Ако беше малко по-тъмно, тя щеше да се покатери на най-близкия покрив и да огледа града оттам, но дневната светлина в момента беше достатъчна да превърне потайното й действие в предизвикателство.

Тя спря на кръстовището на четири улички, сигурна, че вече е минала оттук, и бе готова да се предаде — да се върне при пивницата и чакащото я питие — когато чу гласа.

Същия глас, чиято песен се носеше по вятъра.

Как да узнаеш, че Сероус е близо?

Трепване на китката и ножът се появи в дланта й, а свободната ръка вече посягаше към онзи под куртката.

Отекнаха стъпки и тя се обърна, готова за нападение.

Ала уличката се оказа празна.

Лайла започна да се изправя, точно когато на земята зад нея тупна нещо тежко — тропване на ботуши върху камък — и тя се извърна и отскочи, а ножът на непознатия изсвистя във въздуха и на косъм пропусна корема й.

Нападателят й се усмихна с познатата гнила усмивка, но погледът й се плъзна към татуирания на гърлото му кинжал.

— Делайла Бард — изръмжа той. — Помниш ли ме?

Тя завъртя остриетата си. Излъга:

— Смътно.

Всъщност го помнеше. Името му така и не научи, но позна татуировката, носена от главорезите на „Медния крадец“. Те плаваха под командването на Бализ Каснов, безмилостен пират, който беше убила — твърде безгрижно — преди няколко седмици, като част от облога й с екипажа на „Среднощно острие“. Те се мръщеха на мисълта, че би могла да завземе цял кораб съвсем сама…

Тя доказа, че другарите й не са прави, спечели облога и дори пожали живота на повечето моряци на „Крадеца“.

Сега, докато още двама души скачаха от покрива зад първия, а трети се появи от удължилите се сенки, Лайла реши, че оказването на милост е било грешка.

— Четирима срещу един надали е честно — заяви тя и облегна гръб на стената, докато още двама души се запромъкваха към нея, а татуировките им тъмнееха като назъбени рани под брадичките.

Общо ставаха шестима.

Веднъж вече ги преброи на борда на „Крадеца“, но тогава броеше наведена надолу, а не нагоре.

— Да ти кажа нещо — предложи първият нападател, — ако се молиш, ще сме бързи.

Кръвта на Лайла звънтеше както винаги преди битка, чиста и ярка, и гладна.

— И защо — попита тя, — бихте припирали смъртта си?

— Нагла кучка — изръмжа вторият, — ще те чу…

Ножът й изсъска във въздуха и се заби в гърлото му. По гърдите му бликна кръв, а той задращи по гърдите си и се катурна напред. Лайла се гмурна под гарда на втория негодник, преди тялото да е паднало на земята, и заби назъбеното си острие нагоре през брадичката му, но после я улучи юмручен удар, право в челюстта.

Крадлата падна тежко и плю кръв на улицата.

През крайниците й запулсира горещина, когато нечия ръка я сграбчи за косата и я изправи на крака, а под брадичката й опря нож.

— Прощални думи? — попита мъжът с гнилите зъби. Лайла вдигна ръце, сякаш се предава, преди да оголи зъби в свирепа усмивка:

— Тигър, тигър…

Огънят се пробуди с рев.