В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (41)

VIII

Емайра Мареш минаваше през двореца като призрак.

Знаеше какво говорят зад гърба й. Наричаха я дистанцирана, студена. Ала всъщност тя просто се вслушваше. Не само в хората, но и във всичко и всички под позлатените шпилове на покрива. Малцина забелязваха каните до всяко легло, легенчетата на всяка маса. Купата с вода е нещо просто, но с подходящото заклинание пренася звука. С подходящото заклинание Емайра успяваше да накара двореца да проговори.

Страхът й от чупещи се предмети я научи да внимава къде стъпва и да слуша внимателно. Светът беше крехко място, пълно с пукнатини, които невинаги личаха. Една погрешна стъпка стигаше да го разцепи и да го счупи. Едно погрешно движение и целият свят щеше да рухне като кула от карти за Санкт, изгоряла до основи.

Задачата на Емайра включваше грижите й нейният свят да си остане здрав, тя да замазва пукнатините, да се вслушва за появата на нови. Беше неин дълг да пази безопасността на семейството, целостта на двореца, добруването на кралството. В това откри призванието си и, ако внимаваше достатъчно и се стараеше усърдно, нямаше да допусне да се случи нищо лошо. Поне така се самоубеждаваше тя.

Само колко бе грешала!

Стори всичко по силите си, а Рай замалко да умре. Над Лондон цареше мрак. Съпругът й криеше нещо. Кел отказваше да я погледне в очите.

Не успя да спре пукнатините, но сега бе съсредоточила вниманието си върху останалата част от двореца.

Крачеше по коридорите и слушаше жреците в заседателната зала, шумоленето на свитъци, шушненето на мастилото и тихия шепот на съставяните заклинания.

Чуваше ясно тежките стъпки на гвардейците в брони, докато обхождат долните етажи, гърлените гласове на весканците и звънката мелодия на фароанската реч в източната зала, мърморенето на аристократите в галерията, където седяха неподвижни и клюкарстваха с чаша чай в ръка. Говореха си за града, разбира се, и за краля. Какво ли правеше той? Какво е способен да направи? Максим Мареш, омекнал от възрастта и мира. Максим Мареш, човек срещу чудовище, срещу бог.

Откъм Розовата зала Емайра долавяше безпокойството и суетенето на трескавите болни, все още в капана на изгарящите сънища и, когато насочи уши към източното крило на двореца, долови също тъй неспокойния сън на сина си, отразен на свой ред от буйното въртене на Кел в леглото.

И през всичко това преминаваше равномерният шепот срещу прозорците, срещу стените — думите бяха приглушени от защитата, разбиваха се в усилването, спадането и съскането на вятъра. Глас, който се опитва да проникне вътре.

Емайра чуваше безброй неща, но чуваше и липса там, където би трябвало да има звук, а го нямаше. Чуваше приглушеното дишане на онези, които се стараеха твърде много да пазят тишина. В ъгъла на балната зала двойка гвардейци събираха смелост. В една ниша благородник и магьосник се бяха усукали като струна. А в картографската стая отекваха стъпките на човек, застанал сам пред масата.

Тя се насочи към него, но с приближаването осъзна, че не е съпругът й.

Мъжът в картографската стая стоеше с гръб към вратата, свел глава над Лондон. Емайра проследи как протяга тъмния си пръст и го допира до кварцовата фигурка на кралски гвардеец пред двореца.

Фигурката се катурна на хълбок с тихо тропване на камък върху камък. Кралицата се намръщи, но статуйката не се счупи, затова тя поздрави:

— Лорд Сол-ин-Ар!

Фароанецът се обърна и по украсата от бяло злато, инкрустирана по лицето му, заиграха отблясъци светлина. Не показа нито изненада от присъствието на Емайра, нито вина от своето.

— Ваше Величество.

— Защо сте тук самичък?

— Търсех краля — отвърна Сол-ин-Ар с напевния си, мелодичен глас.

Емайра поклати глава и огледа бързо стаята. Струваше й се разхвърляна без Максим. Огледа масата, да не би нещо да липсва, но Сол-ин-Ар вече бе изправил падналата фигурка и бе взел друга от края на масата. Бокалът и слънцето. Знакът на Дома Мареш.

Знакът на Арнес.

— Надявам се не е нередно — каза той — да споделя вярата си, че си приличаме.

— Вие и моят съпруг ли?

Гостът поклати глава:

— Ние с вас.

Емайра се изчерви, независимо от не особено високата температура в помещението.

— И защо?

— И двамата знаем много, а казваме малко. И двамата стоим редом с крале. Ние сме истината, прошепната в ушите им. Здравият разум.

Кралицата мълчеше, само наклони глава.

— Мракът се разпростира — добави фароанецът меко, макар думите му да бяха пълни с остриета. — Трябва да бъде ограничен.

— Ще бъде — увери го кралицата.

Сол-ин-Ар кимна рязко и заяви:

— Кажете на краля, че можем да помогнем. Ако ни позволи!

И се насочи към вратата.

— Лорд Сол-ин-Ар — обади се кралицата, — нашата фигура, ако обичате.

Гостът погледна към изящната статуетка в ръката си, сякаш напълно забравил за нея. Промърмори:

— Моите извинения — и я върна на дъската.

 

 

В крайна сметка Емайра откри съпруга си в техните покои, макар и не в леглото. Беше заспал на писалището й, приведен над гравирания дървен плот и облегнал чело на скръстените си ръце върху подвързан том; мирисът на мастило още беше свеж.

Под намачкания му ръкав се четеше само първият ред:

На сина ми, кронпринц на Арнес, когато времето настъпи…

При тези думи Емайра си пое остро дъх, после се овладя. Не събуди Максим. Не измъкна хартиената му възглавница. Тихичко се отправи към дивана, взе едно одеяло и го разгъна върху раменете на съпруга си.

Той се размърда леко, раздвижи длани под бузата си и малката промяна на позата разкри не само още един ред — знай, че бащата живее за сина си, но кралят живее за народа си — а и превръзка, стегната около китката му. Емайра се вцепени при вида й и кървавите петна, които се просмукваха през чистия бял бинт.

Какво беше сторил Максим?

Какво още планираше да предприеме?

Тя чуваше ясно механизмите на двореца, но умът на съпруга й беше плътен и непроницаем. Без значение колко старателно се вслушваше, долавяше само ударите на сърцето му.