В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (5)

V

Алукард Емъри не беше свикнал да се чувства безпомощен.

Само преди броени часове спечели „Есен Таш“ и бе коронован като най-силен магьосник в трите империи. Но сега, седнал до леглото на Рай, си нямаше представа какво да предприеме. Как да помогне. Как да спаси принца.

Магьосникът гледаше как Рай се свива на топка, мъртвешки блед на фона на смачканите чаршафи; гледаше го как стене от болка, нападнат от нещо, което дори Алукард не бе способен да види и с което не можеше да се бори. А бе готов за бой — щеше да стигне до края на света, само за да опази Рай. Само че, каквото и да убиваше принца, то не беше тук.

— Какво става? — попита Алукард поне дузина пъти. — С какво мога да помогна?

Ала никой не му отговори, така че остана сам да сглобява молбите на кралицата и заповедите на краля, настояванията на Лайла и ехото от претърсването на двореца — всички те търсеха Кел.

Алукард се наведе напред, стисна ръката на принца и проследи как нишките магия около тялото на Рай се разплитат, заплашват да се скъсат.

Другите гледаха към света и виждаха светлина, мрак и цветове, но Алукард Емъри винаги успяваше да види повече. Неизменно забелязваше изкривяването и вълните на силата, шарките на магията. Не само аурата на заклинанията и останките им, а цвета на истинската магия, която се плиска у човека и пулсира във вените му. Всички бяха способни да видят червения цвят на Айл, но само за Алукард целият свят бе обгърнат в потоци живописни цветове. Естествените кладенци на магия грееха в алено. Елементалните магьосници бяха обвити в зелено и синьо. Пурпурни петна покриваха проклятията. Силните заклинания блестяха в златно. А антари? Те единствени сияеха с мрачна, но прозрачна светлина — не определен цвят, а всички, събрани на едно, естествени и неестествени, същински стегнат пашкул от бляскави копринени нишки, които танцуваха по кожата им.

Сега Алукард следеше как същите тези нишки се оръфват и късат около сгърчения от болка принц.

Странна гледка — твърде оскъдната магия на Рай открай време беше тъмнозелена (спомена го веднъж на принца, само за да види как прави недоволна гримаса, понеже не харесваше този цвят).

Ала в мига, когато след три години по море отново обърна поглед към Рай, Алукард осъзна, че принцът е различен. Променен. Не заради волевата брадичка, ширината на раменете или новопоявилите се торбички под очите му, а заради обвързалата го магия. Силата живееше и дишаше, беше предназначена да се движи в течението на човешкия живот. Но тази нова магия около Рай лежеше неподвижна, с нишки, стегнати здраво като въжета около тялото на принца.

И всяка от тях блестеше като петрол във вода. Разтопени цветове и светлина.

Тази нощ в покоите на Рай, когато Алукард разтвори туниката да целуне рамото на принца, бе видял и мястото, където сребърните нишки се вплитаха в кожата, право в насложените кръгове над сърцето му. Нямаше нужда да пита кой е направил заклинанието — сещаше се само за един антари — но Алукард не проумяваше как го е постигнал Кел. Обикновено беше способен да разчлени всяка магия само като погледне нишките й, но сноповете на заклинанието нямаха начало, нито край. Магията на Кел се гмурваше в сърцето на Рай и изчезваше — не, заравяше се — а заклинанието бе твърдо и неразрушимо.

Само дето сега, неизвестно как, се рушеше.

Нишките се късаха една по една под невидим опън, всяка скъсана предизвикваше ридание и тръпка у губещия съзнание принц. Всяка скъсана връзка…

Именно това беше, осъзна Алукард. Не само заклинание, а вид връзка.

С Кел.

Не знаеше защо животът на принца е обвързан с живота на антари. Не искаше да мисли за причината — макар че сега видя белега между потръпващите ребра на Рай, широк точно колкото острие на кинжал, и проумявайки истината, не само му призля, но и се почувства безпомощен — ала връзката се късаше и Алукард направи единственото, което беше по силите му.

Държеше принца за ръката и се опита да влее от своята сила в нищещите се нишки, сякаш буреносносинята светлина на магията му би могла да се спои с прозрачното сияние на Кел, вместо да се разтвори безполезно в нищото. Молеше се на всичката мощ по света, на всеки светия и жрец, и всеки благословен — независимо дали вярваше в тях или не — за сила. А когато те не отвърнаха, заговори вместо това на Рай. Не му каза да се държи, нито да бъде силен.

Вместо това разказваше за миналото им. Тяхното минало.

— Помниш ли нощта преди да замина? — Алукард се бореше да държи страха настрани от гласа си. — Така и не отговори на въпроса ми.

Затвори очи, отчасти за да си представи спомена, отчасти и защото не издържаше да гледа огромната болка на принца.

Тогава беше лято и те се търкаляха в леглото, сгорещени и преплели крайници. Алукард бе прокарал ръка по съвършената кожа на Рай и, когато принцът се засмя, му каза:

— Някой ден ще си стар и сбръчкан, а аз още ще те обичам!

— Никога няма да остарея — отвърна любовникът му с увереност, каквато притежават само младите и здравите, и ужасно наивните.

— Значи планираш да умреш млад, така ли? — подкачи го Алукард, а Рай елегантно сви рамене.

— Или да живея вечно.

— О, така ли?

Принцът бръсна тъмна къдрица от челото си.

— Смъртта е тъй обикновена.

— И как точно — поинтересува се Алукард, надигнал се на лакът, — възнамеряваш да живееш вечно?

Тогава Рай го бе привлякъл към себе си и бе завършил разговора им с целувка.

Сега трепереше на леглото и през стиснатите му зъби се изплъзна ридание. Черните къдри бяха полепнали по лицето му. Кралицата викаше за кърпа, викаше да доведат главния жрец, викаше Кел. Алукард стисна ръката на любовника си.

— Съжалявам, че заминах. Съжалявам! Ала сега съм тук, а ти не можеш да умреш — при тези думи гласът му най-сетне се пречупи. — Нима не разбираш колко би било неучтиво, след като съм се завърнал така отдалеч?

Хватката на принца се стегна, понеже тялото му се изви в гърч.

Гърдите на Рай се надигнаха и отпуснаха в последно, мъчително изпъшкване.

И после застинаха.

За секунда облекчение връхлетя Алукард, понеже Рай най-сетне се успокои и вече спеше. За секунда всичко беше наред. За секунда…

А след това покоят се строши.

Някой пищеше.

Жреците си проправяха път към леглото.

Стражата ги отблъскваше назад.

Алукард се взираше в принца.

Не разбираше.

Не бе в състояние да проумее случилото се.

После обаче дланта на Рай се изхлузи от хватката му и се отпусна на леглото.

Безжизнена.

Последните сребърни нишки се бяха скъсали и се изплъзваха през кожата на принца като летен сняг.

Ето че и Алукард се разкрещя.

Не помнеше нищо от случилото се после.