В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (102)

IV

„Призрак“ почти се беше върнал в Танек. Лайла усети как внезапно забавя ход и спира.

Не беше плавният дрейф на кораб, изгубил течението, а разтърсващо заковаване, неестествено в морето.

Тя и Кел бяха в каютата, когато се случи; опаковаха малкото си вещи и Лайла постоянно посягаше към джоба си — липсата на часовника сама по себе си се явяваше странна тежест — докато лондонският антари все се пипаше по гърдите.

— Още ли боли? — попита го крадлата.

Той понечи да отговори, но корабът се разтърси зверски, стенание на дърво и платна заглуши вика на Алукард да се качат горе. Гласът му звучеше с онази особена безтегловност, която добиваше ако е пиян или притеснен, а Лайла беше почти сигурна, че не е пил на руля (макар че не би се изненадала, ако беше).

Денят навън бе доста мрачен, мъгла обгръщаше света отвъд кораба. Холанд вече бе на палубата и се взираше във валмата.

— Защо спряхте? — попита Кел с бръчка между веждите.

— Понеже имаме проблем — Алукард кимна напред.

Лайла огледа хоризонта. Мъглата, по-гъста, отколкото е редно за този час, се виеше подобно на втора кожа над водата.

— Нищо не виждам.

— Това е идеята — Алукард разпери ръце, раздвижи устни, а пред тях призованите от него валма леко се разредиха.

Крадлата присви очи и в началото не видя нищо, освен море, но после…

Вцепени се.

Това пред тях не беше суша!

Беше корабна формация.

Десет огромни съда с корпуси от светло дърво и изумрудени флагове режеха мъглата като ножове.

Весканска флотилия.

— Виж ти — проточи Лайла. — Това май отговаря на въпроса кой е платил на Джаста да ни убие.

— И Рай също — допълни Кел.

— Колко далеч е сушата? — попита Холанд.

Алукард поклати глава:

— Не е далеч, но те се намират точно между нас и Танек. Най-близкият бряг е на час плаване и в двете посоки.

— Тогава да заобиколим.

Капитанът стрелна Кел с поглед.

— Не и с това корито — посочи „Призрак“. Лайла го разбра. Капитанът бе закотвил кораба така, че тесният му нос да е обърнат към гърба на флотилията. Докато мъглата се задържаше, а „Призрак“ не помръдваше, щеше да остане незабелязан, но щом се приближеше, незабавно се превръщаше в мишена. „Призрак“ не плаваше под кралски флаг, същото обаче се отнасяше и за трите малки корабчета, които се люшкаха като шамандури до весканците, всяко развяло белия флаг на пленник. Чуждестранната флотилия очевидно държеше пролива.

— Как ще ги нападнем? — попита Лайла.

Думите й привлякоха вниманието на Кел, Алукард и Холанд.

— Какво? — изуми се тя.

Капитанът поклати глава, поразен:

— На борда на онези кораби сигурно има стотици войници.

— А ние сме антари.

— Антари, а не безсмъртни — поправи я Кел.

— Нямаме време да се бием с цял флот — възрази Холанд. — Трябва да слезем на сушата.

Алукард пак погледна към редицата кораби.

— А, за слизане на суша — ще слезете, но ще трябва да напънете на веслата.

Лайла си помисли, че Алукард се шегува.

Нищо подобно.