В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (83)

I

Към Безименните светци, които успокояват ветровете и неспокойното море…

Ленос се молеше и въртеше бабиния талисман между пръстите си.

Моля за защита за този кораб…

Трясък разтърси кораба, последва изблик на ругатни. Ленос вдигна очи, а Лайла се изправи на крака с вдигаща се от дланите пара.

… и за онези, които са на борда му. Моля се за спокойни води и ясни небеса, докато напредваме към…

— Ако ми строшите кораба, ще ви избия до крак! — извика Джаста.

Морякът се вкопчи по-здраво в медальона си.

… пътя ни през опасност и мрак.

— Проклети антари — изръмжа Алукард, който се втурна нагоре по трапа към площадката, където стоеше Ленос, облегнал лакти на перилата.

Капитанът си избра за опора един от сандъците и извади манерка.

— Ето защо пия.

Ленос продължи:

Моля за това като покорен слуга, с вяра в широкия свят и цялата му сила.

Изправи се и прибра медальона под яката си.

— Прекъснах ли те? — попита Алукард.

Морякът отклони поглед от овъглените следи по палубата към Джаста, която крещеше откъм руля на кораба, наклонил се внезапно настрани под силата на поредната магия, дело на тримата антари, и накрая към своя капитан, който седеше на палубата и пиеше от манерката.

— Всъщност не — призна и седна на свой ред.

Алукард му предложи манерката, но Ленос отказа. Не си падаше много по пиенето. Не смяташе, че онова, което му дава, си заслужава последиците.

— Откъде знаеш, че те чуват? — попита пиратският капитан и отпи нова глътка. — Тези светии, на които се молиш?

Той не беше духовен човек, поне според разбиранията на Ленос, но нямаше нищо лошо. Магията беше река — сама си проправяше пътя и сама си избираше кого да понесе по водите си, около кого да заобиколи, а и кого да ощети… е, и за това си имаше причина. Например, те често виждаха водата по-добре от брега. Ленос сви рамене и потърси нужните думи.

— Ами… то не е точно… разговор.

Алукард вдигна вежда и сапфирът му заблестя на слабеещата светлина.

— Какво е тогава?

Морякът неспокойно се размърда.

— По-скоро е… жертва.

Капитанът изсъска през зъби, може би в знак на разбиране. А може и да си прочистваше гърлото.

— Винаги си бил странен — отбеляза. — Как изобщо се озова на моя кораб?

Ленос се загледа в талисмана, който още стискаше в шепа.

— Живот — каза, защото не приемаше късмета. Той се явяваше отсъствие на план, а ако Ленос вярваше в нещо, то беше, че всичко си има ред, причина. Понякога човек се оказва твърде близо, за да я види, понякога твърде далеч, но тя винаги присъства.

Помисли си още малко и накрая добави:

— И заради Строс.

В крайна сметка именно намръщеният първи помощник на „Острието“ се натъкна на Ленос в Танек, където той тъкмо бе слязъл от кораба от Ханас, хареса си го по една или друга причина и го изпроводи по трапа на нов кораб с блестящ корпус и платна в среднощно синьо. Екипажът и бездруго беше странен, но на Ленос му се стори най-странен мъжът, кацнал до руля.

— Събираме бездомни несретници, а? — бе попитал, когато видя новодошлия. От него лъхаше добронамереност, а усмивката му те караше да се усмихваш в отговор. Ленос го зяпаше — моряците в неговото село бяха до един загорели от слънцето и обветрени. Дори капитаните имаха такъв вид, все едно са се сушили на слънце цяло лято, а в допълнение — и през зимата и пролетта. Ала този човек беше млад и силен, и впечатляващ, освен това носеше чисто черни дрехи, поръбени със сребро.

— Наричам се Алукард Емъри — представи се той и сред събралите се моряци се разнесе шепот, но Ленос си нямаше представа какво е Емъри или защо се очаква да го заинтересува. — Това тук е „Среднощно острие“ и си на борда, понеже се нуждаем от екипаж. Но вие не сте ми екипаж, още не.

Капитанът кимна на най-близкия до него, огромен мъж с мускули, усукани около тялото му като дебели въжета.

— Какво умееш?

През екипажа премина смях.

— Е — каза едрият, — бива ме да вдигам.

— Мога да чета всякакви карти — предложи друг.

— Крадец съм — отсече трети, — най-добрият, който ще намериш.

Всеки на борда беше непременно и нещо повече, освен моряк. Всеки си имаше умение — някои и по повече от едно. А сетне Алукард Емъри обърна тъмния си като буреносен облак поглед към Ленос.

— Ами ти? Ти на какво си способен?

Ленос сведе очи към твърде мършавото си тяло с ребра, щръкващи при всяко вдишване, и ръце, загрубели само от детските игри по каменисти брегове. Всъщност досега не го биваше особено в нищо. Не боравеше с природна магия, нямаше късмет с хубави жени, не вършеше никакви подвизи, не говореше сладко. Дори не беше особено умел моряк (макар че можеше да връзва възли и не се боеше от удавяне).

Единствено му идеше отръки да долавя опасността — не да я прочита в потъмняла купа или да я забелязва в лъчите светлина, а да я долавя, както човек усеща земетръс под краката си или прииждаща буря. Да я долавя и да намира начин да я избегне.

— Е? — подкани го Алукард.

Ленос преглътна.

— Мога да ти кажа къде те очакват неприятности.

Алукард бе вдигнал вежда (тогава в нея не смигаше сапфир, не и преди първото им плаване до Фаро).

— Капитане! — бе допълнил Ленос припряно, погрешно разбрал изненадата на мъжа отсреща като обида.

Алукард Емъри го бе озарил с по-различна усмивка.

— Ами тогава — бе казал, — се надявам да си удържиш на думата!

Сега нощта бе различна, времето друго, корабът — също.

Ала Ленос винаги си държеше на думата.

— Имам лошо предчувствие — прошепна сега, загледан в морето. Водата беше спокойна, небето — ясно, но в гърдите си усещаше тежест, все едно твърде дълго си е сдържал дъха.

— Ленос… — Алукард се засмя тихичко и се изправи на крака. — Валмо магия се представя като бог, отровна мъгла разрушава Лондон и трима антари се сражават на борда на кораба ни… Бих се притеснил, ако не чувстваше нищо.