В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (88)

VI

Корабът бе във вихъра на буря от кръв, стомана и смърт.

Буря, която изведнъж отмина.

Секна изведнъж.

Последният труп рухна на палубата в краката на Кел — и с него всичко свърши. Възцари се тишина, а нишките, свързващи го с Холанд и Лайла, се успокоиха.

Кел се олюля от изтощение. Белият антари изкачи трапа и прекрачи лъскава локва течност, дланите му бяха разкъсани до месо. В същия миг се появи и Алукард, притиснал ръка към гърдите. По време на битката някой бе успял да отреже сапфира от веждата му и в окото му се стичаше кръв, от която буреносносиньото на ириса придобиваше особена светлина.

Треперещ и пребледнял, Хастра се бе облегнал върху един от сандъците наблизо. Кел побутна младия гвардеец по рамото.

— За първи път ли отнемаш живот?

Хастра преглътна и кимна.

— Винаги съм знаел, че животът е крехък — дрезгаво промърмори той, — опазването на нещо живо е достатъчно трудно. Но да му сложиш край… — млъкна и после рязко се обърна и повърна на палубата.

— Всичко е наред — Кел коленичи над него, измъчван от дузина дребни рани и от празнотата, каквато винаги го обземаше след схватка.

След няколко секунди Хастра се изправи и си избърса устата с ръкав.

— Мисля, че съм готов да стана жрец. Дали Тийрън ще ме приеме отново?

Кел стисна момчето за рамото.

— Ще го попитаме — обеща, — когато се приберем у дома.

Хастра се усмихна измъчено.

— Нямам търпение.

— Къде е Бард? — намеси се Алукард.

Лайла се появи след миг, помъкнала подире си едрата, куцукаща капитанка на „Призрак“. Лицето на Джаста беше видимо подпухнало и цялото в кръв, ръцете й — вързани с дебело въже, единият крак — определено счупен.

— Лайла, какво…

— Защо не им кажеш? — Лайла срита Джаста с ботуш, ранената само изръмжа, а крадлата обясни: — Тя е предателката.

Алукард изсумтя с отвращение:

— Так, Джаста! Морските змии?

Беше ред на капитанката да оголи зъби:

— Е, не може всички да сме любимци на трона.

Уморените мисли на Кел се раздвижиха. Едно беше да те нападнат пирати. Друго — преднамерено да те превърнат в плячка.

— Кой те нае?

— Намерих това у нея — Лайла разклати кесийка със сини скъпоценни камъни. Не бяха какви да е, а малки овални жетони, каквито украсяват лицата на фароанците.

— Сол-ин-Ар — промърмори Кел. — Каква беше задачата ти?

В отговор Джаста се изхрачи на палубата, а Лайла здравата срита пострадалия й крак. От гърлото на капитанката се откъсна ръмжене.

— Да убия предателя, щеше да е плюс — изръмжа тя. — Но ме наеха да убия принц Черноочко… — и погледна Кел в очите. — А Змията не спира, докато не си свърши работата.

Ножът изникна от нищото.

Както ръцете на Джаста бяха празни, така в следващия — и последен за нея — миг скритото стоманено острие полетя към сърцето на Кел. Умът му се задейства преди крайниците и той вдигна ръце, но твърде бавно, твърде късно.

Седмици, месеци, години наред щеше да се чуди дали е могъл да спре острието.

Щеше ли да успее да призове силата и да отблъсне стоманата.

Ала в този миг нямаше и капка магия във вените си.

Острието улучи и се заби до дръжката.

Кел се олюля в очакване на болка, ала такава не го връхлетя.

Къдрите на Хастра запълваха полезрението му, позлатени дори в мрака. Момчето, втурнало се между господаря си и ножа по-бързо от светкавица, вдигнало ръце не да се предпази от острието, а така, че да го улови.

Ножът го бе улучил в сърцето.

От гърлото на младия антари се изтръгна животинско стенание, понеже Хастра — Хастра, който караше всичко да расте, който щеше да стане жрец, да бъде какъвто си пожелае, но бе избрал да постъпи гвардеец, и бе пазил Кел — се препъна и падна.

— Не! — извика червеният антари и улови трупа на младежа, още преди да е рухнал върху палубата. Хастра вече смълчан и тъй неподвижен, бе си отишъл, но Кел трябваше да каже нещо, да направи нещо! Каква полза от толкова много сила, ако въпреки това хората умират?

— Ас хасари! — примоли се той, притиснал длан към гърдите на Хастра, а последните удари на сърцето вече замираха в обятията му.

Беше твърде късно.

Беше закъснял.

Дори магията си има граници.

И Хастра си бе отишъл вече.

Вятър отмести къдриците от очите му, доскоро — допреди миг! — озарени от живот, но сега изглеждаха тъмни, стъклени, неподвижни.

Кел положи тялото на палубата, извади ножа от гърдите на гвардееца си и се изправи. Дишаше тежко, риданията го разтърсваха целия. Задавяше го писък. Сълзите смъдяха в очите му. Но не заплака.

Просто прекоси палубата и преряза гърлото на Джаста.