В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (66)

VII

Лайла удържа фронта известно време.

Огън и стомана срещу груба сила, лукавството на крадеца срещу мощта на пирата.

Май даже беше на път да спечели.

И после, изведнъж, започна да губи.

Шестимата останаха четирима, но и толкова все пак са доста повече от един.

Нож се плъзна по кожата й.

Гърбът й се блъсна в стена.

Не, не стена, осъзна тя, а врата. Удари я достатъчно силно да сцепи дървото, резета и ключалки задрънчаха в процепите си. Хрумна й идея. Лайла замахна и гвоздеите потръпнаха и се освободиха. Някои удариха само въздуха или камък, но други попаднаха в плът и двама от „Медния крадец“ се олюляха назад, стиснали ръце, кореми, глави.

Без опората на резетата, вратата поддаде и Лайла се търколи заднешком и се превъртя да приклекне в бойна стойка в тясното коридорче, като вдигна дъските обратно на място, притиснала хлъзгави от кръвта пръсти към дървото.

— Ас стено — заръча, спомнила си, че това е думата, която Кел й показа за запечатване, но сгреши. Цялата врата се разтроши като стъкло, дървените шрапнели заваляха и, преди да успее да ги вдигне отново, пиратите извлякоха противничката си обратно на улицата. Нещо я удари в корема — юмрук, коляно, ботуш? — и въздухът изхвърча от дробовете й наведнъж.

Лайла призова вятър — той се юрна през уличката и зашиба около нея, принуждавайки нападателите да се отдръпнат, а тя се изправи, отблъсна се от стената и скочи към ръба на покрива.

Почти успя, но един от противниците й я хвана за ботуша и я дръпна обратно. Крадлата падна и се стовари на паважа със смазваща сила. Нещо изпука в гърдите й.

А после всички накуп се стовариха върху нея.

 

 

Холанд се оказа ужасна компания.

Кел се постара да поддържа разговора, но беше все едно да ръчка въглени, вече залети с кофа вода — никакъв резултат, освен тънки струйки дим. Накрая се отказа и се уедини в удобно мълчание. Чак тогава другият антари посрещна погледа му през масата.

— Какво ще предложиш утре на пазара?

Кел вдигна вежда. И неговите мисли се въртяха около същия въпрос.

— Мислех си да предложа теб…

Каза го на шега, но Холанд само се взираше в него и младежът въздъхна с недоволство. Не го биваше особено в сарказма. Честно отвърна:

— Зависи дали Марис се интересува от цената или стойността… — отупа джобовете си и извади шепа монети, кърпичката на Лайла и кралската си брошка. Изписаната на лицето на Холанд тревога бе свила гнездо и в сърцето на Кел — никоя от тези вещи не беше достатъчно добра.

— Можеш да предложиш палтото… — проточи белият антари.

Ала от самата мисъл за това Кел го заболя. Беше негово, едно от малкото неща в живота, което не дължеше на трона и не идваше от размяна, нито му беше подарък заради заемания пост. Беше го спечелил със собствените си ръце. На проста игра на карти.

Прибра дрънкулките и извади ремъчето изпод ризата си. В единия му край висяха трите монети. Той го развърза и плъзна последната на дланта си.

Амулетът от Сивия Лондон.

Отпред стоеше профилът на Джордж III с лице, изтъркано от употреба.

При всяко посещение Кел беше давал на краля нов лин, но все още пазеше същия усмихнат Джордж, с който се бе отправил на най-първото си посещение. Преди възрастта и лудостта да го изпратят в гроба и преди синът му да го погребе в Уиндзор.

Не струваше почти нищо, но означаваше ужасно много за него.

— Не ми се ще да прекъсвам откровението, което преживяваш — обади се Холанд и кимна към прозореца, — но приятелят ти се завърна.

Кел се обърна с очакване да види Лайла, но вместо това откри, че покрай него минава Алукард. Държеше стъкленица и я вдигна към светлината на фенера. Съдържанието й блещукаше леко, като бял пясък или ситно натрошено стъкло.

Капитанът погледна към тях двамата и им махна нетърпеливо — движението му твърде силно напомняше груб жест.

Кел въздъхна и се изправи.

— Къде е Лайла?

Капитанът се обърна с вдигнати вежди.

— Бард ли? Оставих я с вас.

Страхът се сви в гърдите на черноокия принц като змия.

— А тя тръгна навън след теб…

Алукард понечи да поклати глава, но Кел вече бе тръгнал към вратата, а Холанд го следваше плътно.

— Разделете се — предложи капитанът, когато излязоха на улицата. Той тръгна по първата улица, но когато Холанд се насочи по друга, Кел го улови за ръкава.

— Чакай! — умът му се замъгляваше, разкъсван между дълга и паниката, здравия разум и ужаса.

Едно беше да освободи антари от Белия Лондон от оковите му.

Ала да го изтърве от поглед беше съвсем различно.

Холанд погледна към ръката на младия си колега.

— Искаш ли да я намериш или не?

Гласът на Рай отекна в главата на Кел — предупрежденията му за света отвъд града, за цената на принца с черното око. Антари. Беше казал на Кел какво мислят за него весканците, също и фароанците, но той дори не бе взел предвид риска от откуп. Или нещо по-лошо, като познаваше Лайла.

Кел изръмжа, но пусна Холанд. Предупреди го:

— Не ме карай да съжалявам за това!

И след тези думи хукна.