В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (28)

IV

Лайла закрачи по коридора с празна торба в ръка и списък с принадлежностите на Тийрън в другата. Бе имала удоволствието да види шока на Кел и недоволството на жреца по едно и също време, ако това изобщо имаше значение. Главата още я болеше притъпено от онова, което й бяха сложили в чашата, но неприятната напитка си бе свършила работата, а ясният план — или поне крачка — свърши останалото.

Чаят ви, мис Бард.

Не я упояваха за първи път, но повечето й преживявания в тази област бяха с по̀… разузнавателно естество. Беше прекарала месец на борда на „Острието“ в събиране на приспивателния прашец за бъчонките с бира, които възнамеряваше да качи на борда на „Медния крадец“ — толкова, че да повали целия екипаж. Беше вдишала известна част, отначало случайно, а сетне със смътна цел да тренира сетивата си да разпознават и понасят известна доза, тъй като последно, от което имаше нужда, бе да припадне насред задачата.

Така че усети приспивателното в чая при докосването му с език, дори успя да изплюе повечето обратно в чашата, но междувременно сетивата й вече отслабваха, гаснеха, подобно лампи на силен вятър, и знаеше какво се задава — плитко, почти приятно изхлузване преди падането. Както си стоеше в коридора с Кел, равновесието й изведнъж поддаде и подът се наклони като кораб в буря. Доловила бе звъна на гласа му, усети горещината на обятията му и после пропадаше надолу, все по-надолу, а миг по-късно — ето ти я седнала права като свещ на дивана, с главоболие и ококорено момче, което я наблюдаваше от прилично голямо разстояние…

— Не би трябвало да си будна — заекна Хастра, когато тя отметна завивката.

— Точно това ли е първото, което би искал да чуя? — попита Лайла и се олюля към барчето, за да си сипе питие. Поколеба се при спомена за горчивия чай, но след няколко внимателни подушвания откри нещо, което пареше познато на носа й. Гаврътна два пръста и намери опора в плота. Наркотикът още лепнеше в ума й като паяжина, така че се налагаше да подреди обратно плисетата на мислите си, присвила очи, докато замъглените силуети добият обичайната твърдост.

Хастра пристъпваше от крак на крак.

— Ще ти направя една услуга — Лайла остави празната чаша, — ще приема, че случилото се не е било твоя идея… — и се обърна към него. — А ти ще си направиш услуга да стоиш далеч от пътя ми. Следващия път, когато ми пипнеш чашата… — тя извади нож, завъртя го на пръста си и го спря под брадичката на младежа, — ще те забода за някое дърво.

Трополенето на бързащи към нея стъпки върна крадлата в настоящето.

Обърна се, наясно, че й предстои сблъсък с Кел.

— Твоя ли беше идеята?

— Какво? — заекна Кел. — Не. На Тийрън. И какво си направила с Хастра?

— Нищо, от което да не се възстанови.

Между очите на магьосника се образува дълбока бръчка. Христе, беше лесна плячка.

— Дошъл си да ме спреш или да ме изпратиш?

— Нито едното, нито другото — бръчката се изглади. — Дойдох да ти дам това! — подаде й липсващия й нож, с дръжката напред. — Смятам, че е твой.

Лайла пое острието и го огледа за следи от кръв.

— Лоша работа — промърмори, докато го връщаше в канията.

— Макар да разбирам подтика ти — отбеляза Кел, — убийството на Холанд не е полезно действие. Имаме нужда от него.

— Колкото от отрова — промърмори Лайла.

— Единствен той познава Осарон.

— И защо го познава толкова добре? — тросна се тя. — Понеже е сключил сделка с него.

— Знам.

— Пуснал е тази твар в главата си…

— Знам.

— … в света си и сега в твоя…

— Знам!

— Тогава защо?

— Защото на негово място можех да съм аз — отвърна Кел мрачно. Думите увиснаха помежду им. — Бях на косъм.

Споменът изкара въздуха на Лайла — червеният антари, проснат на пода пред счупената рамка, с кръв, изтичаща на гъсти алени локви около китките му. Какво му беше казал Осарон? Какво му беше предложил? Какво му беше причинил?

Тя понечи да посегне към Кел, но се сдържа. Не знаеше какво да каже, как да изглади бръчката между очите му.

Торбата се изхлузи от рамото й. Слънцето беше изгряло.

— Трябва да тръгвам.

Кел кимна, но когато Лайла се извърна, я хвана за ръката. Докосваше я съвсем леко, ала я прикова като с нож.

— Онази нощ на балкона — напомни й той, — защо ме целуна?

Сърцето на Лайла се сви.

— Стори ми се добра идея.

Антари се намръщи.

— И това е всичко?

Опита да я пусне, тя обаче не му позволи. Останаха разделени, но неловко хванати за ръце.

Лайла се изсмя остро и тихо.

— Какво искаш, Кел? Декларация за чувствата ми? Целунах те, защото исках и…

Хватката му се стегна и той я придърпа към себе си, а тя опря свободната си ръка на гърдите му, за да не изгуби равновесие.

— А сега? — прошепна Кел. Устата му беше на няколко пръста от нейната и тя чувстваше ударите на сърцето му в ребрата.

— Какво? — подпита Лайла с лукава усмивка. — Винаги ли трябва аз да действам първа?

Понечи да се наведе, но той се бе задействал първи, вече я целуваше. Сблъскаха се, разстоянието помежду им изчезна, залепиха се хълбок за хълбок и ребро за ребро, а дланите им шареха в търсене на гола кожа. Нейното тяло звънтеше като камертон до неговото, двете половинки се бяха намерили.

Кел се вкопчи в нея още по-силно, сякаш се опасяваше да не би всеки момент Лайла да изчезне, но тя не възнамеряваше да се запътва наникъде. Би могла да обърне гръб на почти всичко, но нямаше начин да изостави и тази целувка. Колкото и да я ужасяваше мисълта, тя не спря — младежът също. Между устните им прескачаха искри и горещината прогаряше дробовете им, а въздухът около тях кипеше, все едно някой е отворил наведнъж всички врати и прозорци.

Вятърът зашумоля в косите им и Кел се изсмя в устата на Лайла.

Мек, опияняващ смях, твърде кратък, но прекрасен.

После — прекалено бързо — мигът свърши.

Бурята утихна и Кел се отдръпна, задъхан.

— По-добре ли се чувстваш? — попита крадлата, с глас като повей на вятъра.

Той сведе глава и после си позволи да долепи чело до нейното.

— По-добре — каза и почти в същия миг продължи: — Ела с мен!

— Къде отиваме? — попита Лайла, щом я задърпа по стълбите към някаква спалня. Неговата спалня. Тюл се вееше от високия таван в арнески стил, подобна на облак рисунка на нощта. Имаше диван, отрупан с възглавници, огледало, което блестеше в златна рамка, а на подиум се издигаше легло, застлано с коприна.

Лайла пламна цялата.

— Наистина нямаме време да… — поде, но Кел вече я бе издърпал през цялата стая до една врата и в ниша, пълна с книги и свещи, и по някоя дреболия по рафтовете. Повечето бяха твърде очукани, за да имат повече от сантиментална стойност. Тук въздухът не ухаеше толкова на рози, колкото на лакирано дърво и стара хартия; Кел обърна Лайла с лице към вратата. На задната й страна бяха наредени дузина символи, начертани с ръждивокафявото на засъхнала кръв — всички прости, но напълно различни от другите. Тя почти беше забравила за кратките пътища.

— Този тук — Кел почука кръгче, пресечено от кръст. Лайла извади нож, бодна пръста си и повтори знака с кръв.

Когато приключи, червеният антари сложи ръката си над нейната. Не й заповяда да се пази. Не й нареди да внимава. Притисна устни до косата й и каза:

— Ас таскен! — и после изчезна — стаята изчезна, целият свят изчезна — и Лайла се препъна отново напред в мрака.